Тази статия е част от поредица лекции на Димитър Димитров, които ще публикуваме в рамките на няколкото седмици
Смятам, че е редно от моя страна да започна тази лекция с един призив, отправен на първо място към моята чисто човешка съвест, а след това и към моите многоуважаеми слушатели – нека се опитаме да бъдем напълно честни със себе си в рамките на следващите шестдесет минути, през които ще продължи този мой опит да придам словесна форма на нещо, което смятам за съществено с оглед на сегашното ни състояние. Вярвам, че в съвременна България има болезнена нужда от подобна откровеност не само към нас като отделни индивиди, но най-вече към паметта на нашите предци, тъй като без проявата на подобна самопочтеност ние като „националисти“ ще постигнем единствено гротеското опорочаване на техния хилядолетен завет. Не на последно място, бих искал да направя едно ключово уточнение: моята цел тук в никакъв случай не е да ви подтикна към някакво абстрактно душевно бродене из непонятни метафизични равнини или към научен анализ на социо-политическото състояние на българското битие, подобно на „всемъдрите“ размишления на мнозинството от разните „логосци“ в стерилните университетски среди.
Аз единствено ще се опитам да върна вашата мисъл към есенцията на надвисналата над нас сянка – тази на всенародното безвремие. Но преди да се втренчим в бездната, както казва Ницше, нека да помислим за момент какво трябва да означава тази вече спомената „откровеност“. Следвайки една определена мисъл често преписвана на Аристотел, че смелостта е първата сред всички човешки добродетели, изпълняваща ролята на предпоставка за останалите, нека съответно премислим значението на думата „откровеност“ през призмата на това изказване. Вследствие на това трябва да се запитаме къде изобщо е необходимо и как трябва да се прояви съответната „смелост“ или, по-точно в нашия случай, ние говорим директно за „дързост“. Предполагам, че вие веднага ентусиазирано ще предложите насоки, че същата тази дързост е крайно наложително да се прилага в сферите на политиката или културно-духовната просвета, като например анти-миграционните протести в кварталите „Княжево“ и „Оборище“ през изминалите седмици или почитането на безкрайното броище от мъченици, дали живота си за отечеството. Докато тези инициативи заслужават известна похвала и, така да се каже, първоначалният идеалистичен заряд зад тях е донякъде разбираем, макар и почиващ върху овехтели основи, същевременно, надявам се, всички вие инстинктивно усещате, че сякаш нещо твърде непонятно (засега) изначално липсва.
Казвам „непонятно“, защото все още не сме достатъчно съзрели в чисто духовен смисъл, за да можем на първо време трезво да погледнем и преценим обитаваните от нас развалини – трагични отломки на един опит за издигането на национален идеал, изгаснал след 9 септември 1944 г., чиито остатъци продължават безмилостно да ни приковават в миналото, без поглед към бъдещето и справедлива оценка на възможностите на нашето на пръв поглед твърде мрачно настояще. В този ред на мисли, може би е нужно да се впуснем в още по-радикални разсъждения, като изкажем твърдението, че от Освобождението насам вероятно такъв „възвишен идеал“ изобщо не е съществувал, камо ли пък направлявал нашия народ към отреденото му историческо разгръщане?
Може би това, на което сме били свидетели през последните почти 150 години „нова българска история“, е един доброжелателен, но някак си безформен стремеж за осъществяване на волята за самоутвърждаване на неусмиримия български дух в един новоразкрит и твърде странен свят. Вероятно за аморфността на този кипящ дух са виновни тогавашните ни постосвобожденски елити, които не са имали ясна представа какво да сътворят от този див и преливащ от потенциал народ, отвъд някаква абстрактна концепция за „догонването и приобщаването към Европа“. Парадоксално с това се прави опит за изграждането на всеобща национална идея в лицето на целокупното обединение на българското землище, останало извън пределите на княжеството след налагането на Берлинския договор. Но що се отнася до последното, то в най-добрия случай може да се определи като проста политическа програма, създадена за предполагаемото грандиозно осъществяване на българската национална идея, на която обаче липсва всякаква историко-духовна основа. Тази програма не предлага ясна и радикална мисъл за вродения исторически потенциал на това, което мнозина днес наричат с много любов „българищина“, или казано другояче – за възможностите изобщо да бъдеш българин.
Изглежда, че постосвобожденският елит тогава явно много е искал да прескочи няколко стъпала на историческото развитие и да въздигне обикновения българин до нивото на простолюдния буржоазно-демократичен европеец. По този начин, де факто, доброжелателно се опитва да замърси българския национален първоизвор с помощта на един поначало декадентен първообраз и така, волно или неволно, се изплюва върху борческото и просветителско наследство на възрожденските културно-революционни дейци. Вследствие на провала си в това начинание, както в неговата реализация чрез възприемането на доста ограничена представа за това какво е „европейска култура“, както може да се види в сатиричната пиеса на Добри Войников „Криворазбраната цивилизация“, така и във връзка с отчуждението, възникнало като съсловна пропаст между нашата т.нар. „интелигенция“ и селяческото простолюдие (сиреч народа), се зароди един много дразнещ снобизъм. Този снобизъм се изразява в привидна образованост и интелектуално чувство за превъзходство.
И така междувременно, обикновеният роден селянин тъне в екзистенциално недоумение поради недовършването на великото дело на Възраждането, което трябваше да придаде така необходимия облик на бъдещия свободен, горд и творчески настроен българин. Уви! Ето така достигаме до първите два ключови въпроса днес, които ще бъдат повторени по-нататък в словата на д-р Янко Янев, а именно: „Откъде сме тръгнали и накъде сме се запътили без историческа представа за възможностите на нашата колективна свобода?“.
Естествено, всеки от вас най-вероятно вече частично душевно се е смутил или гледа с насмешка на тези мои „налудничави бръщолевения“, водещи към поредната доза всеотчайващо черногледство, наподобяващо всеизвестните изказвания на Иво Христов, и сигурно чисто подсъзнателно някои от вас се приготвят да стоварят върху мен обвинения, че изповядвам някакъв „национален нихилизъм“ или пък изпадам в откровено безсмислена „интелектуална дребнавост“. С цел да предотвратя подобни зли мисли да пуснат корени във вашето колективно съзнание, тук ще отбележа, че формата на подобен идеал частично се е разкрила в интелектуалната мисъл на Третото българско царство през 20-те и 30-те години на миналия век, за плодовете на който процес в крайна сметка ще стане дума в настоящата лекция.
Всичко това настрана, малко по-рано споменах думата „исторически“. Очевидно, в сегашния контекст няма да боравя с всекидневното разбиране за „история“ като праволинейна поредица от събития или чисто наизустено в училищната или университетската среда всеобхватно гледище за нашето „минало“ – един откровено обездушен шаблон, лишен от каквато и да било животворна енергия, присъща на всеки всенароден мит или идеал, който подтиква към намиране на път за творене на история, от чиято кухота ние трябва да извлечем смисъла на собственото си национално битие. А тогава какво трябва да означават „история“, „исторически“ и „историческо мислене“?
Доколкото нас, хората, ни интересува, историята е духовният възход и падение на множество мимолетни субекти и колективни образувания (племена, народи, държави, църкви и т.н.) в техния вечен поход към докосване до частица от Божието съвършенство. Затова Жозеф дьо Мeстр пише, че цивилизация съществува единствено там, където има олтар, върху който постоянно се пролива кръв с цел безкрайното пречистване на човешката природа от нейните несъвършенства – първо чрез следването на нещо велико, а след това чрез смиреното преклонение пред Божието провидение. И така, какво общо има тази мисъл на великия френски реакционист с нашата тема? Много просто – тя показва, че разбирането и осъзнаването на нашето просто-смъртие е условието за наличието на „история“, и то не каквато и да е история, а творческа такава. Простосмъртието предполага определена ограниченост, която намира проявление във времето, и именно тук можем да говорим за „историчност“.
Човекът намира своето призвание в живота и неговия неизбежен край – смъртта. Следователно, той е историчен само тогава, когато погледът му е насочен към края, откъдето се разкриват възможностите на живота му. Смъртта от своя страна е смислена дотолкова, доколкото е съобразена с особените граници, наложени от нашата захвърленост във времето: биологични, културни, езикови, верски и религиозни. Така човек винаги носи, съзнателно или не, едно духовно бреме на гърба си, и то не какво да е, а това на своите праотци – неговата правечна традиция. От наличието на подобен „исторически кръст“ следва, че има път, който трябва да бъде извървян и в известен смисъл е предначертан от този кръст.
Изпадаме ли по този начин във фатализъм? Категорично не, защото само в наличието на подреденост (сиреч йерархия) човек може да открои нещо и да го определи като „свое“, а те най-накрая да се слеят и преобразят в пълноценно индивидуално поприще. Това означава, че имаме възможност за избор чрез постепенното открояване на отреденото ни творческо призвание. Намирането на това задание води до процъфтяването на индивида и пълноценното запълване на неговото място в целостта, с което се обогатява и тя самата – така съществува реципрочност между единичното и всеобщото, или с други думи – природосъобразен ред.
Творчеството в историята е възможно само чрез разбирането и овътрешняването на нашата преходност като смъртни същества; само тогава можем да се отдадем в решителна служба на зова на времето и да превъплътим съвършеното за един миг в свят на неспирно страдание, мизерия и разочарование. Тези състояния могат да бъдат предотвратени единствено чрез установяването на чисто идеален, макар и несъвършен ред, поради неговата присъща човешка същност. Историята е трагичността на човешката крехкост, и днес ние обитаваме едни от най-трагичните и съдбоносни времена, защото никога не сме били по-далеч от бруталната реалност на нашия живот. Това е сурова действителност, която днес всячески се замъглява от нашите врагове с цел да ни лишат от възможността да съзрем едно ново начало за нашата вряща кръв – едно начало, където ще можем, да стоим горди като нововъздигналите се културни пастири на Източна Европа, най-сетне съумели да придадат форма на нашата вродена стихийност.
От всичко това следва само да си зададем въпроса: дали сме способни, първо, на такова съзерцание, и второ, на неговото творческо осъществяване? Отговорът ще бъде потърсен сега с помощта на д-р Янко Янев.
Очаквайте част II: Зовът към преоткриването на българското в творчеството на д-р Янко Янев следващата седмица
