Тази статия е част от поредица лекции на Димитър Димитров, които ще публикуваме в рамките на няколко седмици
ЧАСТ ПЪРВА можете да намерите тук
ЧАСТ ВТОРА можете да намерите тук
ЧАСТ ТРЕТА можете да намерите тук
Константин Гълъбов за мястото на България в Европа
Големият германски идеалист Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг излага изключително радикална за времето си теза в своите „Философски изследвания на същността на човешката свобода“, а именно, че същината на нашата действителност се разкрива първоначално чрез нейната присъща неразбираемост (така наречената от него „Grund“ или „основа“) — от вродения елемент на първичната тъма, присъстваща във всяко нещо на този свят. Обсъждайки по-рано градивната взаимовръзка между племето и неговото по-висше стъпало на развитие в лицето на това, което наричаме народ чрез културно-историческото обособяване на първото, можем хипотетично да предположим, че Шелинговата идея за „тъмната основа“ може да бъде изразена чрез първичните, витални способности за волята за самоизява на племето в света.
Въпреки всичко, дори когато един народ се утвърди чисто културно, той не може да избяга от неизбежните влияния на чужди, но също така високо развити култури, или да избегне насилствено влияние от тяхна страна чрез завоевание или васализация в по-общия смисъл на думата. За България в първия случай трябва да говорим за реципрочността между старата ромейска и нововъздигналата се славянска цивилизация, като културният разцвет на последната е положен още от времето на Борис Михаил. От друга страна, недоброволното налагане на ориенталското иго от страна на турските нашественици е очевиден пример за второто.
Освобождението на България заварва нашата родина в един цялостно променен свят, който ние по един или друг начин трябва да разберем, преборим и най-накрая приобщим към нашата собствена историческа съдба – този на модерната европейска цивилизация. Това е един от главните проблеми, занимавали основателя на катедрата по немска филология към Софийския университет, както и един от най-добрите познавачи на Освалд Шпенглер в тогавашна България, Константин Гълъбов.
Гълъбов, със своята ерудираност и дълбоко разбиране на европейската, и най-вече германската култура, не отстъпва по абсолютно нищо на Янко Янев и Стефан Попов. Неслучайно той се счита за ключова личност в българския културен живот през ХХ век, особено със значимите му приноси към развитието на родната литература. Що се отнася до нашата тема, неговите най-важни мисли в тази насока се проявяват в създаденото от него списание „Стрелец“, където започва да излага своите идеи за плодотворен синтез между българското и западноевропейското с крайна цел значителното обогатяване на първото и издигането му на нивото на общочовешкото, като, разбира се, се запазват неговите присъщи първоначални добродетели.
В тази връзка той пише в своята статия „Нашите културни задачи“ следните няколко реда:
Ние трябва да се стремим към този идеал и то не само що се отнася до литературата ни, но и до всички културни прояви. В досегашното си изолирано положение ние не бива да останем, защото рискуваме да загинем като народ. Трябва да оглъбим националните си културни прояви до степента на общочовешкото, ако искаме да придобием международно значение. Тогава чужденците ще престанат да гледат на нас като на колония, ще ни чувстват като ценен елемент и ще ни скъпят. А ние можем да сторим това. Аз презирам ония българи, които считат нашия народ за негоден и само хленчат. Не съм шовинист, но не виждам защо трябва да смятаме българина за по-малко способен от други.
Но за да се извърши подобно дело, преди това е необходимо до известна степен да се прочистим от влиянието на миналото, за да направим място за трансформацията в настоящето и да се насочим към едно културно по-извисено бъдеще. Според Гълъбов това означава, че е необходимо да се отърсим частично от влиянието на ромейската култура и най-вече от остатъците на турската ориенталщина, за да проправим път за западноевропейското културно влияние.
Естествено, Гълъбов не е безгръбначен чуждопоклонник, подобно на определени индивиди днес, а търси начин за внедряване на само най-нужното в българския първоизвор с цел неговото обогатяване. Той дори уточнява, че българите все още не познават достатъчно добре своята собствена „културна физиономия“, и това може да се промени само чрез едно ново национално творчество, свързано с общоевропейския културен организъм.
Следните два цитата от една друга негова статия „Нашата култура и най-новата ни литература“ са достатъчно ясно по този въпрос:
„За това прогонване е необходимо не само едно по-усилено общуване със западната култура, но и една ревизия на понятието родна култура. В онова, което ние сме създали от преди освобождението има много българско, характерно за нас като народ със своя особена физиономия, но има и много чуждо, не българско: византийско или мюсюлманско и то трябва да бъде опознато, за да не бъде начало и в по-нататъшното ни културно творчество. – Да скъсаме по радикален начин с миналото на византийско-мюсюлманския ориент!“
И също така:
Но това не ще каже, че трябва да копираме безразборно всичко, както досега. Копирането обезличава, а ние не бива да се обезличаваме, защото в особеното, физиономичното на нашия народ, в онова, с което той се отличава от други народи, има множество ценни черти. Трябва да възприемем само онова от западното, което не ще заличи тия ценни черти. Обаче паралелно с европеизирането си трябва да опознаем напълно и особеното, физиономичното у нашия народ.
Не на последно място, Гълъбов изразява една доста интересна мисъл по отношение на бъдещото историческо разгръщане на славянската култура в своята студия „Краят на западната култура според Шпенглер“ от 1925 г., където подкрепя предположението на Шпенглер, че носителите на бъдещата култура ще бъдат т.нар. „славянски народи“. Той пише: „За нас, славяните, нека залегне в душите ни неговото второ пророчество – за изгрева на славянската култура.“ От всичко, което изложих дотук за Гълъбов е може би удачно да си зададем въпроса дали е възможно да говорим за някакъв вид „интеграция“ в Европа предвид нейното тукашно плачевно състояние? Отваряйки тази тема, ще припомня отново призива си в началото на лекцията относно нуждата за откровеност спрямо сегашната ни ситуация. В този дух силно желая да отбележа, че България, а в разширен смисъл и Европа, трябва както идеално, така и политически на този етап да издъхнат, за да се проправи път за ново развитие на отделните европейски народи. Това означава пълен отказ от всякаква идея за какъвто и да било паневропеизъм.
Вярвам, че всички събрали се тук ще се съгласят с мен, когато казвам, че съвременна Европа е декадентна и днес не заслужава нито нашето възхищение, нито нашето уважение. Това в никакъв случай не е континентът на Цезар, Александър, Моцарт или Гьоте, който е карал личности като Попов, Янев и Гълъбов да изпитват дълбока почит. Макар да е редно да отбележа, че първите двама са си давали много добре сметка, че и тогавашна Европа е била в дълбок, повсеместен упадък, и ако трябва да се търси някакво „спасение“, то трябва да бъде потърсено на родна почва, а не в безсъдържателното прехласване по един свят в процес на бавно разлагане. Тогава можем ли да говорим за приобщаване? В известен смисъл – да, дотолкова, доколкото можем да вземем всичко най-полезно от древноевропейските и новоевропейските цивилизации, като гръко-римската, а във втория случай за България най-вече германската такава. Преработим го и накрая приложим, за да преобразим изтощения български дух, както Гълъбов някога силно е желаел да направи.
Заключение
Още от древността хората (например Полибий) са вярвали, че на човешката история съответства един елемент на цикличност, който до известна степен предначертава възхода и падението на различни полиси, държави и империи. Разбира се, ако обърнем внимание на германската митология с т.нар. „Götterdämmerung“ или „Залеза на боговете“, става възможно да заключим, че присъства и една степен на праволинейност в развитието на космоса, а с това и на историята, поради тогавашната все още дълбока сакрализация на света. Според мен ще допуснем грешка, ако приемем която и да било от тези представи за времевото развитие на света като абсолютно вярна. Може би по-точното определение за времевото пребиваване на човека в света е наличието на множество цикли (икономически, политически, демографски), които взаимно си взаимодействат и следват някаква общо очертана посока.
Навярно подобна схема е невъзможна за измисляне, защото това за пореден път ще е проява на човешко високомерие, с бъркането ни в работи, които ще останат за добро или лошо отвъд нашето разбиране. Както Брук се съпротивлява на Шпенглер с неговата спираловидна представа за историята, тоест за нейната изначална неопределима хаотичност. Във всеки случай, оставяйки философията на историята на съответните мъдреци, това, което мога да кажа тук, е, че сегашното състояние на България в никакъв случай не е вечно. Но за да може да се промени, първо трябва най-сетне да се разбере същината на назрелите проблеми днес, които по своята същност не са от някакво социо-политическо или икономическо естество, а от морално и духовно такова. Бъдещето на всяка нация се определя от качеството на нейните ръководни елити, а сами виждате състоянието на тези, които в момента стоят начело на страната, и на тези, които стоят зад тях, оттатък Атлантика.
Това, което на първо време трябва да сторим, е да възвърнем вярата в себе си и нашите творчески способности, въпреки на пръв поглед отчайващата обстановка, в която ни е заварило времето. На българина винаги му е липсвала вярата в собствените му природни заложби и вероятно поради неспособността ни да се възползваме напълно от творческия ни потенциал изпадаме в едно състояние на безнадеждност. Но за това не е виновен обикновеният човек или селянин, както някога са смятали. Не, напротив, ако трябва да се търси сметка от някого, то това със сигурност е нашият интелектуален елит, който не успя да довърши делото на Възраждането и да извиси нашата народностна проблематика до нивото на културното, както Янев отбелязва в началото на „Духът на нацията“.
Призовавам всички вас в никакъв случай да не обвинявате народа, че бил груб, изпростял или пък малодушен, тъй като това пред вас е просто едно от множеството мними проявления на един правечен, но все още дълбоко заспал дух, търсещ своето място за проявление в света. И как би могъл да се прояви без съдействието на подходящи приемници? А какви трябва да бъдат тези приемници?
Това трябва да бъдат малцината днес, готови да се борят и рискуват да пожертвуват благоденствието си, за да могат в сенките лека-полека да подготвят почвата за бъдещото прераждане на нашия народ, дали наново старата революционна клетва „свобода или смърт“, пременена за модерността с думите „истина или забвение“. Трябва да започнем най-усърдно да задаваме правилните въпроси относно нашето жизнено състояние, без излишно политическо дилетантство или най-противната човешка наглост, прикрита под дебел слой псевдоинтелектуална снобарщина, произвеждана ad infinitum от университетските среди. Трябва да се откъснем от дребнавостта и да погледнем към славното и грандиозното, защото само един народ с велики амбиции има правото да съществува на този свят и особено на европейския континент.
Съвременното поколение трябва да спре да хленчи относно своята захвърленост, да се лута като вълчета из развалините на сегашното и да блуждае по отдавна овехтели идеали отпреди век. То трябва да прояви решителност за неумолимия сблъсък с всепоглъщащия мрак на съвременността, за да може да се издигне отвъд изкуствено наложените ограничения на времето. Както Янев някога е написал, предстои ни да създадем един нов вид българин, а за тази работа ще е нужен къртовски труд и, недай Боже, ако се наложи – също кръв.
Ще завърша тази лекция с един от моите любими цитати от „Героичния човек“:
И ние ще почувстваме мита на героичния човек, който ще създаде и устрои новото ни царство. Ще отнемем съдбините си от властта на слабоумието. Дали това ще бъде пак само едно увлечение или начало на българското грядуще, дали с това ще се събори завинаги днешното господство на нищия – не зная. Предстоят ни, във всеки случай, исторически дела. Предстои ни народна революция.
Благодаря Ви много за вниманието, търпението и най-вече за уважението, и нека Бог закриля България и българския народ!
ЧАСТ ПЪРВА можете да намерите тук
ЧАСТ ВТОРА можете да намерите тук
ЧАСТ ТРЕТА можете да намерите тук
