Дебатът за размера на данъците и философията на облагането на доходите (плосък срещу прогресивен модел) наглед е финансово-икономически, но по същество има съвсем друга природа. Това се вижда и от аргументите на защитниците за смяна и оставане на модела – и вляво, и вдясно на политико-икономическия спектър.
В рамките на този дебат днес всички говорят за “справедливост”. При поддръжниците на плоския данък – еднаква пропорция от дохода на облагания отива за публичната сфера, което те намират за справедливо и еднакво третиране на гражданите. При адвокатите на прогресивния тип налози – богатите трябва да плащат “повече” и по-голям дял от изкараното, за да има социален мир и усещане спреведливост, твърдят те.
Забележете обаче, че в мига, в който заговорим за “справедливост”, рязко напускаме полето на чисто икономическата наука и се гмуркаме в дълбоките и бурни води на “етиката”. А там трябва специфичен тип аргументация, която не се изчерпва до субективни разбирания на този или онзи за “социална справедливост”.
Нагледно.
Дори при “плосък” данък висококвалифициран ИТ специалист, получаващ 10К лв., плаща 1К като данък върху дохода си. Начинаещ сервитьор, получаващ 900 лв., се лишава от 90лв. Интересното в случая е, че и двамата получават една и съща услуга от държавата, плащайки различно. (Да не коментираме, че ИТ специалистът може да не извади късмет и децата му да не се “класират” за детска градина, да речем.)
Една услуга – различни цени. Все едно доматите и хляба в магазина да имат едни цени за “богати” и други за “бедни”. И изобщо кой дефинира какво е да си богат, освен съгражданите, които купуват доброволно стоките и услугите, които им предлагаш на пазара, формирайки по този начин и доходите ти? Парите могат да недостигат на топ-мениджър в голяма компания, а разумен човек със скромни доходи да живее отлично и спокойно във финансов план.
Разбира се, абсурдът става още по-видим при прогресията, където колкото повече стойност добавяш, толкова по-наказан си от държавата, което от морално-етична гледна точка е безумно, а от икономическа и фискална – обикновено гони най-способните и отдадените от негостоприемната юрисдикция и стапя приходите в бюджета.
Ключовото тук е, че е важна не “плоскостта”, а ниските нива на изземане на собственост, респективно по-голяма част от дохода да остава у изкаралия го. Което стимулира създаването на стойност и държи здрави моралните устои на обществото. Тоест усещането за връзка между трудът и резултатите да е здрава и осезаема. За това трябва и да е дебатът по същество.
На практика, прогресивна система с най-висок етаж на облагане от 8 процента е по-добра и справедлива от “плоска” такава с 10 процента за всички. Това е и чарът на нашата данъчна система – ниската ставка, а не “справедливостта” и удобното й администриране.
Решението от етична гледна точка е просто. Много ниски нива на облагане като единна сума – за всички. Такива размери на изземане на собственост от държавата, че и за хората с ниски доходи да не е проблем. Това е единствената дефинция на справедливост, приложима в случая – една “услуга”, една цена.
Ще трябва ли фискът да се лиши от голяма част от приходите си, а оттам и от болшинството от непривичните и неефективните си разходи в такъв случай? Без съмнение. И със сигурност за добро. Но ако усмотрението не е точно “справедливостта”, а доволно пълната хазна – нека е ясно и да не си говорим тинтири-минтири, както се казва по народному.
