fbpx

Проклятието на Ердоган е неговото спасение

Време за четене: 6 мин.

Те са като двете страни на Истанбул, разкрачил се върху Босфора, с европейска и азиатска част.

Кемал Ататюрк и Реджеп Ердоган изглеждат така, че сякаш не могат да съществуват в едно изречение заедно. Като ръката на първокласник, която отхвърля пунктуацията и враждува с правописа. Като феновете на „Бешикташ“ и „Фенербахче“.

Да, „бащата на турците“ и този „на исляма“ са коренно различни в идеологически аспект. Ататюрк налагаше интровертен и темерутски секуларизъм, докато Ердоган утвърждава екстраполиращ се ислямизъм. Но макар ценностно-политически различни, двамата са инструментално еднакви. И Ататюрк, и Ердоган заложиха на командния политически процес, протичащ отгоре надолу, и на тясната публичната среда, така че същата да се редуцира до официалната идеология, налагана от държавата. И двамата реализират проектите си за сметка на демокрацията и кюрдите. Единият направи Турция силна вътре, другият – навън.

Може би напрежението, което съществува днес между Запада и Турция се дължи на две взаимосвързани неща. Едното е, че ЕС и САЩ все още не са осъзнали, че съвременна Турция се изразява по начин, различен от този на кемалистката държава. Другото е, че Анкара не разбира, че значението й за евроатлантическите й партньори не е същото, каквото тя е имала по време на Студената война.

Това разминаване в перцепциите на Запада и Турция носи рискове, с оглед на измененията в геополитическата среда в региона на Близкия Изток, Северна Африка и Източна Азия.

В допълнение, в споменатите региони текат процеси на разместване в пластовете, които носят рискове за ситуирането на Турция и опредметяването на ролята, която Анкара иска да има в тях. Тези ключови промени са:

  • Желанието на САЩ да играе все по-малка роля в региона, съпроводено с постепенното оттегляне на Вашингтон оттам (заради шистовата революция в САЩ и новия приоритет в лицето на Китай);
  • Реабилитацията на влиянието на Русия в региона и увеличаването на това на Китай;
  • Нарастващата синергия между Москва и Пекин с откровени противници на Турция от региона (Обединените Арабски Емирства, Саудитска Арабия и Иран).

Всеки един от тези три фактора носят изключителни рискове пред проекта на Ердоган за широка и амплифицираща се Турция.

Оттеглянето на САЩ

Колкото по-малко са интересите на американците в региона, толкова по-маловажни ще им бъдат военно-въздушната база „Инджирлик“ и радарите за ранно предупреждение в Кюреджик. Оттук и готовността на САЩ и ЕС да се застъпват за държавата, на чиято територия са тези активи.

Да, в Турция все още са позиционирани ядрени глави на американците, така както и проектът TAP/TANAP минава през територията на страната. Но властите в Анкара със сигурност са забелязали ускореното военно и енергийно сътрудничество на САЩ с Гърция и Румъния, така както и това на държави членки на ЕС с Израел. Т.е. Вашингтон и заинтересовани страни имат резервен план. Въпросът е какъв е този на Ердоган.

Каквито и различия да има между САЩ и Турция (като закупуването на S-400 oт Русия и преустановяването на участието на Турция в програмата за F-35), то те не са толкова дълбоки, колкото са тези между Анкара и Москва. Последното се вижда в Сирия, Либия, в Нагорни Карабах и дори в целия черноморски басейн, където става дума за конкуриращи се стратегически визии. Ердоган може да си спечелва от време на време отстъпки от Владимир Путин в тези конфликти точки, но турският президент, оставен сам на себе си и без латентната подкрепа на Вашингтон зад гърба си, ще намали мотивацията на руския му колега да прави такива реверанси.

Всъщност спасението на Ердоган, така че той да не бъде оставен на произвола на Севера и Изтока, е точно това, което той адресира критично от години – присъствието и ролята на Запада в региона.

Влиянието на Русия и Китай

И понеже международното поле е като любопитната жена, която не търпи висящ в нищото вакуум, процесът на отслабващ интерес на САЩ към Близкия изток и геополитическото му съседство е съпроводен с паралелен такъв: реабилитирането на влиянието на Русия и все по-голямото такова на Китай там. Ролята на Москва в енергийните процеси в региона нараства (Ирак, Египет, Турция), успоредно на вече утвърдените военни активи на страната в Сирия, Либия, Армения. Статистиката показва, че инвестициите на Пекин в региона няма да бъдат преустановени покрай Covid-19 и те се увеличават (ОАЕ, Египет, КСА, Оман). От 2016-та година насам Китай е най-големият източник за чуждестранни директни инвестиции в Близкия изток и всяка следваща година разликата между Пекин и другите инвеститори се увеличава.

С отслабен интерес на САЩ към региона и отровни отношения с ЕС, Турция е изправена пред един руско-китайски синтез, който вече виждаме в Централна Азия. И от който, с оглед на интересите на Анкара там, основен губещ е именно Турция.

А Анкара няма нито природните ресурси на Русия, нито дълбокия джоб на Китай, с които да може да бъде конкурентна на Москва и Пекин като проводник на влияние в Близкия изток и Северна Африка.

Преведено на прагматичен език, повече Китай в региона означава по-малко кандидати за закупуване на гордостта на турския военен промишлен сектор Bayraktar TB2 (за сметка на китайските Wing Loong II) и по-малко пространство за обслужване на пропагандния ислямски образец (обърнете внимание на услужливото мълчание на КСА и ОАЕ спрямо състоянието на уйгурите в Китай). Колкото по-силна е Русия там, толкова повече ще се стеснява хода на турската бойна авиация.

И вместо Пакистан да се превърне в Турция на Южна Азия, е по-вероятно Анкара да се редуцира до Исламабад на Близкия Изток.

Синергията на Русия и Китай с регионалните конкуренти на Турция

Но по-влиятелни Китай и Русия в периметъра от интерес за Турция означава освежено и добре финансирано влияние на регионалните конкуренти на Анкара.

Иран, включително заради недалновидната политика на настоящата американска администрация, е принуден да се движи към китайската орбита, която може да достави така необходимите за оцеляването на режима в Техеран парични потоци (става дума за обсъжданата сделка между Пекин и Техеран на стойност 400 млрд долара). Влошените отношения между Турция и Индия – покрай отнемането на автономния статут на индийската част от Кашмир, както и заради инициирано законодателство срещу мюсюлманските емигранти в Индия, парират възможностите за реакция на Анкара спрямо сближаването между Пекин и Техеран.

ОАЕ междувременно са най-големият бенефициент от Близкия Изток на китайските инвестиции, в допълнение към закупуването на китайски дронове от Абу Даби и възможността за логистично изпълнение на „китайската перлена огърлица“ (от Новия път на коприната)в региона от дубайския изпълнител DP World.

А Саудитска Арабия и Ирак са основните снабдители на Пекин с петрол, което формира здрава връзка в отношенията между Риад и Багдад, от една страна, и Пекин, от друга. Последното, разбира се, вкарва пари в силно зависимите от продажбата на природни ресурси бюджети на споменатите държави (техните икономики, за разлика от тази на Турция, не са диверсифицирани). Властите в Китай, по обясними причини, не са склонни и да релативизират отношенията си със Саудитска Арабия заради съображения от вътрешнополитически за кралството характер (за разлика от настроенията в американския Конгрес).

Обратната страна на монетата

В същото време Турция спазва задълженията си по Бежанската сделка с ЕС и продължава да бъде най-активната НАТО-ска държава от европейските такива в политиката си спрямо Украйна (с която тези дни Анкара ще обяви подписването на задълбочено военно сътрудничество) и Грузия (на чието членство в Алианса Турция е твърд застъпник преди това да стане модерно).

Трябва да се отчита и това, че Русия е едва 10-та експортна дестинация за Турция, а Китай дори не е и в топ 15 на държавите, на които Анкара продава най-много. Последното идва да покаже, че независимо от това, че сърцето на Ердоган може да го тегли на изток, то джобът на турския президент продължава да се пълни от Запад (като Германия и Обединеното Кралство са лидерите на този процес).

И ако колизията между Запада и Турция продължи, то втората има повече какво да губи.

Всъщност Ататюрк направи нещо повече от това да замени турската форма на персийско-арабската писменост с латиница. Той посочи пътя на спасението на Турция, който не се е променил почти 100 години по-късно.

Въпросът е: Има ли кой да го извърви?

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ