Изпълнителната власт – естественото място на прокуратурата
Стефан Стоянов
“защото е истина, потвърдена от вековния опит, че народът обикновено е в най-голямата опасност, когато средствата за потискане на правата му са във властта на тези, към които храни най-малко подозрение.”
Александър Хамилтън
Заради решение № 3 на Конституционния съд от 2003 г. преместването на прокуратурата в изпълнителната власт може да стане само чрез Велико народно събрание. Това е изключително тежка процедура, която няма изгледи да се проведе скоро в България и крие сериозни рискове от произвеждане на конституционна рамка, която е по-лоша и от сегашната. Въпреки това дебатите за мястото на прокуратурата в държавната власт не са излишни. Принципите, които стоят в основата на тезата, че прокуратурата трябва да е част от изпълнителната власт, са относими към държавното управление изобщо, а именно – на властта трябва да се поставят рамки, а гаранциите за нейната отчетност и ефективност трябва да са реални, а не да почиват на кухи разпоредби.
Два са основните аргументи прокуратурата да е част от изпълнителната власт, а нейният ръководител – член на правителството.
На първо място, тя по естество не е правосъден орган, тъй като е само страна в съдебния процес. Второ, в изпълнителната власт тя ще носи действителна отговорност за своите действия пред парламента и обществото. Тъкмо защото не е правосъден орган, формалната независимост, която произтича от присъствието ѝ в правосъдната система, вместо да я направи устойчива на външни влияния, създава удобно прикритие за използването ѝ за нечисти цели. Тъй като никой не носи отговорност за действията ѝ, тя може да извърши почти всичко без съществени последствия.
Правосъдие може да се осъществява единствено от съда. Той е този, който решава спорове по окончателен начин въз основа на предварително определени правила. От функцията му да решава спорове, произтича и изискването да е независим и безпристрастен – т.е. да не допуска никакво външно влияние и субективизъм, да е равноотдалечен от спорещите страни. И тъй като съдът е този, който взема крайните решения по правните спорове, той няма защо да се отчита и да отговаря пред когото и да е. Защото как може да се отчита някой, който има последната дума по даден въпрос? И нещо повече – присъщата неутралност на съда позволява само на него в действителност да бъде независим и безпристрастен. Това е така, защото той не е длъжен да защитава ничий интерес, той трябва единствено да прилага правото.
Прокуратурата обаче не решава по окончателен начин, тя е само страна в процеса и като такава се стреми да защитава обществения интерес престъпните деяния да бъдат наказвани. Срещу нея стои интересът на конкретно лице да избегне наказателната отговорност изцяло или тя да бъде понесена само в известна степен. В защита на обществения интерес прокуратурата единствено отправя искане до съда да уважи нейното виждане дали определено деяние е осъществено, престъпление ли представлява то и как да се накаже. Съдът от своя страна може да уважи напълно или частично искането на прокуратурата, или да го отхвърли.
В това се корени и основната разлика между съда и прокуратурата.
Докато първият е статичен орган, вторият е активен. Съдът не може да действа по своя инициатива и да повдигне обвинение срещу дадено лице, той е обвързан от обвинението на прокуратурата и постановява решението си само в неговите рамки. Прокуратурата като активен орган обаче има голяма свобода да решава кога и как да действа. Формално може да образува досъдебно производство само при наличие на достатъчно данни за извършено престъпление, а да повдигне обвинение пред съда само при убеденост във вината на едно лице, т.е. на хартия е обвързана от закона. Но тъй като вината тепърва ще се доказва пред съда, тя лесно може да излиза извън законовите рамки, ако в същото време е формално независима и безконтролна.
И тук възниква въпросът може ли едновременно да си страна в процеса, която го инициира, защитава в него собствена теза и преследва определен интерес, пък бил и той обществения, и в същото време да си независим и безпристрастен и поради това да черпиш привилегиите, които черпи и съдът – липсата на отчетност и пълна ненамеса в работата ти? Не, независимостта и безпристрастността са несъвместими с ролята на защитник на определен интерес, който възбужда наказателното производство. Разпоредбите в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), които изискват тя да разкрива обективната истина като разглежда всички възможни версии и събира доказателства и в полза на обвиняемия, освен в негов ущърб, твърде често се оказват само едни добри пожелания. Защото ако това се случваше в действителност въобще нямаше да има нужда от съд – щяхме да оставим същият орган, който обвинява – и да решава.
Добре установено явление от теорията и практиката обаче е т.нар. обвинителен уклон – склонността на прокурорите да защитават на всяка цена обвинителната теза, пренебрегвайки законовите си задължения за обективност (нещо, което Иван Гешев, на когото предстои да бъде назначен за главен прокурор, често демонстрира в публичните си изяви).
И след като е страна в процеса, чиято цел е защитата на цялото обществото, прокуратурата трябва да бъде контролирана от същото това общество.
Тя не може да има статуса на съда, който на всяка цена трябва да е независим, защото може да му се наложи да отсъди в полза на индивида и против обществото, представлявано от прокуратурата.
Като част от изпълнителната власт прокуратурата ще бъде на първо място обект на парламентарен контрол. Нейният ръководител ще трябва да отговаря на въпроси, които народните представители му отправят както по конкретни проблеми, така и върху цялостната му политика. Като това ще бъде възможно не както е сега веднъж в годината и без реални последици, а толкова пъти колкото е необходимо, в рамките на парламентарната процедура. Така ще се обезпечи един постоянен контрол върху работата на прокуратурата.
Но парламентарният контрол е само едно от средствата, за да бъде осветена дейността на прокуратурата пред обществото. Защото в среда на политически плурализъм и свобода на словото, всяко действие на ръководителя на държавното обвинение започва да има електорално значение. Като част от изпълнителната власт нравствените и професионални качества на главния прокурор вече директно ще се отразяват на управляващата партия, която го е издигнала. Ако той е достоен за длъжността си и работи за установяването на справедливост в обществото, партията зад него ще трупа електорални ползи, а ако това не се случва – тя ще търпи електорални вреди.
И ако при сегашната нормативна рамка главният прокурор няма интерес да работи в обществена полза, т.е. да наказва всички престъпници без значение от влиянието и връзките им, защото не се отчита пред обществото, ако е част от изпълнителната власт то тогава неговият личен интерес да остане на поста си ще съвпадне с обществения интерес от преследване на престъпността. Както пише Джеймс Мадисън във “Федералистът”: “Интересите на човека трябва да се свържат с конституционните права на поста му”.
Съвсем пресен е примерът от “Апартаментгейт”, развил се през март тази година, който принуди вторият човек в ГЕРБ, “машината за избори”, Цветан Цветанов и трима министри, начело с Цецка Цачева, която тогава оглавяваше тъкмо министерството на правосъдието (в рамките на което и трябва да се постави прокуратурата), да напуснат политиката поради съмненията за злоупотреба с власт, породени това, че са придобивали апартаменти на непазарни цени. В същото време председателят на формално независимата антикорупционна комисия (точно както е формално независима и прокуратурата) Пламен Георгиев беше изобличен, че неправомерно е надстроил апартамента си. Вместо и той да подаде незабавно оставката си последва поредица от нелепи обяснения. Георгиев излезе в отпуска и случаят постепенно затихна. В крайна сметка за увлеченията си по градежите той беше възнаграден с длъжността консул в Испания без обаче да е убедил обществото, че притежава необходимите за нея професионални качества.
Политиците от ГЕРБ и формално независимият Георгиев бяха сполетяни от различна съдба, защото първите носят политическа отговорност и действията им се отразяват на партията, която ги е издигнала, а другият не е явно избран от никого и не отговаря пред никого, поради което никой няма да загуби от това, че той заема публична длъжност.
Ще припомня и един особено показателен случай на прокурорска безотговорност, който се развива през 2002 година, когато прокурорът от Върховната административна прокуратура Николай Колев е убит пред дома си. Преди това да се случи Колев отправя неведнъж публични обвинения срещу тогавашния главен прокурор Никола Филчев за тежки престъпления, извършени от него, включително убийство, и авторитарен стил на управление. Колев изтъква, че Филчев страда от психическо разстройство, което го прави параноичен и го мотивира да се разправя с хората, които смята за свои врагове. Твърденията на Колев са подкрепени и от други магистрати и политици. В резултат Колев е отстранен от длъжност (отстраняването му е отменено от съда), на него и семейството му са повдигнати обвинения, задържан е незаконосъобразно. А в крайна сметка опасенията му се сбъдват и животът му е отнет. Разследването за убийството на върховния прокурор, разбира се, е неуспешно – извършителят не е открит, а всички възможни версии не са изследвани, въпреки изричните разписания на НПК – възможността Филчев да е организирал убийството не е разгледана от разследващите органи.
Ако днес Данаил Кирилов в качеството си на правосъден министър беше и главен прокурор дали би било възможно да има обосновано подозрение, че той е замесен в убийство и от това да не последва нищо? Убедено може да се каже, че не. На първо, място вътрешнопартийната предвидливост не би допуснала човек, склонен на явна саморазправа да заеме този пост. На второ място, дори убийство да се осъществи, това би предизвикало такъв обществен скандал, че министърът веднага би бил отстранен от длъжност, за да бъде проведено поне привидно справедливо разследване. Електоралната загуба от подобни действия би била съкрушителна и дори най-корумпираното и злонамерено управление не би я допуснало. Все пак самият стремеж към корупция предполага оставането на власт.
Но някои биха възразили, че общественият натиск би могъл да се използва за отстраняване именно на способните и добросъвестни обществени служители като се изфабрикуват фалшиви обвинения и те биват въвличани в скандали.
Дори това да е така, обществото много повече би загубило от напълно безконтролен главен прокурор, отколкото, ако няколко достойни личности бъдат неоснователно отстранени. В първия случай рискуваме произвол, във втория – посредственост. Ясно е кое е по-опасно.
А други ще кажат, че ако прокуратурата би станала част от изпълнителната власт, това ще доведе до популизъм, разправа с политически противници и инструментализирането ѝ за политически цели. Отговорът на това е, че прокуратурата е част от изпълнителната власт в редица утвърдени демокрации, в които такива явления не се наблюдават – САЩ, Нидерландия, Англия, Австралия и др.
Причината произвол да не бъде допуснат е независимият и безпристрастният съд. Именно съдът е стражът пред използването на властта за нечисти цели, защото тъкмо в негови ръце е да реши спора и отсъди по краен начин. Прокуратурата може да повдигне необосновано обвинение, но в ръцете на съда е да реши участта на обвинения, съобразно закона и доказателствата по делото. Трайно действащият като независим съд сам по себе си е спирачка за повдигането на необосновани обвинения.
Гаранции против произвола са основните принципи на наказателния процес, които са приложими, независимо къде в структурата на държавното управление се намира прокуратурата. Презумпцията за невиновност, равенството на страните в процеса, състезателността, правото на защита, разглеждането на делото от поне две инстанции, неедноличните съдебни състави и т.н. Това са реалните гаранции, които правят съдебния процес справедлив и обезпечават намирането на истината.
Дори прокуратурата да бъде използвана за мачкане на противници, тогава обществото много ясно може да види кой стои зад обвиненията и да прозре истинските мотиви за тяхното повдигане и това отново ще се отрази на електоралното представяне на управляващата партия. А когато една формално независима прокуратура бива използвана за същите цели – и нека не се залъгваме, че прокуратурата в България не се занимава твърде често именно с това – трудно се разбира кога тя е инструмент на политици и кога действа неправомерно поради некомпетентност.
Същите съображения важат и по отношение на аргумента, че ако прокуратурата е част от изпълнителната власт няма да има кой да разследва тези, които упражняват властта. Тежките престъпления и злоупотреби винаги са видими и не могат да се скрият, дори когато медийната среда е задушена. Ако те не бъдат разследвани, обществото ще смени управляващите на следващите избори и такова разследване ще бъде проведено.
Но докато стоят притесненията дали прокуратурата няма да бъде подчинена на изпълнителната власт за нечисти цели се пренебрегва опасността, която в голяма степен е и реалност в България, под мантията на независимостта прокуратурата да подчини изпълнителната власт в полза на частни интереси. Защото, когато нейните ръководители знаят, че са имунизирани от общественото мнение, те са много по-податливи на външни влияния.
И докато често се изтъкват притеснения за евентуалните злоупотреби на една политизирана прокуратура, всички забравят, че полицията и армията също са част от изпълнителната власт и никой не оспорва тяхното място там въпреки големият им репресивен потенциал.
Дали техните ръководители извършват злоупотреби – несъмнено. В същото време те се сменят доста по-често отколкото главните прокурори и са много по-отчетни от тях – Цветан Цветанов не беше назначен втори път за министър на вътрешните работи въпреки изключително силните си позиции в партията. В България все още военна хунта не е имало, нито сме полицейска държава.
Когато се водят спорове, за да се определи правната рамка в дадена обществена сфера, винаги трябва да се гледа естеството, природата на нещата. Няма никакво значение, че на хартия прокуратурата е поставена в съдебната система, нито на колко места в колко нормативни акта ѝ е предписано да бъде независима и безпристрастна. Нейните присъщи характеристики няма да се променят от това. По същия начин няма значение, че Конституционния съд на хартия е оставен извън съдебната система, макар той да осъществява именно правосъдна дейност щом като решава правните спорове за съответствието на законите с конституцията по окончателен начин. Трябва да се предвидят реални гаранции прокуратурата да изпълнява правомощията си по най-добрия начин. Докато тя е формално независима това не може да се случи. Напротив, това ще служи единствено за прикриване на злоупотреби, бягство от отговорност, задкулисие и несправедливост.
[/et_pb_text][/et_pb_column][et_pb_column _builder_version=”4.0.6″ type=”1_2″][et_pb_text _builder_version=”4.0.6″ hover_enabled=”0″]Внимателно с неразумните промени
Теодор Димокенчев
Поставянето на въпроса за мястото на прокуратурата и ролята на държавното обвинение, съответно това дали те принадлежат към съдебната или изпълнителната власт, може да получи своя отговор единствено чрез първоначалното изясняване на тяхната роля в действащата към настоящия момент и уредена в Конституцията и Закона на съдебната власт система. Едва след това, и на база оценка на други съществуващи модели, могат да се търсят съответните изводи.
Съгласно чл. 126, ал. 1 КРБ структурата на прокуратурата съответства на тази на съдилищата. Това е принципно конституционно положение, съгласно което прокуратурата като функции и органи е част от съдебната власт. Нейната основна функция, според чл. 126, ал. 2 и чл. 127 КРБ, е да осъществява надзор за законност, което от една страна означава действия за отстраняване на нарушенията на закона, а от друга прилагане на мерки за въздействие спрямо нарушителите. Прокуратурата следи да спазване на законността като:
-
Ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразност на провеждането му(чл. 127, т. 1 КРБ);
-
Може да извършва разследване(чл. 127, т. 2 КРБ);
-
Привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпление, и поддържа обвинението по наказателни дел от общ характер(чл. 127, т. 3 КРБ);
-
Упражнява надзор при изпълнението на наказателните и други принудителни мерки, вкл. в местата за задържане(чл. 127, т. 4 КРБ);
-
Предприема действия а отмяна или изменение на незаконосъобразни актове(чл. 127, т. 5 КРБ);
-
Участва в граждански и административни дела в предвидените от закона случаи(чл. 127, ал. 6 КРБ);
Прокуратурата се състои от главен прокурор, Върховна касационна прокуратура, Върховна административна прокуратура, Национална следствена служба, апелативни прокуратури, апелативна специализирана прокуратура, военно-апелативна прокуратура, окръжни прокуратури, специализирана прокуратура, военно-окръжни прокуратури и районни прокуратури. Прокурорите и следователите се ръководят от административните ръководители на съответната прокуратура. Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори и следователи за точно и еднакво прилагане на законите и защита на законните права и интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.
Въз основа посочените функции на прокуратурата в Конституцията, следва да се каже, че в най-пълна степен те се проявяват в рамките на наказателния процес, който има две фази – досъдебно (със стадии разследване и действия на прокурора след приключване на разследването) и съдебно производство. Съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер. В изпълнение на тези задачи прокурорът извършва следното(чл. 46, ал. 2 НПК):
-
ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор;
-
може да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия;
-
участва в съдебното производство като държавен обвинител;
-
взема мерки за отстраняване на допуснатите закононарушения по реда, установен в този кодекс, и упражнява надзор за законност при изпълнение на принудителните мерки;
Обвинението е една от основните процесуални функции и обхваща процесуалната дейност по привличане на дадено лице към наказателна отговорност и обосноваване на тази отговорност по предвидения в закона ред.
Според Р-176-2009-I н.о. прокурорът е „орган по разследване по смисъла на чл. 193 НПК“. Независимо че правомощието на прокурора да разследва е конституционно, но уредено с диспозитивна правна норма(„може да извършва разследване“, чл. 127, т. 1 КРБ), то главната функция на прокурора следва да се определи в тази материя не като самото разследване, а като осъществяване на ръководство и надзор за законосъобразното му провеждане. Целокупната дейност в досъдебната фаза на процеса е пряко насочена към подготвяне, изясняване на предпоставките за повдигане на държавно обвинение пред съд.
Във връзка с надзора за законност, упражняван от прокурора върху дейността на разследващите органи, следва да се посочат някои подробности.
Съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК прокурорът „ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор“. Чрез тази норма се очертават рамките и предмета на ръководството и надзора за законност, но нейното практическо приложение не може да бъде осъществено без приложението на чл. 196 НПК, където са изчерпателно посочени начините, чрез които прокурорът осъществява ръководство за надзор и законност върху дейността на разследването:
-
контролира непрекъснато хода на разследването, като проучва и проверява всички материали по делото;
-
дава указания по разследването;
-
участва при извършването или извършва действия по разследването;
-
отстранява разследващия орган, ако е допуснал нарушение на закона или не може да осигури правилното провеждане на разследването;
-
изземва делото от един разследващ орган и го предава на друг;
-
възлага на съответните органи на Министерството на вътрешните работи, на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, на Държавна агенция “Национална сигурност” или на Агенция “Митници” извършването на отделни действия, свързани с разкриване на престъплението;
-
отменя по свой почин или по жалба на заинтересованите лица постановленията на разследващия орган;
В Решение № 7 от 16 декември 2004 г. по к.д. № 6 от 2004 г. по отношение на осъществяване надзора за законност на дейността на разследващите органи се посочва, че прокуратурата е единственият конституционно определен орган в държавата, от преценката на когото зависи дали и в кой момент едно лице ще бъде привлечено към отговорност в съда по надлежния процесуален ред на обвинение за извършване на конкретно престъпление. Извън направените в решението уточнения относно отношенията между прокурора и разследващите органи, също така се посочва и друга ключова дейност, която е неразривно свързана с битието на прокурора – да внесе в съда обвинителен акт за престъпление. Прокурорът съставя обвинителен акт, когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда, няма основание за прекратяване или спиране на наказателното производство и не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което е отстранимо(чл. 246, ал. 1 НПК).
Въпреки своите широки правомощия и роля в рамките на досъдебната фаза на процеса, както становището на Конституционния съд в цитираното по-горе Решение № 7 от 16 декември 2004 г., че „прокурорът ръководи и е „господар“ на досъдебната фаза“, то неминуемо следва да се очертае контролната функция на съда върху дейността на прокурора, а именно в областите на:
-
Предприемане на мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“;
-
Извършване на контрол върху мерките за неотклонение „задържане под стража“, „домашен арест“ и „гаранция“ и преобразуване на гаранцията в задържане под стража и домашен арест;
-
Изключителната компетентност на съда да дава разрешение и впоследствие да одобрява действия по разследване, съдържащи принудителен елемент – освидетелстване, претърсване и изземване, редно е тук да се отбележи и пространната процедура по даване на разрешение и приложение на специални разузнавателни средства;
-
Произнасяне по постановления на прокурора за прекратяване или спиране на наказателното производство;
В досъдебната фаза на процеса постановленията, с които се произнася прокурора в досъдебната фаза на процеса, които не подлежат на съдебен контрол, се обжалват пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чието постановление не подлежи на обжалване.
В рамките и на самото внасяне на обвинителен акт в съда се проявява и друг стремеж на законодателя, а именно да създаде баланс на правомощията на двата държавни процесуални органа (съд и прокуратура), с цел обезпечаване тяхната процесуална независимост и действия по вътрешно убеждение. Внасянето на обвинителен акт, извън това че се явява действие, вследствие на което ръководно-решаващата процесуална функция преминава от един орган на съдебна власт(от прокурора на досъдебно производство към съда) към друг орган на съдебна власт, създава редица други отношения. Съдът не може да откаже приемане на обвинителния акт или да го върне на прокурора, без поне съдия-докладчик да разгледа делото съобразно правилата на НПК. Ако обвинителният акт съдържа формални недостатъци, то съдът уведомява прокурора да ги отстрани в непродължителен срок. Прокурорът не може да оттегли внесения в канцеларията на съдба заедно с делото обвинителен акт, както и да нанася в неговото съдържание поправки по същество. Ако намира, че в акта са допуснати грешки от фактически или правен характер, прокурорът следва да ги поправи посредством участие в предстоящия съдебен процес от позицията на осъществяване на държавното обвинение.
Дефинирана по този начин, с изброените правомощия и със своето специфично място в системата на държавните органи, прокуратурата представлява част от съдебната власт.
Това положение изхожда пряко от Конституцията, където са установени основните конституционни институции, сред които и органите на съдебната власт. Тяхното особено място в държавната йерархия е посочено и в Тълкувателно решение № 14/95 г. по к.д. № 23/95 г. на Конституционния съд, което прогласява ненакърнимостта на материалните предпоставки за осъществяване на дейността им.
Редно е в този порядък на мисли да се посочи съдържанието на едно необходимо в случая понятие, а именно „форма на държавно управление“, следвайки изводите на Конституционния съд от Решение № 3 от 10 април 2003 г., по к.д. № 22/2002 г. Формата на държавно управление по чл. 158, т. 3 от Конституцията се определя според Конституционния съд на основата на чл. 1, ал. 1 от Конституцията от това, дали държавата е монархия или република и от основните конституционни принципи, върху които тя е изградена, сред които и независимост на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 КРБ.
Органите на съдебната власт контролират актовете на изпълнителната власт в посока на тяхната законосъобразност. Същото е и във връзка със защитата правата на гражданите и с публичните функции на наказателното правосъдие. Управлението на парламентарната държава със създадените от нея закони би било безсмислено, ако липсва съдебна система, осигуряваща точното им прилагане.
Правосъдие могат да осъществяват само органи на съдебната власт. Ако такива функции бъдат възложени на органи от други власти, това ще съставлява промяна във формата на управление на държавата.
Следователно, на база изводите, които Конституционният съд е направил в Решение № 3 от 10 април 2002 г., е редно да се отбележи, че промяната на мястото на прокуратурата в йерархичната структура на държавните органи, нейното извеждане от рамките на съдебната власт и примерното присъединяване към изпълнителната власт, изисква свикване на Велико народно събрание, което да приеме съответните изменения в основния закон.
И докато хипотезата дали прокуратурата трябва да присъства в рамките на съдебната или изпълнителната власт е теоритична постановка, то конституционното ѝ положение в България, продължено на законово ниво, ѝ дава точно тези правомощия, които тя следва да изпълнява с оглед своето място, разделението на властите и осъществяване на функциите.
Следователно целият разговор за една евентуална дори конституционна промяна трябва да премине през преосмислянето на съществуващата концепция за прокуратура и включените в състава ѝ правомощия. Както и през опита на съществуващи модели. Без наличието на достатъчно обширни знания и опит, подобни идеи, изведени извън теоритичното обсъждане, биха били ненавременни и необосновани спрямо функционирането на действащия конституционен модел в България.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version=”4.0.6″ column_structure=”1_2,1_2″][et_pb_column _builder_version=”4.0.6″ type=”1_2″][et_pb_team_member name=”Стефан К. Стоянов” position=”гост-автор” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2018/07/stefan-stoyanov-termosa.png” disabled_on=”off|off|off” admin_label=”Стефан К. Стоянов” _builder_version=”4.0.6″ header_level=”h2″ body_text_align=”center” text_orientation=”center” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width: 70%;” custom_css_member_description=”padding-top:15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” border_style=”solid” saved_tabs=”all”]Завършил право в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работи в счетоводна компания.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][et_pb_column _builder_version=”4.0.6″ type=”1_2″][et_pb_team_member name=”Теодор Димокенчев” position=”редакционен съвет” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2018/07/Teodor_Dimokenchev.jpg” facebook_url=”https://www.facebook.com/Dimokenchev” linkedin_url=”https://www.linkedin.com/in/teodor-dimokenchev/” db_link_target=”on” admin_label=”teodor” _builder_version=”3.15″ header_level=”h2″ header_text_align=”center” text_orientation=”center” max_width=”100%” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width:70%;” custom_css_member_description=”padding-top: 15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” border_style=”solid” saved_tabs=”all” global_module=”5272″]Завършил “Право” в Софийския университет. Ръководи изследователски екип на водеща международна компания в сферата на предотвратяване изпирането на пари и финансиране на тероризма. Сертифициран Експерт по предотвратяване изпирането на пари. С интереси в сферата на политиката, философията, историята и икономиката.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
