fbpx

Протестите в Египет: Арабска пролет без стероиди

Време за четене: 5 мин.

Когато в една държава младите хора и бедността характеризират висок процент от нейния народ, то това е обещаваща формула за размирици и хаос. Точно такъв е случаят на Египет, където средната възраст на населението е 24 години, а всеки трети живее в бедност. Последното дори е по данни на местните власти, което означава, че вероятно е обло представяне на ръбатата ситуация в страната.

Сложната икономическа ситуация в Египет е причина сама по себе си за случващите се протести срещу управлението на египетския президент Абдел Фатах ал-Сиси. Като своеобразен инспиратор на размирниците се очерта живеещият в Испания Мохамед Али, чийто житейски опит е достатъчно шарен: той е бил и строителен предприемач, и актьор. През социалните мрежи последният разкрива това, за което настоява, че са корупционни практики на военния естаблишмът в страната, и призова съгражданите си в Египет на протести, чиято цел е отстраняването на свързания с и произлизащия от военните среди президент ал-Сиси.

На този етап въпросите около Мохамед Али са повече, отколкото отговорите. Той със сигурност е прав в поне едно нещо: влиянието на военните върху политическия процес на страната се увеличи още повече през управлението на ал-Сиси.

Но има ли някой влияние върху Мохамед Али? В това отношение има три версии. Първата е, че той действа сам и импровизирано. Втората е, че Али е направляван от правителствена и военна фракция от страната, която е недоволна от президента ал-Сиси. Трета и официозна версия настоява, че Мохамед Али е в координация с опозиционните среди в страната, доминирани от Мюсюлманско братство.

Протестите в Египет неминуемо подстрекават отразяващите ги журналисти да правят паралели с Арабската пролет през 2011-та година, когато от власт бе свален дългогодишният президент Хосни Мубарак.

На този етап обаче разликите спрямо протестите през 2011-та година изглежда да преобладават спрямо приликите.

Така например текущите протести в Египет са далеч по-малобройни спрямо онези преди 8 години – и като обхват, и като посещаемост. В допълнение, те се организират в конкретен ден от седмицата, а не са на перманентен принцип. Демографията, формираща протестите от тези дни, също не изглежда представителна: на улиците преобладават предимно млади хора. А през 2011-та година младите, въпреки че отново бяха движеща сила на Арабската пролет в страната, далеч не бяха единствените участващи.

Днес е много по-трудно и за ръководните кадри на „Мюсюлманско братство“ (МБ) да се включат активно в тези протести. В елита на движението има конфликт на поколенията: по-младото такова, което иска да участва в настроенията срещу военно-секуларния елит на Египет, не може, понеже живее в изгнание (предимно в Турция). По-старите кадри на братството, които са в Египет, са или на различен режим по затворите в страната, или са извън тях, но са сключили сделка с управляващите, което силно ограничава житейския и политическия им периметър. Ако можем да обобщим: по-младите ислямисти от МБ имат желание за антиправителствена дейност, но не могат, а по-старите могат, но нямат желание.

Самият факт, че президентът ал-Сиси е вече в Ню Йорк, където започва Общото събрание на ООН, подсказва, че египетският държавен глава не оценява като висока опасността за режима му. В противен случай той просто нямаше да замине за САЩ (по примера на израелския министър-председател Бенямин Нетаняху, който отмени визитата и планираната си среща с Доналд Тръмп при това, по политически причини, а не такива, касаещи сигурността).

Разбира се, за сравнителната ограниченост на протестите в Египет допринася и това, че изразяването на недоволство срещу режима в публичната среда винаги си е било рисково хоби, особено по времето на президента ал-Сиси.

Въпреки че сложното икономическо положение на Египет оправдава недоволството по улиците, то би било коректно да се спомене, че много от проблемите пред страната са хронични, наследени в управлението на ал-Сиси. Реформи – в силно етатистка икономика и широка бюрокрация на страната – се правят по-скоро по изключение.

Но именно ал-Сиси се опитва да налага политика на строги икономии, целяща намаляване на силно субсидиранoто потребление в Египет (там около 20% от цената на основни стоки като хляба, ориза, захарта и т.н. се поемат от държавния бюджет). От египетското министерство на финансите казаха през април месец, че през фискалната 2019-2020-та година се предвижда намаляване на субсидиите на горивото с 40.5% и на електричеството – с 75%.

Тези бюджетни съкращения, които се провеждат и под натиска на МВФ, подплатяват недоволството на египтяните. Но в същото време благодарение на тях за първи път от много години насам по принцип високите безработица и инфлация в страната биват редуцирани: и двете са под 10%.

Всъщност, ако можем да обобщим управлението на ал-Сиси, то за него е характерен (1) фокус върху вътрешните икономически проблеми в страната и (2) външна политика, която бива пречупвана през призмата на сигурността.

По отношение на първото от ключово значение, наред с опитите за политика на „стегнатите колани“, е и икономическата подкрепа, която египетският президент получава от Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Опитът за „сглобяване“ на икономическите артерии на Египет с тези на Йордания и Ирак също е част от актуалната визия на ал-Сиси (включително като частично преодоляване на енергийната зависимост на Кайро от Рияд и Абу Даби).

А по отношение на второто – египетският държавен глава се опитва да разшири сферата на сигурност в регионалната среда около Египет, така че тя да не бъде инкубатор на напрежение в самата страна.

Първото направление на тази външна политика, мислена и прокарвана през сигурността, започва от самата страна (контра-терористичните операции срещу наличната Ислямска държава в Синай, в името на които египетските власти дават картбланш на израелските военно-въздушни сили да оперират свободно над синайското небе).

На изток от Синай египетското разузнаване се опитва да не изпуска от вниманието си дейността на „Хамас“ в Ивицата Газа (поради идеологическите връзки на последната с „Мюсюлманско братство“ и финансовите такива с Катар и Иран).

На юг Кайро бонифицира от смяната на режима на Омар ал-Башир в Судан, който бивш президент на страната бе считан за прекалено доближаващ се до Турция. По същия южен вектор обаче Египет продължава да изпитва трудности в преговорите си с Етиопия по отношение на израждането на бент по протежението на Нил от Адис Абеба.

На запад, където Египет гранични с „разхвърляната“ Либия, Кайро инвестира усилия в подкрепа на либийския генерал Халифа Хафтар, който воюва включително срещу сили, получаващи подкрепа от Турция и Катар.

Вътрешните и външните мембрани на политиката на Египет под кормилото на Абдел Фатах ал-Сиси обаче със сигурност имат и още една отличителна характеристика: репресиите. В това отношение думите, че „ал-Сиси е Мубарак на стероиди“ си остават изключително популярни.

Точно стероидите обаче изглежда, че липсват на протестите в Египет тези дни.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ