fbpx

Противоречията на социализма

Време за четене: 4 мин.

Според марксизма социализмът е фаза при прехода към комунистическо общество, временна форма на обществено състояние. Това ще рече, че става дума за такъв период, през който от една страна има разпад на определени ценности, а от друга би трябвало да има изграждане на нови. Деструктивните свойства на социализма са добре известни, а градивните му – напълно непознати. Това на практика може да бъде и дефиниция на социализма – временно състояние на обществото с познати деструктивни и непознати градивни свойства. При това такова определение на социализма би могло да почива просто върху анализ на самия марксистки подход.

 

Социализмът знае от какво обществото няма нужда, но не знае от какво то се нуждае.

Ето защо социализмът отрича всичко, което се намира извън него, но не може да предложи никакви работещи модели. Точно това така силно изразено противоречие при социализма води до неговото неминуемо унищожение или по-точно до неговото самоунищожение.

В материалната сфера социализмът залага на тежката индустрия, а духовната сфера той изпълва чрез избирателното възпроизвеждане на исторически модели, т.е. в духовната сфера социализмът е напълно непродуктивен. В този смисъл социализмът възприема и моделира познати преди неговата поява модели. Това всъщност означава, че той просто няма как да бъде преходно състояние на обществото. Без никакъв креативен принос, а само чрез моделиране не е възможно да се премине към качествено нова обществена форма, каквато претендира дa е комунизмът. Самоунищожението на социализма прекратява преминаването на обществото към състояние на комунизъм.

Всъщност в своя анализ Маркс е заложил на формалната логика, която е почерпил от историческото развитие. Тук е една от големите слабости в анализа на Маркс. Той възприема обществените отношения единствено като форма на материален обмен, при това несправдлив материален обмен. Поставяйки нещата на такава основа, макар и да не го казва с ясни думи, Маркс осигурява аргументите за възприемането на човека като обикновено оръдие на труда.
 

С други думи Маркс следва да бъде възприеман като основоположник на материалната концепция за човека.

Тук социализмът намира своите основания за ограничаване на човешките свободи, т.е. за тяхното свиване до рамките, които са необходими само за биологично съществуване.

Колкото до материалната сфера, след като държавата е станала център на материалните обществени отношения, т.е. единствения вид обществени отношения, тя се е превърнала в монополист. Ако една държава се превърне в монополист, тя фактически се отказва от белезите и характеристиките на държавността. Държавата е организация за хората, монополът е организация за материални блага. Именно в това, че социализмът води до отказ на държавата от характеристиките и белезите на държавността е най-категоричното фактическо опровержение на Маркс.

За Маркс обществото очевидно не би могло да бъде равновесна система. Маркс не дава аргументи в полза на имплицитно изразеното си твърдение, че държавата би била по-приемлив експлоататор за хората на наемния труд. Все пак трябва да е ясно, че щом средствата за производство преминат във владение на държавата, то това, което ще се промени е само и единствено работодателят, т.е. качествени промени в положението, в което се намира човекът на наемния труд няма да настъпят. Той пак ще има работодател и пак ще получава заплащане за своя труд. Aко обществото не е равновесна система преди преминаването на средствата за производство във владение на държавата, то няма да е такава и след това.
 

Класовият подход на Маркс потвърждава разбирането му, че обществото не може да бъде равновесна система.

Промените относно собствеността обаче само ще доведат до промени в позициите на класите, но отношенията между тях като враждуващи субекти ще се запазят до пълното унищожаване на класата на експлоататорите от класата на пролетариата. Пролетариатът обаче и след това унищожение ще си остане пролетариат, тогава какъв е смисъла на класовата борба?! Това Маркс не ни казва.

Маркс обяснява процеса на изграждане на социалистическата държава, но не казва нищо за реализацията на този модел, когато изграждането приключи. След победата на пролетариата на практика се развиват тезите на елитарните теоретици Моска и Парето. От пролетариата се формира малка група – елит, който поема управлението в свои ръце, като обсебва държавата. И тъй като пролетариатът е статична категория, елитът също е статичен, което го прави несменяем. Несменяемостта на елита, в случая със социализма, произтича директно от статичността на пролетариата, на работническата класа.
 

Ето как между пролетариата и властта (елита) се изгражда една затворена общност, която не позволява да се случва никакво свободно развитие.

Всичко това неминуемо води до факта, че доколкото някакво развитие се случва, то е резултат от решения на елита. Самият пролетариат не е активен, той по същество представлява безформена маса, която приема елита като свой наставник, който му посочва верния път и без който безформената маса не би могла да съществува.

При тези обстоятелства комуникацията между пролетариат и елит е едностранна, само от елита към пролетариата. В края на краищата отново се стига до появата на две класи, по терминологията на Маркс, т.е. класовата борба на Маркс е напълно безмислена, тя самата произвежда модела отпреди започването й. С тази разлика, че държавата аргументира себе си със защитата на интересите на пролетариата, това не само е в разрез със здравия разум, но и поставя следното противоречие – след като държавата е станала работодател на пролетариата, т.е. негов експлоататор, тя следва да защитава работническата класа от самата себе си. Може би Хайек е прав като казва, че социализмът не страда от грешки, защото е изцяло погрешен.

 

Споделете чрез

Предишен

Следващ