Ако познавате човек, който е разумен само когато спи или който е рационален „отзад-напред“, ако познавате човек, който отива на море с три-четвърти чорапи или първото нещо, което прави след като изтрезнее, е да отиде на Църква, то има две вероятности.
Първата е този човек, който живее „наопаки“ на света и не винаги вижда стъклените врати, да е пациент на психодиспансера. Втората вероятност не е толкова безобидна, доколкото тя не може да се побере в усмирителна риза и за нея все още не са измислени хапчета – човекът може да е консерватор.
Какъв човек е консерваторът? Умните хора са стигнали до консенсус, че няма консенсус на това що е то консерватизъм. Но след това бързо разбрали, че подобна относителност не е никак консервативна, приели, че най-малкото общо кратно на консерватизма е критиката на политическия рационализъм.
Или с други думи, консерваторите сме реакционери – майната им на всички френски атеисти, немски позитивисти, британски емпирици и руски колективисти. Майната им и на LED крушките, когато има толкова хубави свещи.
Въпросът за консерваторите обаче добива съвсем друго измерение, когато бива разглеждан от призмата на психо-аналитичното.
Нещо повече. Някои произволни трудове на психоаналитици, феноменолози и екзистенциални психолози ни подсказват, че границата между лудия човек и консерватора може да е тънка като женската невинност.
С други думи, има деликатна опасност нормалният консерватор и ненормалният човек понякога да имаме смирен консенсус за това, което ни заобикаля.
Случва се така че консерваторът понякога има представи или усещания, сходни с тези на депресанта, шизофреника или поне на човека, който къта някоя и друга невроза за „черни“ дни.
Защото…
…Има ли консерватор, който да предпочита бъдещето пред миналото? Има ли консерватор, който да не е песимист относно бъдещето?
Субектът, който живее в миналото, обаче, пише Виктор-Емил фон Габзател, страда от депресия. Последното е свързано, според Виткор Е. Франкл, с остро чувство на вина и греховност. Колкото по-интензивни са тези чувства, толкова повече пациентът се отдалечава от обикновената депресия и отива в графата „шизофреник“.
„Да, ние помним онази ябълка. Проклета Ева!“
Депресантът, смята Ервин В. Щраус, не може да се радва интензивно на хубавите неща в живота, нито да съпреживява тъжните в него. Последното кореспондира обаче с пасивната невротичност, която, според Алфред Адлер, значи практическа оперираност от емоционална спонтанност. Това са емоционално бедни хора, пише Виктор-Емил Фон Габзател, които усърдно избягват близостта и чувствеността. Според К. Г. Юнг, лицето на този пациент е маска, зад която се крие, макар и недотам успешно, чувството за собствената му самодостатъчност и резервираност спрямо другите.
„Хубавите тапети са източник на такова удовлетворение, каквото трудно може да ти даде социалния диалог. Иначе винаги има опасност да те подлъжат да захапеш някой плод, следствие на което да те изритат от Рая.“
…Има ли консерватор, който да предпочита да вярва в човека, а не в Бога?
Този тип хора, съчетаващи депресията с неврозата, полагат съдбата си в център, който стои извън тях. Обстоятелствата или съдбата. Ловци на извинения, категоризира Виктор Е. Франкл. Ориентирът за живота им не е тукашен, той е отвъд тях, обикновено, с трансцедентален характер. Носят се по инерцията и наблюдават встрани. Рядко съ-участват в заобикалящите ги неща. Стъпват с поглед по небето по-често, отколкото на земята. Отнасят се с недоверчивост, която прераства в омерзение към другия. Обичат фанатично смътни силуети и увехнали каузи, докато пренебрегват живите хора около себе си.
„Обстоятелства? Съдба?! Древногръцки езичници! Ние Го наричаме Бог! А за вас – един прайд на Светата Инквизиция!“
Има ли консерватор, който да няма съображения спрямо света, в който живее?
Светът, в който пациентът пребивава, пише В.Е. Фон Гебзател, е „контрасвят“. Изпълнен е с противни потенции, а именно – мръсотия, отрова, тление, разруха и разложение. Като такъв, този тип човек прекарва голяма част от времето си в отчаяна борба да се защити от този антисвят, съчетавайки собственото си безсилие спрямо другите с чувството си за грандомания. Издига стени и копае ровове около себе си. Живее настръхнал от шума на чуждите стъпки. Пациентът става „натрапчив невротик“, а оттам се формира и неговото отношение на „ужас, боязън, погнуса и отвращение“ към околността. Този човек, пише Е. В. Щраус, се отвращава от всички възможни предмети и отношения – мръсотия, сексуалност, храна. А светът става „лепкав“.
„След като рухнаха стените на Бастилията, нахлуха зарази и мръсотия – либерализъм, национализъм, тоталитаризъм. Естетиката и етиката са стъпкани от пролетариати.“
Има ли консерватор, който да няма предразсъдъци и да не предпочита подредения свят пред суматохата?
Уви, за натрапчивата невроза, пише Франкл, е характерна „недостатъчност на чувството за очевидност“. Пациентът крайно трудно понася неизвестността и затова иска да знае, прави и може всичко на „сто процента точно“. Гинещ пред необятния свят, пациентът си създава негови „обвивки“, които да го правят разбираем. Според същия, този тип човек влага по-голяма прецизност в написването и пускането на писмо, отколкото в подбора си на жена. Инвестиция на много енергия и внимание в детайли, докато основните неща биват подминавани с лекота.
„Няма нужда от излишни емоции. Много е просто. Когато умреш, отиваш или в Рая или в Ада. Това е. Чистилището е католическа измишльотина.“
Тогава, има ли лечение за консерватори?
Виткор Е. Франкл създава изключително проста формула за лекуване на неврози и депресии. Нарича го „оптимизъм на миналото“. За целта консерваторите трябвало просто да изживяваме настоящето „активно, любящо и търпеливо“.
„Ъ? Активно, любящо и търпеливо? Хайде стига глупости.
И нека си дойдем на думата. Видяхме как тези, които искаха да проектират светлото бъдеще, въведоха режима на тока.
А ръбатото минало винаги ще е по-хубаво от утопичното бъдеще. Защото се е случило, било е живо, а опитът му е тук. А бъдещето е хипотеза, в която не познаваш нито субекта, нито обстоятелствата. Бъдещето е китайска стока – продукт с бърза експлоатация и без гаранция.
А да вярваш в себе си, че няма да сбъркаш тоалетната с кухнята, е нормално. Но да приемаш носа си за барометър на вселената – това е да си ограничен човек. Просвещението ви е сляпо, атеизмът ви е слама. Слепецът от слама няма панорамата на битието, която има хвърчащата гарга.
А предразсъдъците са синтезирана мъдрост, както е казал един умен човек. Предразсъдъците са като топло яке през зимно време. Но в болен свят здрави хора няма. Разликата е, че консерваторите си даваме сметка, че сме настинали, за разлика от другите болни.
И нека не се ругаем на причудливости и да не си обиждаме чорапите.
Защото знаем, че Диоген е бил ексхибиционист, Декарт си е падал по кривогледи девойки, а Русо си е зарязал децата по утилитарни причини. И докато Волтер е пиел средно по 30 чаши кафе на ден, Сартър е имал фобия от омари, а Айн Ранд е била постоянно на хапчета. Кой сега е луд?“
