Тези дни най-сетне имаше добри новини за Северна Македония, следователно и за България.
Един път, вчера посланиците на държавите членки на НАТО подписаха Протокола за присъединяването на западната ни съседка към Алианса. Официалното приемане на Скопие се очаква да се случи до една година средно (може да е необходимо и по-малко, и повече време), в рамката на която протоколът трябва да бъде ратифициран от парламентите на останалите държави членки на Северноатлантическия алианс.
Дотук обаче се стигна едва след като гръцкият парламент подкрепи, макар и с много крехко мнозинство, споразумението от Преспа, разрешаващо спора за името на Република Македония между Скопие и Атина. Преди това същото направиха и народните представители от парламента на западната ни съседка.
Втори път, тъй като премиерите на България и Северна Македония – Бойко Борисов и Зоран Заев – са се разбрали да работят в посока на премахването на вносните мита в търговията между двете държави. С оглед на това, че Северна Македония не е член на ЕС, а България е, поради което страната ни изпълнява митническия режим на съюза спрямо трети страни, които не са част от общността, то за да отпаднат митата между София и Скопие, ще е необходима зелена светлина от ЕС. А това би трябвало да не изисква кой знае какви дипломатически усилия, имайки предвид, че Скопие вече е подписало Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС, което гарантира преференциални търговски условия на страната с държавите от Съюза (т.е. включително има частично отпаднали мита).
Едно пълно премахване на митата между Северна Македония и ЕС, включително България, би било второто най-полезно нещо след отхвърлянето на визовия режим между държавата и страните от съюза. Т.е. след премахването на преградите пред хората, логично е да отпаднат и тези между стоките. Това е закономерно следствие на евентуално членство на Северна Македония в единния пазар на ЕС, когато ще отпаднат и ограниченията пред услугите и капиталите, но България може да изпревари събитията, правейки така, че да създаде оста София – Скопие преди още да се е случила тази между Скопие и Брюксел.
Това и ще е буквалният смисъл на идеята, че пътят на Северна Македония към ЕС минава през България.
И въпреки че пред западната ни съседка се открива шанс за оптимистичен сюжет, перспективата пред членството й в НАТО и ЕС не е обезателно безпроблемна. И ако вече е снет гръцкият фактор, който дълги години стоеше като основна спирачка пред членството на Северна Македония в двата споменати съюза, то това не означава, че не са налице други фактори, които имат ресурса да възпрепятстват интеграция на страната в региона, в Европа и отвъд нея.
При това тук става дума за субекти, чиято сила е по-голяма от сбора на македонския ентусиазъм (ако е налице такъв) и на българското доброжелателство и подкрепа. Става дума за двама лидери от международната сцена, които, макар и по различни причини, биха предпочели да не виждат Северна Македония интегрирана в европейските и евро-атлантическите структури.
Първият от тях е руският президент Владимир Путин. Едва ли има смисъл да се оригиналничи по темата защо увеличаването на присъствието на НАТО на Западните Балканите е в ущърб на руския интерес (макар този регион да не е от толкова важен порядък за Русия колкото е прибалтийския). Логично на този фон, не бе учудваща критичната руска реакция спрямо Споразумението от Преспа, което Москва дори има желание да отнесе до Съвета за сигурност на ООН (където Русия е постоянен член с правото да налага вето). И без това, в лицето на Зоран Заев, който замени на премиерското място близкия до руската държава Никола Груевски, Москва констатира кадрова промяна, която, ако се удължи във времето, може да доведе до загуби на руското влиянието (не толкова върху страната, колкото спрямо управляващия я елит).
А ако към приближаващото се членство на Северна Македония в НАТО добавим и вече наличното такова на Албания, Черна гора и Хърватия, ще видим, че руското влияние в региона намира все по-малко пространство за изява (поне на теория).
На практика Москва вече не може да използва македонско-гръцкия конфликт за името на западната ни съседка, за да спъва интеграцията на Северна Македония в НАТО.
Русия, изглежда, търпи ограничения и по други две линии в региона. Едната е усилващият се евро-атлантически натиск срещу Република Сръбска в рамките на Босна и Херцеговина. Другата касае Сърбия: свободното търговско споразумение между страната и Евразийския икономически съюз, лидиран от Русия, което се очакваше да бъде официализирано при скорошната визита на Путин в Белград, така и не бе подписано.
За Москва обаче остава утехата, че все още ще може да експлоатира друг източник за напрежение в региона – отношенията между Сърбия и Косово.
Ако обаче политиката на Владимир Путин по отношение на Северна Македония и Западните Балкани да е прозаична, то това не е случаят на другия фактор, който, макар и с коренно различна мотивация, също не изгаря от желание да види западната ни съседка интегрирана в ЕС (а в НАТО можело). Това е френският държавен глава Емануел Макрон.
Ако в гледната точка на руския политически елит е налице схващането, че един съюз е толкова по-силен, колкото е по-голям, то според актуалното френско схващане е точно обратното – големината е тромавост, лабилност и уязвимост.
Оттук и трите основни призми, през които Макрон мисли ЕС: (1) съюзът не трябва да се разширява; (2) вече стигнал тавана на приети държави членки, съюзът трябва да изгради свое ядро и своя периферия, така че периферията да не бави ядрото; (3) Ядрото ще върви към ускорена федерализация (включително с общи бюджети и министри), а връзката му с периферията ще е от по-хлабав вид (евентуално може да включва обща отбрана, но не и обща прокуратура).
В тази френска визия, която, разбира се, не се изказва обезателно на глас, за Северна Македония в ЕС място няма (така както и за редица държави от Централна и Източна Европа). Това е визия за “раздробен” ЕС, която по-скоро би се харесала на руската страна. Ето как френският президент и неговата представа за Европа на няколко скорости по-скоро обслужва интересите на руския му колега.
Да, вярно е, че Макрон подкрепи Споразумението от Преспа. Но френският президент виждаше в него не обезателен бонус за ЕС, а просто причинен негатив за Русия. Макрон едва ли желае за Северна Македония роля, по-голяма от членството й в НАТО (където отговорността ще падне по-скоро върху САЩ, отколкото върху Франция). Но да влезе в ЕС държава, която тепърва има да извършва дълбоки и болезнени реформаторски усилия, то това би било еквивалентно на издишания въздух, който обаче няма да направи балона още по-голям, а направо ще го спука. В тази насока мисли френският държавен глава.
За съжаление, пътят пред Северна Македония никога не е бил лек. Но пък от друга страна, западната ни съседка е успявала да преодолява и далеч по-големи предизвикателства, отколкото представляват амбициите на Путин и Макрон.
Все пак не забравяйте, че Великобритания се отмести от ЕС, за да може Северна Македония да се побере там. Или по оригиналните думи на Зоран Заев:
“Ние сакаме да бидеме земја дел од ЕУ, а впрочем еве и Британија ни ослободи место за да можеме ние да заземеме место во ЕУ”.
Държава с такова глобално настроение не може да бъде спряна от никой друг по пътя й към НАТО и ЕС, освен от самата себе си.
