fbpx

Путин не е силен. Джо Байдън е слаб

През 2021-ва година станахме свидетели на две важни събития, които отправиха предизвикателство не просто пред регионалната, а пред международната система за сигурност.

Едното бе регулярното навлизане на китайските военновъздушни сили в зона за идентификация на ПВО на Тайван. Другото – струпването на руските въоръжени сили до границата с Украйна.

И двете събития кореспондират с общ порядък: желанието на Пекин и Москва да ревизират ролята си в системата на международните отношения. Най-прекият път, по който това може да стане, е именно посредством компрометирането на суверенитета на Тайван и Украйна, които биват гледани – съответно от Китай и Русия – като естествено продължение на държавно-правните им организми.

Подобни примери за геополитическите апетити на Руската Федерация и Поднебесната империя, развиващи се в ревизионистичен план, не са изолиран случай.

Напротив. Миналата година Пекин отне автономията на Хонконг, където вече се провеждат избори, които нито са свободни, нито честни. А тази година, след като окончателно си отрови отношенията с ЕС и САЩ след протестите в Беларус, президентът Александър Лукашенко започна да приглася в желанието на Владимир Путин за по-голяма интеграция между Руската Федерация и Беларус (чрез концепцията за “две държави, една икономика”).

Има обаче и една съществена разлика, когато говорим за геополитическите амбиции на Москва и Пекин. Ако в случая на Китай те са следствие на нарастващото самочувствие, породено от военната и икономическа сила на тази държава, то когато става дума за Руската Федерация нещата по-различни. Владимир Путин просто успява да се възползва от грешките и слабостите на ЕС и НАТО; силата на руския президент идва от слабостта на западните му колеги.

Емблематичен пример за това как руските власти могат да се възползват от дезориентацията на европейските и американски такива бе последното предложение на Москва за обсъждането на гаранции за сигурност в контактните зони между Русия и НАТО на европейски терен. В него са предвидени неща като неприемането в НАТО на Украйна и Грузия, както и минимизиране на бойните способности на Алианса в неговите държави членки от Източна Европа.

Разбира се, такова предложение е провокативно и несериозно.

Най-вече поради това, че то бе направено публично, което значи, че неговата цел не е да се реализира, по-скоро преследва други резултати. Пропагандни, например. Понеже американците нямат правилен ход в случая. Ако САЩ отклонят това, повтарям, направено публично предложение, то те ще излязат като субекта, за когото сигурността на Стария континент не е приоритет. Ако пък американците се бяха съгласили с въпросното предложение, то държавите членки на НАТО от Източна Европа щяха да разберат, че са оставени сами на себе си.

Обърнете внимание на действителността на терен и междувременно публичния наратив, който се създаде.

По отношение на първото, руските прокси сили се намират в Източна Украйна, а в рамките на календарната година Москва на два пъти струпа свои сили по границата си с Киев.

По отношение на второто, руските власти искат да инициират разговор за мира (т.е. за изработването на механизъм за гарантиране на сигурността на Стария континент); разговор, в който американците щели да участват, но не обещавали нищо.

Но това е все едно някой да ви открадне автомобила, а после да ви покани през медиите на среща, на която да бъдете така любезен да му занесете и документите към возилото. И ако вие, като собственик на автомобила, откажете подобно предложение, то ще бъдете обявен за отговорен за това, че помежду ви няма разбирателство.

Когато става дума за Украйна, в Нормандската група (Франция, Германия, Русия и Украйна) Владимир Путин през цялото време пренебрегваше киевските власти като събеседник (държавният глава предпочиташе да говори за Украйна, но не и с Украйна). Маргинализирайки по този начин Киев, руският президент водеше преговори с Париж и Берлин. Сега обаче двете европейски столици са в ролята на Киев, защото Владимир Путин на свой ред ги маргинализира, този път желаейки да говори за Украйна с американците (двустранна среща между представители на Вашингтон и Москва ще се състои в предварителен порядък, на 10 януари в Женева, а два дни след това евентуално ще се проведе среща в състав Съвета НАТО-Русия). Да не говорим и за това, че въпросният Съвет НАТО – Русия бе преустановен временно заради окупацията на Крим от Русия през 2014-та година, а Москва оттегли дипломатическата си мисия в Алианса в началото на миналия ноември месец.

Но не е само това. Междувременно руснаците вдигнаха мизата.

Ако на срещата между Джо Байдън и Владимир Путин (отново в швейцарския град) в средата на годината Москва искаше да разговаря за Украйна, то днес темата, която руската страна поставя на масата, е цяла Източна Европа (руското предложение включва в себе си оттеглянето на международните контингенти на Алианса от Полша и балтийските страни, както и преустановяването на изпращането на оръжие и физическа сила в тези държави, които не са били членки на НАТО до 1997-ма г.). Или с други думи, разговорът за това как Украйна да се европеизира се превърна в разговор за украинизирането на Източна Европа.

И ако към онзи момент се спореше дали трябва да има такава среща между американския и руския президент, повод за която бе отново струпването на руски сили до границата с Украйна, то днес това вече няма значение, доколкото важното е друго. А именно, че онази среща не е дала резултат. Или поне не такъв, с който американската дипломация може да се похвали. Понеже, повтарям, днес руските въоръжени сили са отново на границата с Украйна, а разговорът вече не касае само въпросната страна, а цяла Източна Европа.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Мартин Табаков
Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.