В началото на седмицата бе публикувано проучване на Европейския съвет за външна политика относно нагласите и очакванията за евровота през май тази година. Проучването е озаглавено “Европейски избори 2019: Как антиевропейските партии планират да разрушат Европа и как да бъдат спрени”. В него се прогнозира, че националистическите, популистките, евроскептичните и крайнодесните партии ще спечелят около 1/3 от местата в Европейския парламент. Това, според авторите на изследването, щяло да блокира дейността на европейските институции.
Веднага прави впечатление, че от ЕВСП слагат в един кюп партии и политици, които имат съвсем различни визии за бъдещето на Европа. Може би единственото общо между тях е, че се отнасят с неприязън към настоящия модел на управление на ЕС. И вероятно по тази причина всичките са набедени за “антиевропейски”.
Да се слага знак за равенство между европейската идея по принцип и европейската идея, налагана от все още доминиращия “либерален консенсус”, е изключително некоректно. Не само защото никой не може да има монопол върху това как да функционира Обединена Европа, а защото наистина различията във възгледите са доста по-нюансирани от опростенческата дихотомия “за и против ЕС”.
Ето какво е разпределението на силите към момента (видно на страницата на Европейския парламент). За “проевропейски” са спрягани фракциите ЕНП (консерватори и християндемократи), “Социалисти и демократи”, АЛДЕ (либерали), “Зелените/ЕСА” и ЕОЛ/СЗЛ (крайнолеви). ЕКР (консерватори), ЕСПД (популисти) и ЕНС (крайни националисти/крайнодесни) са етикетирани като “антиевропейски”, къде с основание, къде без. Сред независимите евродепутати има и от двата лагера.
Доминиращата линия е тази на “проевропейските”, които, обединени в “либерален консенсус”, налагаха тезите на “еврофедерализма”. За тях решението на проблемите на Европа е “още повече Европа” – по-силна федерализация, по-голяма централизация, повече бюрокрация. По-голяма тежест на Брюксел за сметка на отслабени национални държави и дори обезличаващи се национални идентичности в името на създаването на обща, европейска идентичност. Линията на Жан-Клод Юнкер и преди това на Жозе Мануел Барозу.
Важно е да се уточни, че в самия “проевропейски” лагер има значителни търкания. Представители на най-голямата фракция ЕНП (основно привърженици на унгарския премиер Виктор Орбан) са нарочени за врагове и набедени за антиевропейци. Всъщност, нищо ново под слънцето, просто ново издание на болшевишката максима “който не е с нас, е против нас”.
Тъй като еврофедерализмът все по-очевидно се компрометира в очите на все повече европейски граждани, либералните елити започнаха да формират нейна “по-добра версия”, олицетворявана в най-голяма степен от френския президент Еманюел Макрон. Неговата Европа е “Европа на многото скорости”, с все по-интегрирано по между си “ядро” от “стари” членки на ЕС, и остатъчна “периферия” (основно страните от бившия Източен блок). Премахване (включително по административен път) на равнопоставеността на държавите-членки и засилване на ролята на Запада за сметка на Изтока при вземане на общите решения. Понеже “либералният консенсус” се дъни и в очите на “западните” европейци, не само на “източните”, Макрон и последователите му се надяват по този начин да “приласкаят” онези европейски граждани, които вече са “изкушени” от идеите на евроскептицизма.
Набеденият за “антиевропейски” лагер обаче изобщо не е единен. Или по-точно е единен в желанието си да ликвидира “либералния консенсус”. Оттук нататък обаче какво следва?
“Евроскептиците” (основно ЕНС и ЕСПД) вече са написали надгробната плоча на сегашния Европейски съюз. За тях той е дълбоко компрометиран и нефункционален и те виждат бъдещето на Европа в националните държави. Това са всъщност партиите и политиците, които се стремят да извадят страните си от ЕС и в крайна сметка да го унищожат. Доколкото имат идея за наднационално, европейско обединение, то едва ли включва нещо повече от митническо споразумение и безвизово пътуване на гражданите в рамките на Европа. Само че мнозина от тях имат и различно виждане за границите на това обединение и тези граници не включват някои европейски държави (сред които и България).
За разлика от тях, “еврореалистите” (основно ЕКР и част от ЕНП) имат съвсем други планове за бъдеща Европа. Те са също толкова гласовити критици на досегашния модел, но се стремят не да разрушат Евросъюза, а да го реформират. Проектът “Европа на отечествата” (или “Европа на нациите”) се разбира от тях като засилване на Европейския съюз именно чрез намаляване на административната тежест на Брюксел, което ще направи самият Евросъюз по-привлекателен в очите на неговите граждани. Повече власт за пряко избраните от европейските народи представители (национални и европейски) и по-малко диктат от страна на неизбрани от никого европейски чиновници. А що се отнася до идеята за европейска идентичност, според тях тя е възможна само ако е стъпила върху силни национални идентичности, убедени в своята принадлежност към Европа и нейната цивилизация. Може да звучи парадоксално, но “еврореалистите”, набедени за “евроскептици”, всъщност не са против федералната идея по принцип – те обаче виждат, че тази федерална идея няма как да бъде постигната по досегашния начин.
Различните визии за Европа предполагат и различни пътища, по които Старият континент може да тръгне след изборите. “Още от същото”, “повече Европа”, “Европа на няколко скорости”, “Европа на (взаимното недоверие между) нациите”, намиране на баланс между общоевропейските политики и националния суверенитет, край на европейския проект, рестартиране на ЕС (закриване и преучредяване)…
Предстои да видим. Преди всичко обаче всеки европейски избирател следва да е наясно, че между 23 и 26 май ще гласува за това накъде да продължи неговият континент. А кандидатите за евродепутати (и за председател на Европейската комисия) имат първостепенната задача да обяснят своята визия за Европа, вместо да залитат към национални (или дори тясно партийни) теми.
Последното не се случи в България на европейските вотове през 2009 и 2014 г. Първият път трябваше да накажем “тройната коалиция”, вторият път трябваше да сваляме от власт кабинета “Орешарски”. Сега не сме в екстремна политическа ситуация и можем да гласуваме с мисъл за бъдещето на Европа. А дали ще го направим, е друг въпрос…
