Извън всякакво съмнение тема на седмицата е разпадането на Четворната коалиция – събитие толкова потресаващо, че успя да засенчи други добри кандидати като видеокомпромата с Лена и Кирил, самолета на Летящия холандец, дето вдигна изтребителите по целия източен фланг на НАТО, с изключение на нашите, и мистериозното пристигане на първия „договорен“ танкер с втечнен газ, до четири пъти по-евтин от руския (газът, а не танкера). Ако не сте забравили, бе обещано танкерите да са два – един на осми и един на двайсет и трети юни. „Двата танкера вече са тръгнали!“, протръби Mediapool, но как така, след като вече са тръгнали, единият ще пристигне на 8, а другият чак на 23? Или първият е много бърз, или вторият ще се разхожда от остров на остров като Одисей, докато сватовниците се увъртат около Пенелопа в Итака. А пък „Свободна Европа“ нетърпеливо ни удари с радостната новина: „Първият танкер с втечнен газ от САЩ вече е доставен в България няколко дни преди очакваната дата“, уточнявайки: „Танкерът вече се разтоварва на терминал извън България, като все още не е ясно къде точно“. Ех, тези медии! „Как тъй доставен в България, пък се разтоварва извън България и то без да е ясно къде точно?!“, чеше се по главата Българинът (дето си го знаете), но както казахме, мистериите около летящите холандци под формата на изоставени самолетчета и незнайни танкери не са тема на седмицата.
Темата е как двама народни любимци – Славчо и Кирчо – се хванаха за гушите. Въпреки отвратителния сюжет, въпреки очевидния конфликт за власт и пари, всеки издигна за свое знаме думичката „морал“ и нагло гледайки своите избиратели в очите, започна да ги убеждава как във всичките си действия се е ръководил от алтруизъм, любов и безкористност, как е положил живота си връз олтара на отечеството и как е надянал тежките окови на народен роб.
Това състезание между двамата не е случайно, защото (както вече стана дума вчера) хората имат тази особеност, когато двама се скарат, те непременно да вземат страната на единия; така, според избора си, и хората се разделят и започват да се псуват. От медийна гледна точка е интересен феноменът как и двамата рицари са се наакали в доспехите, обаче бързат да се изкарат кой от кого по-чист и флагрантен. И защо от нас се очаква да изберем единия? Или пък се очаква да изберем третия? Защото когато двама хвърлят фъшкии един по друг, винаги се намира трети, който иска да мине с бял костюм покрай тях.
Третият в случая е Костадин Костадинов, който ужасно мрази да го наричат Костя Копейкин и затова ние, водени единствено от уважение, няма да го наричаме така.
Той веднага си направи устата да замести Слави Трифонов в правителството, но понеже е титан, постави и някои условия, сред които напускане на ЕС и НАТО и (разбира се!) вдигане на санкциите срещу Русия. Следователно или само си дрънка докато за нищо на света не желае да купува фабрика на осми септември, или си представя, че България ще каже: „Ах, колко силно желая Костадинов да ме управлява! Я да взема да изляза аз от Европейския съюз и НАТО, че да не би да се откаже…“, което вече е патологично. Така или иначе с Костадинов няма да се занимаваме.
Четворната коалиция рано или късно щеше да се разпадне и да завлече след себе си цялото управление. Провалът на правителството дори закъсня. Спаси го войната в Украйна, където то, очевидно посъветвано от своите ментори, зае позиция, съвпадаща с позицията на повечето хора в България – на страната на Украйна, макар и не съвсем безрезервно. Спаси го също и че не вдигна ветото на РСМ (упорито не я наричам „Македония“, защото за българите и тук, и там, „Македония“ значи нещо много повече и твърде различно от РСМ), не вдигна ветото, когато се очакваше да го направи, а именно около празника на свв. Кирил и Методий. Ако не бяха тези щастливи обстоятелства, правителството отдавна да си е отишло. И може би щеше да е по-добре. Докарахме се дотам, че да предпочитаме поредно служебно правителство на Румен Радев пред правителството на Четворната коалиция, съвсем забравяйки, че то е продукт на последните две служебни правителства на Радев. Той е архитектът на настоящото нелепо положение и колкото и да се кае, колкото и да търси пътища към опозицията, вината му си остава.
Ето така изглеждат нещата. Но дали са такива в действителност? Всичко би било много лесно, всичко би било много просто, ако не бяха две важни съображения: омесеността и търпимостта към властта.
Какво е омесеност? Това е измислена за конкретния случай дума (която после мигновено ще бъде забравена), за да се изрази истината, че нещата никога не са толкова прости, толкова монолитни, колкото се представят, когато водим битки за тях. Никой не е само лош или само добър. Нищо не е само полезно или само вредно. Нищо на този свят няма само една причина и не води до само един резултат. В един и същи момент всеки (включително Слави Трифонов и Кирил Петков) може едновременно да иска хем да свърши работата добре, хем да спечели пари, хем да открадне и да прецака конкуренцията, хем да начеше вродената си мания за величие. Всичко е омесено, зависи кое ще гледаш и кое ще повикаш. И в много случаи което повикаш, то и ще ти отговори. У един и същи човек можеш да повикаш и доброто, и злото, защото ги има и двете, и според това той ще се покаже към теб добър или зъл. Всички са и добри, и лоши едновременно. Ето оттук идва трудността и опростенчеството в обществения дебат – от невъзможността да се преценяват хората и събитията в тяхната комплексност. Но може би така трябва. Защото пък ако се покажем прекалени мъдреци да се ровим в комплексността на събитията, никога няма да изработим каквато и да било позиция.
Търпимостта към властта произлиза от едно много древно убеждение, формулирано за наша употреба и поучение от св. ап. Павел в неговото послание до римляните: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (Рим. 13:1). Е, разбира се, някои критици като св. Серафим (Соболев) са на мнение, че ап. Павел е казал това, защото не е познавал републиката и демокрацията, но доколкото словата на отците са боговдъхновени, трябва да признаем, че Павел е прав. Разбира се, че всяка власт е от Бога, защото всичко е от Бога и няма нещо, което да не е, с изключение на греха и злото, но те не са същност, а временно състояние, допуснато в крайна сметка за наше добро. Така или иначе властта, дори когато е грях и зло, трябва да се уважава, защото властта е ред, а всеки ред е по-добър от безредието, както космосът е по-добър от хаоса. Освен това властта може да бъде и наказание, което е редно да изтърпим, за да покажем, че осъзнаваме грешките си. Но и тук не бива да се показваме прекалени мъдреци, ако искаме да изработим някаква позиция. Да отсичаме рязко и категорично, защото „не мир дойдох да донеса а меч“ (Мат. 10:34).
И след като отсякохме с меча на своята съвест, и след като изработихме позиция по всички злободневни въпроси, сега какво: да има ли предсрочни избори?
Това е много смешен въпрос, защото всички онези, които преди крещяха, че предсрочни избори (избори до дупка) трябва да има на всяка цена, сега, когато са във властта, крещят, че в никакъв случай не трябва да има. Такива се те – протестните им граждански душици. Затова не бива да им обръщаме внимание, ами и техните празни приказки да отсечем с меча си. Управлението на Четворната коалиция трябва да спре да управлява, пък как технически ще се случи това, е тема на отделен разговор. Ами участниците в коалицията? Те няма ли да се появят и в следващото управление в някаква нова и „многообещаваща“ конфигурация? Уви, вероятно ще се появят, защото обществото е като природата – веднъж създадена, материята повече не се самозаражда. Повече не се самозаражда нито материя, нито живот. Така и в редиците на политическия елит няма откъде да се появи нещо ново и различно.
Най-големият майтап ще падне, когато започнат да стягат аритметиката за следващото правителство. Тогава току-виж се оказало, че единствената възможна коалиция е ГЕРБ/ПППП/ИТН ( ± ДБ ). Хора с по-слаби стомаси сигурно ще повърнат само като си представят това, само като си спомнят какво са говорили партиите една за друга и как щяха да се изчегъртват. Но затова, наред с другите дарби, сме получили и тази да забравяме. Представяте ли си, ако помнехме всичко? Представяте ли си, ако масовият избирател, телевизионният зрител, Народът, Българинът помнеше всичко? О, тогава отдавна да сме се изпобили един другиго като мъжки тарантули, затворени в кутия от обувки. Скъпи съотечественици, ние нали не сме тарантули в кутия от обувки?
