Вчера приятел ме попита какъв е проблемът на българското лидерство. Отговорих, че доколкото лидерството е част от политиката, то проблемът му е същият, какъвто и на политиката – липса на автентичност и доверие. Българите не вярват на лидерите си по две причини – защото лидерите им много са ги лъгали и защото българите по традиция мразят елитите си. И мразейки елитите си, тръгват след лидери, които ги лъжат още повече.
Българинът е източен европеец и за него лидерството има по-мистични измерения. Лидерът на източните европейци е легендарна фигура, от която се очаква да върши чудеса и чието мнение не се подлага на критика. Вижте Бойко Борисов. Отношението на „народа“ към него не е много по-различно от това към Вълчан войвода, Хайдут Сидер или Крали Марко. Западният човек не е такъв. Той е по-практичен, по-земен и по-корпоративен. За него организацията е по-важна от човека, която я олицетворява. За сравнение мога да предложа един прост социологичен експеримент. Задайте на 1000 души два въпроса и вижте колко от тях ще могат да им отговорят: 1) Как се казва лидерът на Републиканската партия на Съединените щати?; 2) Как се казва партията на Путин?… Сигурен съм, че резултатът ще е поучителен и ще очертае, ако не важен проблем, то поне важна специфика на българската представа за лидерство.
Българинът знае силно да люби и мрази, но по отношение на всеки свой събрат, който издигне кандидатурата си за политически водач, е по-склонен да прилага принципа на Дъглас Адамс от „Пътеводител на галактическия стопаджия“, че ако даден човек поиска властта, то това вече е достатъчно основание тя да не му се дава. Но пък все някакви лидери трябва да имаме и ако сме недоволни от текущите, трябва да бъдем готови да посрещнем нови, без да ги погребваме под грамади от мнителност, омраза и презрение, още преди да сме се запознали с тях и с амбициите им. Всъщност, ако решим да съставим една рецепта за лидерство, тя не би била много сложна.
На първо място лидерът трябва да има кауза. Ако в тази кауза хората видят знаме и път за себе си, ще го последват. Проблемът е, че през последните години липсва най-голямата кауза, наречена „национален идеал“. За България през 19 век това беше създаването на независима държава, до средата на 20 век беше национално обединение в етническите граници, през втората половина на века беше свалянето на комунизма, а в края му и в началото на 21 век – евроатлантическата интеграция. Сега нямаме кауза от такъв мащаб. Лошото е, че и Европа няма. Или поне няма такава велика кауза каквато през средновековието беше освобождаването на светите земи и Божи гроб или обединяването на европейците в общ съюз, каквато беше каузата на най-новото време. Европейците създадоха велика цивилизация и се умориха. Българите успяха да влязат формално и политически в нея и също седнаха да си починат. Кого да следват, след като сами не знаят къде искат да идат?
На второ място лидерът трябва да увлича. Освен да знае накъде е тръгнал, той трябва да излъчва сила и да печели доверие. Хората трябва да видят, че водачът им е способен да се справи с проблем, с който те не могат, и че е готов да го направи за тях, а не само за себе си. Що се отнася до доверието, то не се постига трудно, особено когато лидерът е убеден, че най-успешната стратегия винаги е честността.
И на трето място лидерът трябва да умее да отстъпва. Това е може би най-трудното и може да си го позволи само истински лидер, който знае, че до такава степен държи сърцата на хората си, че няма да ги изгуби, дори и когато жертва малка победа днес в името на по-голяма победа утре. Добре обмислената отстъпчивост на лидера говори за неговото смирение и за това, че е способен да постави амбициите и личните си интереси на по-заден план.
Освен това не е излишно лидерът да е умен, да е смел, да не е подлец и страхливец, да не лъже, да не мами хората си, да не ги презира и да не гледа на тях само като на послушни инструменти за постигане на целите си. Няма нищо по-неприятно от безличен, мекушав и неискрен лидер. Да проявява вярност към поддръжниците си и уважение към опонентите. Да гледа работата да е свършена и всички интереси да са защитени. Не е достатъчно лидерът да е само позната до втръсване физиономия от телевизията, нито пък е достатъчно да е безлична и безволева фигура, еднакво приемлива и безопасна за договарящи се играчи. Хубаво е умее да се обгражда с хора по-умни от него, а не с по-тъпи. Хубаво е също да знае, че път, който води към Истината и Доброто, е правилен път. И освен това е много хубаво всеки лидер да е убеден, че Картаген трябва да бъде разрушен, стига самият той да не е картагенец по рождение и по душа.
За в. “Труд“
