Рецепта за политическа нормалност

Възможна ли е такава рецепта? Възможно ли е едно умно и проникновено предписание, което, ако го следваме стриктно, всичко “ш’съ оправи”? Вероятно е възможно, но ние няма да стигнем до него, преди да преосмислим погледа си върху политическия процес. По някаква причина, вероятно защото този свят в момента е двоичен, хората са свикнали да гледат на всяка колизия, включително и най-вече на политическата, като на сблъсък между добро и зло. И неуморно се препират коя от двете страни е добрата и коя – злата. Защото никой няма да си признае, няма да си повярва, че стои на страната на злото. Но политическите противопоставяния не са сблъсък между добро и зло и когато осмислим това, много неща ще си дойдат по местата.

Вижте какво стана през миналата седмица! За седми пореден път не успяха да направят редовно правителство, колкото и да ги молихме. Поведението на ДПС беше изумително и същевременно поучително. Точно преди гласуването на предложения от Борисов кабинет Доган издаде нареждане той да не бъде подкрепен от ДПС. Пеевски, чиято игра очевидно е съвсем друга, направи немислимото – опълчи се на Доган. В резултат парламентарната група на ДПС се разпадна и втора политическа сила се оказа Промяната, която иначе беше трета. И сега следващият мандат за съставяне на кабинет ще отиде у тях. Защо? В чий интерес беше това? Във всеки случай не в интерес на партията като партия и не в интерес на нейните избиратели. Засилиха се подозренията, че Пеевски се е завъртял силно към Америка, а пък Доган наистина е скрита лимонка на Русия. Но това може да има нещо общо с личните интереси на тези двама души, но няма нищо общо с българската политическа логика. Нито пък с националните интереси.

Какво ще стане сега? Какво показва аритметиката?

Ще се случи едно от следните три неща:

ГЕРБ пак ще подкрепят ППДБ, колкото и да се бият в гърдите, че няма. Поради което ще изгубят още избиратели. Колко им отне „сглобката“? Някъде около 140 000. Сега ще паднат още, освен ако не поемат ясен курс към убедително спечелване на поредните избори и самостоятелно управление или управление, безпрекословно доминирано от тях.

Ще ги подкрепят всички останали плюс догановци от ДПС или без тях, няма значение. Стигат им депутати (125). Обаче един да не се включи – не им стигат. Това, ще прощавате за израза, е пълна помиярщина и прилича на некролог на демокрацията. Тези които довчера са спорели на кръв как да се управлява държавата и всеки е изкарвал другия пагубен за отечеството, ще се хванат да управляват заедно.

За пореден път няма да има правителство. Засега най-вероятно е да се случи това. При това положение по познатия начин отиваме на нови предсрочни избори, но не знам тогава вече каква ще е избирателната активност. Много хора ще се откажат от участие в демократичния процес и никой не може да им се сърди.

Но ако се формира някакъв фронт като във Франция, ще попаднем в политически, идеологически и даже философски абсурд. Евроатлантици и скептици в една коалиция! Привърженици и противници на еврозоната ръка за ръка! Къде отиде конкуренцията, къде отиде съревнованието, накъде води този път, по който ще поемем? За каква политика изобщо може да става въпрос? В резултат ще се окажем в уродливата ситуация държавата да управлява едва третата политическа сила (на изборите), което е твърде далеч от „волята на суверена“. Пак тези мошеници ще получат властта, при положение че от избори на избори подкрепата им пада главоломно и че абсолютно никъде в Българя не са получили доверие, освен в ставащата все по-уродлива София (повярвайте, тежко ми е да говоря така за родния си град!). 

Ето защо, ако се състави някакво безпринципно правителство, аз спирам да гласувам. Ще се включа може би единствено на евентуален референдум „Монархия или република“, и то ако Царят обещае, че ще забрани партиите.

През седмицата Петър Кичашки излезе с хубава статия: „Политическата грешка е личностна, не системна“ и внушава, че търсейки изход от кризата, не търсим на правилното място, защото проблемът е лидерски, преди всичко личностен. Казва така:

Лекарството за политическата криза, която очевидно е криза на лидерството, не е да съсредоточим цялата власт в едни ръце, нито да променяме закони. Лекарството е да спазваме принципите на парламентаризма и да браним парламентарната република с цената на всичко… Изходът от политическата криза е в силно и смело лидерство, около което да се сформира широка коалиция от европейски тип. Не сглобка или ротация, или друг алабализъм, а сериозна коалиция с ясно коалиционно споразумение и с разпределение на отговорностите в съответствие с волята на избирателите. Това е изходът от ситуацията

И подлага на критика трите други подхода, разисквани до момента, а те са президентска република, служебно парламентарно мнозинство по гръцки образец и пропорционални избори на два тура. За последното се застъпих и аз още в средата на миналия месец.

„Предложенията са кое от кое по-абсурдни – продължава статията… – Имат един общ дефект. Те се опитват да прехвърлят проблема от болната на здравата глава“.

Затова единственият изход е в появата (отнякъде) на силни и адекватни лидери. Гласувам и с двете ръце за това! Отдавна съм казал, че проблемът с „мат’риала“ предхожда всички останали секторни политики. Затова „Образование“ и „Култура“ трябва да са по-приоритетни от „Икономика“ и „Социално подпомагане“. Болезнено е, но това е правилния път, а в английския език, както е отбелязала навремето и лейди Тачър, думата за „правилен“ и „десен“ е една и съща.

Да дойдат добри лидери! Звучи прекрасно като личния ми девиз: „По-добре добре, отколкото зле!“. Но откъде ще се вземат тези лидери? Мигар нашите политици не произхождат от традиционно трудолюбивия и гостоприемния ни народ? Нима ни ги спуска някой отгоре? И е достатъчно да му кажем: „Абе, аланкоолу! Я земи да спущаш по-читави политици!“.

За да произведе качествени политици, и народът трябва да стане по-качествен. За това са нужни поне две поколения и което е по-важно – някой да създаде и да отгледа тези поколения. Кой ще ги отгледа? Сегашните политици ли? Че те ако са в състояние да го сторят, за какво ни е да ги сменяме с някакви други? Със самураите е било лесно – като сгафи, казваш му „самоубий се“ и той си прави харакири. У нас обаче не е така. И е наивно да вярваш, че като кажеш на някой необразован, глупав и престъпен политик: „престани да си такъв!“, той ще те послуша и ще престане.

Ето защо единственият начин след около 50 години да се появят стойностни лидери, за които мечтае д-р Кичашки, е отсега да започне усилена и качествено различна от досегашната работа с човешкия фактор. А това означава преди всичко радикална, принципна промяна на образованието и преразглеждане на ценностите, които се втълпяват на хората посредством дотираната от държавата култура и медиите. А дотогава – някой от отхвърлените три начина, за да се осигури легитимно, отговорно и адекватно управление. Първо това, пък другото – после.

И е много важно да се отървем от един фундаментален порок на политическото си мислене. Забелязали сте, че политическият дебат е един от най-емоционалните обществени дебати. Понякога е по-страстен от противопоставянето между футболните агитки. И както става в подобни случаи, хората си мислят, че едно срещу друго са се опълчили доброто и злото. И всеки страстно вярва, че е избрал страната на доброто, а другите са злото. И привържениците на ГЕРБ мислят така, и привържениците на ППДБ. Защото (няма какво да се лъжем!) между тях е днес противопоставянето, а всички останали са… как да ги наречем… Всички останали са трабанти, доколкото trabant на немски е „сателит“. И когато доброто и злото направят коалиция, нормалните хора са объркани.

Истината обаче е, че на парламентарни, местни или президентски избори не избираме между добро и зло. Дори да се водехме от идеологии, пред нас на масата са трите класически – консерватизъм, либерализъм и социализъм. Или както е по-емоционално да мотивираме изборите си, новото време се олицетворява от фашизъм, комунизъм и демокрация, като ни е приятно да приемаме, че първите две са злото, а демокрацията е доброто. Няма такова нещо.

В условията на секуларна държава, където вертикалната посока на властта е заменена с хоризонтална, истинското добро, абсолютното добро остава извън избора. Разбира се, не извън личностния избор, а извън конституционния парламентарен избор. Така че не се притеснявайте: каквото и да предпочетете на избори, не сте изменили на доброто, просто защото то не е било в списъка с предложенията.

Ето защо няма да почувствам угризения, когато на следващите избори не се възползвам от правото си на глас. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.