Речта на Ерик Земур, с която се кандидатира за президент на Франция:
Скъпи мои сънародници,
Години наред едно и също чувство ви обзема, потиска, преследва : странно и проникновено чувство на загуба на собствеността ви. Вървите по улиците градове си и не ги разпознавате. Гледате екраните, които ви говорят на странен и откровено чужд език. Гледате и слушате рекламните плакати, телевизионни сериали, футболни игри, филми , предавания, песни и учебници на вашите деца; пътувате с метро, влакове, отивате на гари, летища, чакате дъщеря ви или синът ви да излязат от училище, придружавате майка си до спешното отделение на болницата, заставате на опашка в пощата или в бюрото по труда, чакате в полицейски участък или в съда и имате впечатлението, че вече не сте в страната, която познавате.
Спомняте си страната, която сте познавали в детството си; помните страната, която родителите ви описваха ; помните страната, която намирате във филми или в книги.
Страната на Жана д’Арк и Луи XIV, страната на Бонапарт и генерал дьо Гол, страната на рицарите и дамите, страната на Виктор Юго и Шатобриан, страната на Паскал и Декарт, страната на басните на Ла Фонтен, героите на Молиер и стиховете на Расин, земята на Нотр Дам дьо Пари и камбанариите в прованса, страната на Гаврош и Козет, страната на барикадите и Версай, страната на Пастьор и Лавоазие, страната на Волтер и Русо, дьо Клемансо и героите от 14-та, дьо Гол и Жан Мулен, страната на Габен и Делон, Бриджит Бардо и Белмондо, Джони и Азнавур, Брасенс и Барбара, филмите на Соте и Верньой.
Тази страна лека и блестяща, тази страна едновременно митична и научна, тази страна толкова интелигентна и фантастична, страната на Конкорд и атомните електроцентрали. Страната, която изобрети киното и автомобила, тази страна, която търсите навсякъде с отчаяние, за която децата ви изпитват носталгия, без дори да са я познавали, тази страна, която ценим… и която е в процес на изчезване.
Не сте заминали и въпреки това се чувствате, сякаш вече не сте у дома. Не сте напуснали страната си, но все едно страната ви е напуснала вас. Чувствате се като непознат в собствената си страна. Вие сте изгнаниците вкъщи.
Дълго време мислехте, че сте единствените, които виждате, чувате, мислите и се страхувате. Страхувахте се да го кажете, срамувахте се от впечатленията си. Дълго време не смеехте да кажете това, което виждате, и преди всичко не смеехте да видите това, което видяхте.
И тогава го казахте на жена си, съпруга си, децата си, баща си, майка си, приятелите си, колегите си, съседите си. И тогава вие го казахте на непознати и разбрахте, че вашето чувство на лишение от собственост е споделено от всички.
Франция вече не беше Франция и всички го забелязаха.
Разбира се, гледаха ви отвисоко. Могъщите, елитите, себеправедните, журналистите, политиците, учените, социолозите, синдикалистите, религиозните власти, ви казаха, че всичко е лъжа, че всичко е наред, че всичко е грешно, грешно! Но с течение на времето разбрахте, че именно те са лъжата, че те са тези, които са сгрешили всичко – че те са тези, които ви вредят.
Изчезването на нашата цивилизация не е единственият въпрос, който ни тормози. Имиграцията не е причина за всички наши проблеми, въпреки че ги влошава.
Разбира се, често ви е трудно да свързвате двата края. Разбира се, трябва да реиндустриализираме Франция. Разбира се, трябва да уравновесим търговския си баланс, да намалим нарастващия дълг, да върнем нашите компании, които са избягали от Франция, и да върнем на работа нашите безработни. Разбира се, трябва да защитим нашите технологични съкровища и да спрем да ги продаваме на външни лица. Разбира се, трябва да позволим на нашите малки предприятия да живеят и да се развиват и да се предават от поколение на поколение. Разбира се, трябва да запазим нашето архитектурно, културно и природно наследство.
Разбира се, трябва да възстановим нашето републиканско училище, неговото превъзходство и култа към заслугите и да спрем да предаваме децата си на егалитарния опит на педагози в теориите за пола и ислямската левица.
Разбира се, трябва да си върнем суверенитета, изоставени на технократите и европейските съдии, които лишиха френския народ от способността му да решава съдбата си, в името на мечтите за Европа, която никога няма да бъде нация.
Да, трябва да върнем властта на хората! Вземете го от малцинствата, които никога не спират да тиранизират мнозинството, и от съдиите, които подменят управлението на народа от хората за хората.
В продължение на десетилетия нашите управници отдясно и отляво ни водеха по този фатален път на упадък и дегенерация. Надясно или наляво, те ви излъгаха, скриха от вас сериозността на нашето понижаване, скриха от вас реалността на нашата подмяна.
Познавате ме от години . Знаете какво казвам, каква диагноза поставям и какво обявявам. Дълго време се задоволявах с ролята на журналист, писател, и „касандра“,. Мислех си, че поне един политик ще вземе факлата, която му предадох. Казах си – на всеки неговата професия, на всеки неговата роля, на всеки неговата борба
Отказах се от тази илюзия.
И аз като вас вече нямам доверие.
И аз като вас реших да взема съдбата си в ръце.
Разбрах, че никой политик няма да има смелостта да спаси страната от трагичната съдба, която я очаква. Разбрах, че всички уж компетентни са предимно безпомощни. Президент Макрон, който се представи като нов държавник, всъщност беше синтез на двамата му предшественици – и по-лошо. Че във всички партии се задоволяват с дребни реформи, докато времето изтича.
Вече не е време да реформираме Франция, а да я спасим.
Затова реших да се кандидатирам за президент.
Затова реших да поискам вашите гласове, да стана ваш президент на Републиката. За да не изпитат варварството нашите деца и внуци. За да не са забулени дъщерите ни и синовете ни да не се подчиняват. За да можем да им предадем Франция такава, каквато сме я получили от нашите предци.
За да можем все още да запазим нашия начин на живот, нашите традиции, нашия език, нашите разговори, нашите дискусии за история или мода, нашия вкус към литературата и гастрономията.
За да останат французите горди с миналото си и уверени в бъдещето си. За да се чувстват французите отново като у дома си и за да могат най-новите пристигащи да се асимилират в нашата култура, а не да си присвоят историята ни.
Така че да преправяме французите във Франция, а не чужденците в непозната земя.
Ние, французите, сме велика нация, велик народ. Нашето славно минало ни задължава за нашето бъдеще. Нашите войници завладяха Европа и света. Нашите велики писатели и художници са предизвикаха всеобщо възхищение. Откритията на нашите учени и производството на нашата индустрия белязаха времената си. Очарованието на нашето изкуство предизвикваше завистта и щастието на всички, които го вкусят. Имахме огромни победи и преодоляхме жестоки поражения. В продължение на хиляда години ние сме една от силите, които са написали историята на света. Ще бъдем достойни за нашите предци. Няма да позволим да бъдем доминирани, васализирани, завладяни, колонизирани. Няма да бъдем заменени.
Пред нас ще се издигне студено и решително чудовище, което ще се стреми да ни направи мръсни. Те ще ви кажат, че сте расист, ще ви кажат, че сте завладени от низки страсти, докато най-красивата от страстите ви оживява – любовта към Франция. Ще кажат всичко най-лошо за мен. Но ще издържа. Насмешките и оплюването няма да ме впечатлят. Никога няма да сведа глава, защото имаме мисия, която трябва да изпълним. Френският народ беше уплашен, парализиран, индоктриниран. Виновен. Но той вдига глава, сваля маските, разсейва лъжливите миазми, прогонва злите си пастири.
Ще продължим Франция. Ще продължим красивото и благородно френско приключение. Ще предадем факела на следващите поколения.
Помогнете ми ! Присъединете се към мен ! Ставай ! Ние французите винаги сме триумфирали над всичко.
Да живее републиката и най-вече да живее Франция!
NB! Консерваторъ напомня, че нито една част от превода на този материал, не може да бъде възпроизвеждана без изричното писмено съгласие на редакцията!
Оригинал:
Mes chers compatriotes,
Depuis des années, un même sentiment vous étreint, vous oppresse, vous hante : un sentiment étrange et pénétrant de dépossession. Vous marchez dans les rues de vos villes et vous ne les reconnaissez pas. Vous regardez vos écrans et on vous parle une langue étrange et pour tout dire étrangère. Vous jetez un œil et une oreille aux affiches publicitaires, aux séries télévisées, aux matchs de football, aux films de cinéma, aux spectacles, aux chansons, et aux livres scolaires de vos enfants ; vous prenez des métros, des trains, vous vous rendez dans des gares, dans des aéroports, vous attendez votre fille ou votre fils à la sortie de l’école, vous accompagnez votre mère aux urgences de l’hôpital, vous faites la queue à la poste ou à l’agence pour l’emploi, vous patientez dans un commissariat ou dans un tribunal, et vous avez l’impression de ne plus être dans le pays que vous connaissez.
Vous vous souvenez du pays que vous avez connu dans votre enfance ; vous vous souvenez du pays que vos parents vous ont décrit ; vous vous souvenez du pays que vous retrouvez dans les films ou dans les livres ; le pays de Jeanne d’Arc et de Louis XIV, le pays de Bonaparte et du général de Gaulle ; le pays des chevaliers et des gentes dames ; le pays de Victor Hugo et de Chateaubriand ; le pays de Pascal et de Descartes ; le pays des fables de la Fontaine, des personnages de Molière et des vers de Racine ; le pays de Notre-Dame de Paris et des clochers dans les villages ; le pays de Gavroche et de Cosette ; le pays des barricades et de Versailles ; le pays de Pasteur et de Lavoisier ; le pays de Voltaire et de Rousseau ; de Clémenceau et des poilus de 14 ; de de Gaulle et de Jean Moulin ; le pays de Gabin et de Delon, de Brigitte Bardot et de Belmondo ; de Johnny et d’Aznavour, de Brassens et de Barbara ; des films de Sautet et de Verneuil ; Ce pays à la fois léger et brillant, ce pays à la fois littéraire et scientifique, ce pays tellement intelligent et fantasque ; le pays du Concorde et des centrales nucléaires, qui invente le cinéma et l’automobile ; ce pays que vous cherchez partout avec désespoir, dont vos enfants ont la nostalgie sans même l’avoir connu, ce pays que vous chérissez…et qui est en train de disparaître.
Vous n’avez pas déménagé et pourtant vous avez la sensation de ne plus être chez vous. Vous n’avez pas quitté votre pays mais c’est comme si votre pays vous avait quitté. Vous vous sentez étrangers dans votre propre pays. Vous êtes des exilés de l’intérieur.
Longtemps vous avez cru être le seul à voir, à entendre, à penser, à craindre. Vous avez eu peur de le dire, vous avez eu honte de vos impressions. Longtemps, vous n’avez pas osé dire ce que vous voyiez, et surtout vous n’avez pas osé voir ce que vous voyiez.
Et puis, vous l’avez dit à votre femme, à votre mari, à vos enfants, à votre père, à votre mère, à vos amis, à vos collègues, à vos voisins. Et puis, vous l’avez dit à des inconnus, et vous avez compris que votre sentiment de dépossession était partagé par tous.
La France n’était plus la France et tout le monde s’en était aperçu.
Bien sûr, on vous a méprisé. Les puissants, les élites, les bien-pensants, les journalistes, les politiciens, les universitaires, les sociologues, les syndicalistes, les autorités religieuses, vous disaient que tout cela était un leurre, que tout cela était faux, que tout cela était mal. Mais vous avez compris avec le temps que c’étaient eux qui étaient un leurre, que c’étaient eux qui avaient tout faux – que c’étaient eux qui vous faisaient du mal.
La disparition de notre civilisation n’est pas la seule question qui nous harcèle. L’immigration n’est pas cause de tous nos problèmes, même si elle les aggrave tous.
Bien sûr, vous avez souvent du mal à finir vos fins de mois. Bien sûr, nous devons réindustrialiser la France. Bien sûr, nous devons rééquilibrer notre balance commerciale, réduire notre dette qui grossit, ramener en France nos entreprises qui ont déménagé, redonner du travail à nos chômeurs. Bien sûr nous devons protéger nos trésors technologiques et cesser de les brader aux étrangers. Bien sûr, nous devons permettre à nos petites entreprises de vivre et de grandir, et d’être transmises de génération en génération. Bien sûr, nous devons préserver notre patrimoine architectural, culturel, et naturel.
Bien sûr, nous devons restaurer notre école républicaine, son excellence et son culte du mérite, et cesser de livrer nos enfants aux expériences égalitaristes des pédagogistes et des Docteur Folamour des théories du genre et de l’islamo-gauchisme.
Bien sûr, nous devons reconquérir notre souveraineté, abandonnée aux technocrates et aux juges européens qui ont dépouillé le peuple français de sa capacité à décider de son sort, au nom des chimères d’une Europe qui ne sera jamais une nation.
Oui, nous devons rendre le pouvoir au peuple ! Le reprendre aux minorités qui ne cessent de tyranniser la majorité, et aux juges qui substituent leur férule juridique au gouvernement du peuple par le peuple pour le peuple.
Depuis des décennies, nos gouvernants, de droite comme de gauche, nous ont conduit sur ce chemin funeste du déclin et de la décadence. Droite ou gauche, ils vous ont menti, vous ont dissimulé la gravité de notre déclassement, ils vous ont caché la réalité de notre remplacement.
Vous me connaissez depuis des années. Vous savez ce que je dis, ce que je diagnostique, ce que j’annonce. Je me suis longtemps contenté du rôle de journaliste, d’écrivain, de cassandre, de lanceur d’alerte. Je croyais alors qu’un politicien allait s’emparer du flambeau que je lui transmettais. Je me disais à chacun son métier, à chacun son rôle, à chacun son combat
Je suis revenu de cette illusion.
Comme vous, je n’ai plus confiance.
Comme vous, j’ai décidé de prendre notre destin en main.
J’ai compris qu’aucun politicien n’aurait le courage de sauver le pays du destin tragique qui l’attendait. J’ai compris que tous ces prétendus compétents étaient surtout des impuissants. Que le Président Macron, qui s’était présenté comme un homme neuf, était en vérité la synthèse de ses deux prédécesseurs en pire. Que dans tous les partis, ils se contentaient de réformettes alors que le temps presse.
Il n’est plus temps de réformer la France, mais de la sauver.
J’ai donc décidé de me présenter à l’élection présidentielle.
J’ai donc décidé de solliciter vos suffrages pour devenir votre président de la République. Pour que nos enfants et nos petits-enfants ne connaissent pas la barbarie. Pour que nos filles ne soient pas voilées et que nos fils ne soient pas soumis. Pour que nous puissions leur transmettre la France telle que nous l’avons reçue de nos ancêtres.
Pour que nous puissions encore préserver nos modes de vie, nos traditions, notre langue, nos conversations, nos controverses sur l’Histoire ou la mode, notre goût pour la littérature et la gastronomie.
Pour que les Français restent des Français fiers de leur passé et confiants dans leur avenir. Pour que les Français se sentent de nouveau chez eux et pour que les derniers arrivés s’assimilent à leur culture, s’approprient leur Histoire.
Pour que nous refassions des Français en France et pas des étrangers sur une terre inconnue.
Nous les Français, nous sommes une grande nation, un grand peuple. Notre passé glorieux plaide pour notre avenir. Nos soldats ont conquis l’Europe et le monde. Nos grands écrivains et nos artistes ont suscité l’admiration universelle. Les découvertes de nos scientifiques et les fabrications de nos industriels ont marqué leur époque. Le charme de notre art de vivre fait l’envie et le bonheur de tous ceux qui y goûtent. Nous avons connu d’immenses victoires et nous avons surmonté de cruelles défaites. Depuis mille ans, nous sommes une des puissances qui ont écrit l’histoire du monde. Nous serons dignes de nos ancêtres. Nous ne nous laisserons pas dominer, vassaliser, conquérir, coloniser. Nous ne nous laisserons pas remplacer.
Face à nous, se dressera un monstre froid et déterminé qui cherchera à nous salir. Ils vous diront que vous êtes racistes, ils vont diront que vous êtes animés par des passions tristes, alors que c’est la plus belle des passions qui vous anime, la passion de la France ; ils vont diront le pire sur moi. Mais je tiendrai bon. Les quolibets et les crachats ne m’impressionneront pas. Je ne baisserai jamais la tête, car nous avons une mission à accomplir. Le peuple français était intimidé, tétanisé, endoctriné. Culpabilisé. Mais il relève la tête, il fait tomber les masques, il dissipe les miasmes mensongers, il chasse ses mauvais bergers.
Nous allons continuer la France. Nous allons poursuivre la belle et noble aventure française. Nous allons transmettre le flambeau aux prochaines générations.
Aidez-moi ! Rejoignez-moi ! Dressez-vous ! Nous les Français, nous avons toujours triomphé de tout.
Vive la République et surtout vive la France.
