Понеже ежегодно около денят първи март се разгарят спорове за и против мартеницата, този изконен български народностен обичай, желая да изкажа своето скромно, напълно непретенциозно и незадължаващо мнение на мирянин и лаик-изследовател на културата и религията.
Дали мартеницата е езичество се питате и спорите вие? Не, мартеницата при всяко положение не е езичество и това желая да подчертая дебело. Езичеството е сложна и объркана, често противоречаща сама със себе си религиозна система, в която се почита нещо различно от Живия Бог. Мартеницата може да бъде елемент от такава система напълно успешно, но сама по себе си не представлява отделно езичество. Същото се отнася и до кукерите. За да бъде езичество е необходим идол, а тук имаме наличие на обичай, докато идолът просто липсва. Нещо повече – дори липсва конкретен смисъл на обичая отвъд ежегодното му повторение.
Какво може да бъде мартеницата в такъв случай? Ами може да бъде суеверие – сиреч напразно вярване в нещо. Ако вярвате – и мисля, че тук е разковничето на нашия случай – ако вярвате, че носейки мартеница вие ще бъдете по-здрави, то грешите. Начинът да бъдете по-здрави е да се грижите за своето здраве. Това може да стане чрез спорт, внимателна диета и регулярни посещения при вашия лекар. Когато църквата заговори за суеверие, точно това има предвид – да не влагате своите надежди в материален обект, защото материята е подвластна на нас човеците, а не ние на нея. Това виждаме и в замисъла, който книга Битие ни разкрива зад съществуването на човешкия род:
„Да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята“
(Бит. 1:26)
Разбира се, християните вярваме в чудеса. Ако някой може да разбие кръга на материята в наша полза това без съмнение е нашият Господ Иисус Христос, Комуто е подвластна Вселената. Вярваме без спор в чудното Христово Възкресение – Неговата победа над смъртта, която Той споделя с всички нас, които пожелаем да бъдем съпричастни на това мистериозно и велико дело.
Дали Бог е склонен да решава по чудодеен начин всеки наш проблем също е важно да се обсъди. Бог действа чрез хората, от онова, което знаем за Него (а ние християните със сигурност можем да твърдим, че знаем нещичко за Него) виждаме, че Той предпочита да не се намесва често в личния ни живот по видим начин, а когато прави това Го прави не само за нашето собствено, но и за спасението на мнозина. При всяко положение християнството не предлага формули, а път. Бог е личност, а не някакъв принцип или механизъм, работещ според собствените ни прищявки. След като е личност, ние можем да потърсим начин за комуникация с Него.
Да Му се помолим е такъв вид комуникациуя – да казваме домашните си молитви, да четем Псалтира и не на последно място да посещаваме неделната църковна служба.
Призовавам обаче да не захвърляме мартеницата в кошчето, нито да се мръщим на приятелите си когато ни връзват такава.
Църквата винаги и навсякъде се адаптира. Носенето на мартеници можем да приемем просто като любопитен наш български обичаи и по този начин да го съчетаем успешно с нашата универсална християнска вяра. Ако желаем, то нека виждаме в белият и червеният цвят на мартеницата символ на, да речем Светия дух и на Христовата кръв – по този начин да придадем християнско значение и смисъл на носенето на подобно нещ, като си спомняме смирението и саможертвата на Иисус Христос и Неговото обещание за Духът – Утешител, Който е с нас до края на света.
Разбира се, това е просто предложение. Напълно разумно е и да не се приема. Но ми се струва удачно март месец – който по правило през повечето години е постен месец, месец в който се подготвяме за посрещането на нашата Пасха – Възкресение Христово – да мислим и за подобни християнски теми, дори да почетем малко от Библията, да постим, да се изповядаме и да се причастим. Това е начинът по който водим християнски живот и да придадем наш си, християнски смисъл на мартаницата няма нищо лошо. Няма лошо и да не се търси и приема такъв смисъл и да носим мартеница само защото сме българи. В крайна сметка в това няма нищо срамно. Традициите ни са от хубави по-хубави и хората по широкия свят им се радват безкрайно, бъдете спокойни.
Но говорете, търсете, обсъждайте и четете. Поговорете с вашия енорийски свещеник, чуйте и неговото мнение. Обадете му се за лична среща или посетете най-близкият до вас храм и го потърсете. Сигурен съм, че той ще се зарадва. Запалете свещичка там, в храма, запалете свещичка и в сърцата си. Помнете, че истинският Божи храм е вашата собствена душа. Бъдете добри, незлобливи, разумни, прощаващи и отговорни – за своя собствен живот като за начало, после и за хората около себе си. Като християни именно за тоива сме призвани.
Поговорете и със своя личен изповедник – православните християни имаме такъв човек, това обикновено е свещеник, а понякога и монах, при който сме избрали да се изповядваме.
Ако нямате изповедник, считайте настоящото за добър повод да си намерите такъв. Няма нищо страшно в тази практика, дори напротив – тя е част от християнския живот от самото начало на църквата и носи само облекчение. Също така е напълно безплатна, така че вечно броящите стотинките си за свещи няма от какво да се притесняват.
След изповедта можете и да съучавствате на Господнята трапеза – да приемете Свето причастие. Православните го изготвяме с хляб и вино, които са истинските – и в това ви уверявам – истинските плът и кръв Христови. Правим това както Сам Той ни е заръчал на Тайната вечеря: като изпълнение на „новия завет […] за опрощаване на греховете“ (Мат. 26:28). И това – изповедта и причастието – е дело по-важно от всяка мартеница.
