Срещата между Джо Байдън и Владимир Путин, провела се в Женева, приключи без някакъв пробив, който да позволи на някого от двамата да претендира, че е спечелил предимство или надмощие над другия. Ако бе шах, то партията щеше да е по-скоро дълга такава, която завършва с реми, а играчите си поделят по половин точка.
Разбира се, трябва да се има предвид, че тази среща бе на практика инициирана от руския президент (когато същият ескалира ситуацията на границата между Украйна и Русия през април месец), но бе предложена от американския му колега. В този смисъл, самото осъществяване на срещата е успех за Владимир Путин. Ако се върнем на метафората с партията шах, ръководителят на Кремъл предизвика настоящия шампион, гросмайсторът на най-силната държава, получи своята игра и не я загуби. Неслучайно руският държавен глава бе видимо доволен на пресконференцията, която даде след срещата си с Джо Байдън. Още повече, че американският президент вдигна статута на Русия, наричайки въпросната държава “велика сила” (което е промяна от Барак-Обамовото “регионална сила”).
В сравнителен план спрямо миналата среща между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Хелзинки през 2018-та година, американците също могат да бъдат доволни.
Този път ситуацията не е стигнала дотам, че на някого от американския екип да му се прииска да симулира припадък (съветникът по руските въпроси на Доналд Тръмп, Фиона Хил, каза тези дни, че е искала да фалшифицира състояние, което да провокира медицинска намеса, така че съвместната пресконференция на Тръмп и Путин тогава, успоредно на случващото се унижение за американците на нея, да бъдат преустановени).
Всъщност към срещата между Байдън и Путин нямаше кой знае какви очаквания. И напълно закономерно: в момента в отношенията между Руската Федерация и САЩ трудно могат да бъдат намерени споделени интереси. Скромният характер на общото изявление на двамата президенти, публикувано след срещата им, също е показателно за това.
С две изключения.
Едното е Иран. Русия не иска да види Техеран като окончателен заложник на Пекин, в каквато посока е тръгнала страната покрай задушаващите санкции на Доналд Тръмп (Русия не може да предостави спасителни инвестиционни планове на Иран, каквито му предлага Китай; в допълнение – в перспектива Иран и Русия са конкуренти за продажбата на петрол за Китай, но руският износ страда, докато бива подбиван от по-ниската цена на иранското черно злато, формирана като такава заради американските санкции). Приближаването между режима на аятоласите и този на китайските комунисти пък е сюжет, който ще донесе стратегически щети не само за Вашингтон, но и за Москва.
Друго изключение е Афганистан. По отношение на Кабул руснаците и китайците, макар че те никога няма да го изговорят гласно, всъщност бяха тихо и дисциплинирано щастливи от това, че с военната си намеса в страната НАТО всъщност възпря разпространението на сунитския радикализъм на талибаните в посока бившите съветски републики в Централна Азия и в китайския регион Синдзян. С оттеглянето на силите на Алианса, включително американските части от страната, някой друг ще трябва да прокарва политика на сдържане спрямо талибаните (разбира се, и Москва, и Пекин вече си имат изградени инструменти за влияние върху радикалната групировка: било чрез директна комуникация, по руския пример, било чрез Пакистан, по китайския такъв). Но сега нито Вашингтон, нито Москва (или пък Пекин) искат да видят Ислямско емирство, кодирано според Шариа, на мястото на Ислямската Република в Кабул.
Но малко или много, общите интереси между САЩ и Русия спират дотук.
А климатичните промени, които често се цитират също като споделен интерес между Москва и Вашингтон? Всъщност дори Китай е по-отдаден на борбата с тях, отколкото е Русия (колкото и да са трудни отношенията между Пекин и Вашингтон, специалният представител по въпросите на климатичните промени на Джо Байдън, Джон Кери всъщност има завидна и ползотворна комуникация с китайските си колеги, натоварени със същия ресор).
Контролът на въоръжението? Още повече, че той се посочва като споделен интерес в споменатото публикувано изявление на двамата държавни глави…
Всъщност Доналд Тръмп извади САЩ от Договора за премахване на ракетите със среден и малък обсег с наземно базиране никак не произволно, а понеже Китай не бе обвързан с него и тъй като в НАТО има сериозни подозрения, че Русия нарушава този договор с развитието на крилатата ракета 9М729, SSC-8 по класификация на Алианса. На свой ред пък Москва обвинява Вашингтон, че е разположил в Румъния и Полша ракети “Томахоук”, чийто обхват също е в нарушение на Договора. От друга страна обаче Байдън и Путин подновиха с пет години действието на Договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия (New Start). Тези флуктуации ни подсказват, че за да има контрол върху въоръжението (със специален акцент върху ядреното оръжие и средствата му за дислоциране) трябва да има степен на доверие, каквато просто не е налична и едва ли ще се изгради някога между Байдън и Путин.
Борбата с тероризма? Да, до момента, в който темата не придобие конкретен вид, било в Сирия или Либия (в близко-източната страна, например, руснаците отказват да пускат хуманитарна помощ, предназначена за територии, които не са под контрола на Башар ал-Асад, включително с аргумента, че тази хуманитарна помощ отива за терористи).
Оттам нататък Москва и Вашингтон просто нямат допирателни точки към момента: било по отношение на събитията в Беларус и задържания журналист Роман Протасевич, било спрямо евентуално членство на Украйна в НАТО или по отношение на затворничеството на Алексей Навални. Да не говорим за кибератаките по американски институции и електронното управление на американска инфраструктура; за санкциите на САЩ спрямо Руската Федерация, ако обърнем гърба на монетата.
Най-полезният ефект от срещата между двамата не е нито този, че посланиците на двете страни ще се завърнат в съответните посолства, нито това, че ще бъде стартиран Двустранен диалог за стратегическа стабилност (чрез който ще се търси механизъм за контрол на превъоръжаването и превенция на военни инциденти между двете страни). Първото щеше да се случи така или иначе, с или без срещата между Байдън и Путин. А второто има всички шансове да си остане на хартия (по причини, които бяха споменати по-горе).
Най-важното от тази среща е това, че Владимир Путин и Джо Байдън са изяснили техните червени линии. Или с други думи, при какви обстоятелства какво следва. Само по себе си това няма да премахне конфликтния заряд в отношенията между САЩ и Руската Федерация, но може да направи тези отношения по-предвидими. А това вече е по-полезно за Вашингтон, понеже Москва е тази, която се ангажира с по-рискови и изненадващи ходове през последните няколко години. В този посока трябва да се търси полезният резултат от събитието в Женева: не толкова, че то може да доведе до подобряване на отношенията между Русия и САЩ, а по-скоро като възможност те да не се влошават допълнително (поне за определен период от време).
Иначе прекият преговорен контакт между двамата бе по-важен за руския президент, отколкото бе за американския му колега. Чрез тази среща Владимир Путин отправи няколко послания към различни адресати.
На САЩ показа, че Русия не може да бъде пренебрегвана, въпреки че Москва отпада от конкуренцията на върха между Вашингтон и Пекин (в противен случай следват контролирани ексцесии, било в кибер пространството, било по разломните линии между Европа и Евразия). Този тип ексцесии могат да забавят преориентацията на геополитическото внимание на САЩ от Европа и Близкия Изток към Азия и да печелят време на Китай.
На ЕС Владимир Путин демонстрира, че той е черешката на тортата, след като преди това Байдън участва във форумите на Г7, НАТО и ЕС. Нито една среща на американския държавен глава с който и да е европейски или друг лидер не провокира такова медийно внимание, каквато тази с руския му колега. Споменатите форуми, които иначе донесоха по-конкретни резултати, отколкото такива имаше на срещата между двамата президенти, сякаш служеха като подгряващата група преди появата на основната такава за вечерта. Владимир Путин бе като очаквания фронтмен на хулиганска банда, заради която всъщност са разположени всички тези камери и публика.
Може би най-важното послание, което руският президент отправи обаче, бе за Китай. Владимир Путин има потребност от това да демонстрира с допълнителни аргументи значението си за Си Дзинпин, както и да мотивира като цяло Пекин да не приема Москва за даденост. Това се случва на фона на вече споделения извод, че руснаците се съгласяват с китайците по-често в международните отношения, отколкото това правят китайците с руснаците. Срещата с американския президент не означава, че руският му колега би сменил лагера, но по-скоро – че той може да спре да отвлича вниманието на Вашингтон в Европа, ако продължи да се чувства недооценяван в Пекин (Украйна е удобното слабо място в торса на Стария континент).
И ако срещата в Женева бе ориентирана по-скоро към символиката, отколкото към резултатите, то това не бе случаят на другите форуми, в които Джо Байдън участва на Стария континент. От Г7 през съмита на НАТО до срещата ЕС – САЩ американският президент успя да събере подкрепа около дневния си ред: нарастващата опасност, която представлява Русия в кибер пространството, а Китай – в космическата надпревара (разбира се, ЕС и САЩ продължават да имат различия, когато става дума за Москва и Пекин; най-общо, филтърът, през който Брюксел гледа на споменатите столици все още касае по-скоро икономическите политики, отколкото тези, свързани със сигурността и отбраната, какъвто е случаят на Вашингтон и Лондон). А на срещата си с Владимир Путин американският държавен глава искаше да покаже, че провокациите срещу САЩ ще бъдат санкционирани, а европейските членки на НАТО не са сами.
Разбира се, смислените събития са важни, но могат да бъдат и скучни едновременно с това. По-любопитно бе преди и около срещата между Джо Байдън и Владимир Путин. Така например, племенницата на Осама бин Ладен се появи в Женева с добре познат транспарант, на който пишеше, че Тръмп е спечелил изборите в САЩ миналата година. Но не Нур бин Ладен, а един репортер на CNN изкара от нерви Джо Байдън, който – в никак не дипломатическа тоналност – каза на Кейтлан Колинс, че е сбъркала работата си (иначе сериозно: въпросите на някои американски журналисти и към Путин, и към Байдън бяха по-скоро като на граждански активисти, а не на представители на четвъртата власт).
Малко по-късно Джо се извини на Кейтлан. И демонстрира това, което Владимир бе констатирал вече за него: че е човек с морални ценности. Което, апропо, отново според думите на руския президент, било много привлекателно.
