fbpx

Реверансите на Путин към Ердоган

Време за четене: 4 мин.

Планираната офанзива срещу Идлиб се отлага. Поне засега. За това са се разбрали на срещата им вчера турският президент Реджеп Ердоган и неговият руски колега Владимир Путин.

Този обрат спрямо сирийския град е неоспорим успех за турската дипломация, която само преди 10-на дни напусна срещата в Техеран (формат „Астана“, в който участват Русия и Иран) сравнително неразбрана и изолирана. Анкара ще получи още време от Москва, за да може (1) да разграничи умерената от радикалната опозиция на Башар ал-Асад, (2) да маргинализира втората в лицето на Хаят Тахрир ал-Шам и (3) да премахне тежкото въоръжение от контролирания от нея периметър.

За тази промяна в плана спрямо Идлиб със сигурност са допринесли най-различни фактори. Например този, че битката в сирийския град, макар и с ясен край, щеше да бъде особено ожесточена, включително поради това, че турската страна опосредства инфилтрацията на близки до нея допълнителни сили в града (бойци от Свободната сирийска армия и Националния фронт за освобождение) и укрепи контролно-пропускателните си пунктове около района (12 на брой).

Предупреждението на Вашингтон, че ще държи Русия отговорна за предизвикването на нова хуманитарна криза и нов бежански поток вероятно също е било отчетено от Москва. Евентуалната употреба на химическо оръжие щеше да повиши рисковия характер на ситуацията там за сирийския режим и руснаците, доколкото това е червената линия, посочена не само от САЩ, но и от европейски държави като Франция, Великобритания и Германия за военна намеса.

Тези съображения обаче не трябва да омаловажават успеха на Реджеп Ердоган по отношение на Идлиб. Нещо повече, ако върнем лентата назад, ще видим, че реализацията на ключовите външно-политически инициативи на турския президент през последните години са срещали подкрепата на Владимир Путин.

Такъв например бе случаят и с двете особено важни операции, които Анкара проведе в Северна Сирия – „Щитът на Ефрат“ и „Маслинова клонка“, насочени срещу кюрдите и Ислямска държава. Нито една от двете инициативи нямаше да бъде възможна, ако Русия не бе „отворила“ небето над Сирия (западно от р. Ефрат) за турските самолети и не бе оттеглила услужливо военното си присъствие (от кюрдски кантон Африн). Нещо подобно направиха и американците спрямо кюрдите в Манбидж.

А тези две операции далеч нямаха само външно-политическо за Анкара значение. Покрай пропагандата около тях турският президент успя да спечели един Конституционен референдум, едни парламентарни и едни президентски избори.

В допълнение, според източници от открит характер, именно руската страна е била тази, която е предупредила турския президент за готвения срещу него преврат през 2016-та година.

Общо взето, зад всеки знаков турски успех през последните години стои по един руски реверанс. Това показва и самата реторика на Анкара. Според същата обаче зад всяка турска болежка пък стоят САЩ (например, от американската подкрепа за кюрдите в Сирия до казуса със стойността на турската лира).

Разбира се, от Черно Море през Кавказ и Каспийско море до Централна Азия различията в интересите между Русия и Турция са повече от сходствата в тях. Но все пак има няколко неща, които може да допринесат за „сглобяването“ на руско-турски синтез.

Първото е сходната авторитарна конструкция и на двете държави. Това е командният характер, по който нещата се случват при тях: отгоре-надолу.

Второто е споделената им антипатия към Запада. Анкара недолюбва културните, Русия – военните измерения на Запада. И двете страни са срещу политическите екстраполации на Запада.

Третото е, че и Турция, и Русия са ревизионистични сили, целящи възстановяването на влиянието им върху някогашните им имперски периметри (османски или съветски).

Четвъртото е енергийната зависимост на Турция от Русия (строежите на турските АЕЦ от Росатом и вноса на руски природен газ). Това са турските пари за руската икономика.

Петото е, че Турция има курорти, а Русия – туристи. Това са руските пари за турската икономика.

Има много легитимни аргументи в посока на това, че този руско-турски синтез няма да изтрае във времето. На този етап обаче може да заключим, че и Русия, и Турция са готови да рискуват отношенията си с трети държави, за да го утвърждават.

Русия, например, предизвика недоволство в Иран: реверансът към Турция спрямо Идлиб всъщност означаваше, че на двустранната среща между Ердоган и Путин Москва е редактирала постигнатото споразумение от формата „Астана“ на скорошното събитие в Техеран. Иран едва ли е очаквал подобна руска благодарност с оглед на скорошните си отстъпки, които Техеран направи на Москва спрямо статута на Каспийско море. Добавете и вече регулярното персийско недоволство от това, че Русия позволява на Израел да бомбардира ирански обекти на територията на Сирия (най-пресният случай е от тази нощ спрямо такива в Латакия).

А Турция пък, успоредно на вече влошените си отношения със САЩ, има идентични такива и с Израел, Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет и т.н. За това допринесе и позиционирането на Анкара в контекста на Катарската криза и твърдата подкрепа за Палестинската автономия в контекста на Близко-източния мирен процес.

Това, което предстои да видим, е дали руско-турският синтез ще прерасне в стратегически съюз. Но ако можем дотогава да парафразираме турския президент, то това би било в посока на: „Ако те си имат долари, то ние имаме нашия народ, имаме нашия Путин.“

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ