Книгата на френския автор Лоран Бине е един модерен и четим роман. Парадоксът е избегнат благодарение на това, че той е съставен рекурсивно – в романа има втори роман, чийто главен герой е авторът. Рекурсията е естествена и органична като в етюдите на Ешер. Книгата е разделена на множество кратки глави, които са преплетените нишки на двата сюжета – авторът разказва за своите проучвания, за своето съпреживяване в една глава, а в следващта глава е историята на втория човек в СС, един от „най-добрите“ на Хитлер – Райнхард Хайдрих. Това е историята на живота му и операция „Антропоид“, която слага точката на него, но не и на историята му.
История не само негова, но и на всички евреи, роми, чехи и словаци, всички паднали от зверствата на Третия Райх, като следствие на неговите дела, защото СС-обегрупенфюрерът е главният идеолог на опитите за решение на еврейския въпрос – от депортация извън Германия, през резерват за евреи в Мадагаскар, през айнзацгрупите и над милион убити на Източния фронт по най-жесток начин, жесток дори за убийците им, чак до „окончателното решение“. Концлагерите, които трябва да убиват евреи без убийците да полудяват от жестокостта на делата си, престъпление без наказание, съд без да бъдеш съден, окончателното решение на нерешим въпрос. Хайдрих, блестящ офицер, фехтовач, човек със сериозно образование, познавач и ценител на класическата музика, човек, славещ се със своята ефективност, интелект и способности да организира, той е толкова черен отвътре, колкото е блестящ отвън. Съвършеният образец на арийската раса (за разлика от други национал-социалисти, чиято вътрешна уродливост се изразява симетрично и отвън), толкова ценен от Хитлер, е наричан „русокосия звяр“ като комплимент – нещо, което чехи и словаци разбират отлично на свой гръб.
Чехия, която за автора е втора родина, с един от най-красивите европейски градове за столица, по-красив и от Париж според Бине. Пусни нацист на Прага и той ще се качи на върха на света – нещо, което Чембърлейн не разбира, когато подарява Судетите на Германия. Области, населени с потомците на немски миньори за сребро, които Германия присъединява заедно с Австрия и чието подаряване английският позорен премиер нарича „победа“. Победа, като да останеш жив до 10-ия етаж, след като падаш от 100-ния и да си кажеш „дотук − добре“. Чърчил единствен в Англия обявява това за провал в една от публичните си речи – и е трябвало дълго да мълчи, докато освиркванията стихнат. Неизбежното е най-болезнено за приемане, досущ като смъртта. А смъртта е господарят на света през годините на позора и войната, донесен колкото от Хитлер, толкова и от отстъпките, направени нему.
Лоран Бине се занимава дългогодишно с проучвания преди да напише книгата, става експерт по Хайдрих – и все пак това е литература, а не история. Историята служи на емоцията, която литературата предава. Тя е много лична емоция, защото авторът чувства Прага като свой дом и съпреживява всичко, което чете и пише, вплитайки себе си в реалността на романа. Неговото лично отношение към злодея и Третия Райх, който той олицетворява, се усеща от всяка страница, но това е литература и е правилно. Правилно е и влагането на литература в литературата, на глави, които описват и критикуват литературния стил на други творби, дали други романи за Хайдрих или писатели и поети, повлияли автора, някои обичани като Флобер, а други – мразени, като Сен Джон Перс. От първия е цитатът: „Това, което ни облагородява са не нашите творения, а нашите стремления“, като отговор на болезнения перфекционизъм в отношението на Бине към историята и нейните детайли – онова, което придава живот на света на романа. От втория е „Ние, които може би един ден ще умрем, казваме безсмъртен човек във фоайето на мига“.
Времето, което спира, когато трябва да лети, автоматите, които засичат, когато трябва да стрелят, случайностите там, където трябва има ред, навързаните нелепици и чистият късмет, който сякаш пази нацистите от висок ранг, всичко това се навързва в един сюжет от живота, който не прилича на история. Не всичко има значение, не всяко събитие има смисъл и причина и нищо не върви по план, дори когато такъв няма. Нищо не тръгва по план и за самия Хайдрих, когато любовните му похождения го изхвърлят от флота, нито пък за Хитлер, който прекарва време и като клошар след първата световна война – въпреки това късметът ги тласка напред въпреки всякаква логика, въпреки очакванията за гладкост на историческия наратив, въпреки желанието разказът да има смисъл. Хайдрих, който се жени за правилната жена, който използва незнанието на Химлер, за да го убеди, че е разузнавач от класа, който убеждава в личен разговор Хитлер в своята ценност; Хитлер, който щастливо напуска сцената на един атентат срещу себе си половин час преди бомбата да избухне; Райхът, който има късмет Невил Чембърлейн да е премиер на Англия, а Франция да живее с разбиранията за война отпреди двадесет години. Чехия, която има късмета Бохемия и Моравия да са плътно заселени от немци…
Книгата на Лоран Бине е майсторски разказ за живота и смъртта на един от главните антигерои на втората световна война – един от най-кадърните нацисти и образец на арийската раса – едноличният владетел на Чехия, Райнхард Хайдрих, човек подозиран в еврейско потекло и поради това дваж по-усърден в своята ефективност срещу враговете на нацизма. Хайдрих, на чието име ще нарекат операцията по масовите убийства на евреи в концлагерите. Хайдрих, за чието раняване СС отмъщава като унищожава жителите на Лидице до един, без няколко деца, годни за „германизиране“. Разказът е както трилър, с гонитби, преследвания и куршуми из улиците на Прага, така и шпионски роман, със спуснатите парашутисти от Англия, предателства и двойни агенти в немската армия. Той е и епос, с последната битка на Термопилите, в облика на църквата, носеща сега името Св.св. Кирил и Методий. Той е и роман на ужасите, с последствията от атентата срещу Хайдрих, със смърт, толкова много смърт и толкова ужасна. Най-страшното престъпление на Третия Райх след самото „окончателно решение на еврейския въпрос“, извършено в името на Хайдрих, е това, че е толкова мрачен и демоничен, че прави съветския комунизъм на Сталин да изглежда като негова алтернатива – дотам, че чешките и словашки бунтовници като Кубиш и Габчик да чакат добрите новини от изток, докато се крият от неумолимата хватка на Гестапо. Това е и финалният щрих на ужас на романа, един роман, който не завършва с щастлив край, а само със успех и страшните последствия от него – един шамар за Хитлер, на който той отвръща с железен юмрук.
Лоран Бине не просто пише една история, той се опитва да съживи миналото, да съшие частите и да покаже платното, дотолкова съпреживява всичко. Краят на този роман е толкова катарзис за него, колкото и за читателя – и оставя глад за щастието на съвременното безсмислие, далеч от героичните предизвикателства и борбата с трудностите на войната, така романтична в очите на младите момчета, на които не е предаден споменът за ужаса от четиридесетте години. Може би това цели и той, защото няма как човек да прочете тази книга и да остане безразличен, дори от чувство за вина, че тя се чете толкова леко, толкова гладко – приятно дори.
