Сред множеството книги, появили се след 2022 г. за войната в Украйна, малко са тези, които могат да се нарекат истински свидетелства „от първо лице“. Повечето са написани от безопасно разстояние – в редакции, медийни студия или университетски кабинети. „Руският фронт“ на италианския журналист Лука Щайнман не е една от тях. Това е книга, написана в калта на окопите, под звука на артилерията, лице в лице с войници, цивилни и смъртта. И именно затова тя е една перла в исторически ценните литературни творби на XXI век.
Военният журналист Щайнман е едва тридесетгодишен, когато през февруари 2022 г. решава да прекоси границата и да се озове там, където никой западен репортер не е дръзнал да остане дълго – от руската страна на фронта. Прекарал седем месеца сред войниците на Путин, той описва не идеологически пропагандните клишета, а реалността такава, каквато е: студена, сурова, объркана. И го прави с дисциплината на професионалист, но и с чувствителността на човек, който е видял твърде много, за да може да остане безпристрастен в чисто човешки смисъл.
„Руският фронт“ е книга, която мирише на барут, страх и съсирена кръв. Тя не е нито проруска, нито проукраинска – и именно това я прави особено силна. Щайнман не оправдава агресора, но и не се поддава на удобните клишета. Той пише от позицията на наблюдател, който знае, че обективността в една война е почти невъзможна, но честността – не.
Авторът започва разказа си от Милано, където две години след нахлуването на Русия в украинските територии си спомня първите дни в Донецк – град, който и тогава, и сега остава разделителна линия между два свята. Оттам нататък книгата се превръща в хроника на едно опасно пътуване през времето и пространството на руско-украинската война. Щайнман следва руските войски в настъпленията и отстъпленията им, влиза в изоставени села и разрушени градове, разговаря с цивилни, които живеят под непрекъснат обстрел. Неговият поглед е изострен, езикът е жив, а ритъмът кинематографичен.
Особено интересна е позицията на Щайнман като западен журналист „зад вражеските линии“. Той признава, че това го поставя между два огъня: руската страна очаква да пише по установения от Министерството на информацията начин и да бълва проруска пропаганда, а западната страна очаква от него да преувеличава и осъжда. Той обаче избира третия път – да разказва това, което вижда. Тази независимост е рядкост в съвременната журналистика, а неговата книга е напомняне защо истинската репортерска работа изисква не само кураж, но и самота, отшелничество и непреклонност.
Щайнман не се страхува да навлезе и в историческите пластове на конфликта. Първите глави проследяват събитията след 2014 г. Майдана, анексията на Крим, войната в Донбас. Авторът не просто изрежда факти, а изгражда цялостен контекст, в който се вижда как разцеплението между Киев и Москва се е превърнало в пропаст, в която днес пропадат хиляди животи. Той среща читателя и с ветерани от проруските милиции, и с обикновени хора, изтормозени, но примирени, за които тази война е ежедневие, а не политическа доктрина, в чието име трябва да жертват животите си.
Стилът на Щайнман напомня на традицията на най-добрите военни кореспонденти, от Ернест Хемингуей до Робърт Фиск. Езикът му е ясен, но не е сух; драматичен, без да е патетичен. Описанията му на пейзажите из Донбас – равнините, изгорелите градове, безкрайните окопи – имат почти поетична сила. Чете се като роман, но остава документален до последната страница.
В същото време „Руският фронт“ е и книга за самия акт на свидетелстване по време на журналистическата мисия. Щайнман често се връща към въпроса какво означава да бъдеш репортер в епоха, когато истината е оръжие. „Не ме беше страх, докато бях там“, признава той, „страхът дойде, когато се върнах у дома.“ Именно в тези признания проличава човешкото измерение на книгата, далеч отвъд геополитиката и идеологиите.
Във време, когато новините за Украйна се превръщат в поредния дневен бюлетин и хората притъпяват към ужасите на войната, „Руският фронт“ връща човешкия аспект и жестокост на войната в нейния мащаб. Тя показва лицата зад статистиката, гласовете, които иначе биха останали заглушени. Книгата е неудобна, защото не предлага прост отговор, всъщност никакъв отговор, и точно затова е необходима.
Щайнман не се стреми да убеди никого в „правата страна“, а просто да ни накара да видим, да съзрем и да помним. Това е книга, която не се забравя лесно, защото е написана от човек, който е изживял и оцелял от онова, за което пише.
