Предизборното (пре)групиране на силите започна. В понеделник президентът Радев гръмна със сигналния пищов като даде заявка за втори мандат. Даде я в деня на жертвите на комунизма, без да отрони и дума по този повод, с което си навлече справедливо мъмрене, но не това ни занимава днес. Предизборното (пре)групиране започна и ние, простите граждани, които за пореден път ще бъдем управлявани и стригани в името на колективното ни благо, цъкаме с език. С нашите глупави мозъци ни се струва, че след цяла декада управление на ГЕРБ сблъсъкът ще е по-титаничен, по-монолитен. Ще се стълкновят цели съюзи или, ако заемем термин от бизнес речника – картели. Едва ли ще използват думите „фронт“ и „блок“, защото заради Отечествения и Реформаторския те добиха донейде пейоративни конотации. Може би ще се спрат на „алианс“, а „задруга“ ще оставят за следващите избори.
Опозиционните алианси ще са повече, по-настървени и изразено леви, защото левицата отдавна не се е разпореждала по тези грешни земи. Според това дали Радев ще получи подкрепа от БСП или социалистите ще издигнат свой приемлив кандидат за президент (не, не бъркаме президентските с парламентарните избори или поне не сме ние, простите граждани, тези, които ги бъркат), ще се оформят два или три леви алианса. Ако Радев отново се прегърне с БСП, в опозиция ще имаме класическа левица и модерна левица, но ако остане без социалистическа подкрепа, левите алианси ще бъдат: 1.) Опозиционна левица – вдъхновена и осмислена от Радев, защото е най-лютият враг на Борисов, в която ще видим освен президентските хора, също Отровното трио, Мая Манолова, майки, медсестри и пр.; 2.) Модерна (културна) левица – „Да, България“, ДСБ, Зелените и всякакви знайни и незнайни „соросоиди“ и „джендъри“ (използвам термините условно за лекота на фразата и затова ги поставям в кавички, пък вие си знаете за какво става въпрос); 3.) Консервативна левица – тя, за разлика от прозападната модерна (културна) левица, е проруска, в ядрото ѝ е БСП и около това ядро гравитират всякакви червени олигарси, червени капиталисти, червени аристократи (тоест деца и внуци на ЦК и Политбюро), потомци на висшата комунистическа номенклатура, които не могат да преглътнат обидата властта да е в ръцете на низшата.
Всичко това може да е вярно, може и да не е, но отсреща също ще спретнат алианс, за да покажат консолидация на дясното. Който не иска мутри, да застане от тази страна. Който не иска комунисти, да застане от онази. До това ще сведат нещата и ние ще кимаме, съгласявайки се.
Разбира се, в центъра на десния алианс ще тежи масивната звезда (да не кажа „черна дупка“) на ГЕРБ и ще закривява пространството по описания от Айнщайн начин. В така изкривеното пространство ще се завихрят някои по-малки тела като СДС, ВМРО, КОД (на Петър Москов) и други юридически и физически лица, волни интелектуалци и обикновени граждани. Класическата логика би поставила в тази орбита и ДСБ (където са се и въртели по времето на Радан Кънев), но когато става дума за такива пространствени закривявания, класическата логика е безполезна като геометрията на Евклид. Пък и ДСБ направиха своя избор и изглежда се чувстват добре в бутиковата си изключителност.
Властта. Проблемът за властта е любопитен. От доста време на нея се гледа като на вид привилегия, която в миналото се е наследявала или узурпирала, а днес се получава по волята и в името на народа. Народът обикновено не знае какво иска, нито пък някога получава това, което иска, но всички се правят, че демокрацията е нещо велико, което при това наистина работи. Властта е официализиран контрол върху обществените блага и най-вече върху държавния бюджет. Обикновено я употребяват за трескаво лично забогатяване, за надменно доминиране над простолюдието или пък и за двете заедно.
Свикнали сме да разглеждаме проблема за властта в неговото юридическо измерение, но той има също така етично и, ако позволите заигравката с термина – телеологическо. Според първото властта трябва да поощрява доброто и да ограничава злото, след като обществото е стигнало до общо мнение по въпроса що е добро и зло. Според второто властта трябва да служи за постигането на някаква цел. За постигането на каква цел служи властта? Очевидно за голямата цел на обществото (нещо като отговора на въпроса за живота, вселената и всичко останало при Дъглас Адамс). Коя е голямата цел на обществото? Ето тук нещата стават най-сетне малко по-интересни.
Никой няма да ни се разсърди, ако допуснем, че голямата цел на обществото е като крайните индивидуални цели на неговите членове. Днес е прието да се вярва, че това е материалното благополучие (преди всичко на абстрактното общество, а чак после на конкретните му членове поотделно), благополучие, което властта осигурява чрез непрестанен икономически растеж и все по-голяма социална справедливост. Човек се събира с други човеци в общество преди всичко за да оцелее, след което да постигне сигурност, справедливост и лукс точно в тази последователност. Това е официалната доктрина от известно време насам. Лошото е, че превръщането на материалните блага в първостепенна ценност и тяхното все по-истерично преследване генерира свръхиндивидуализъм, който води обществото до разпад. А пък политиката, претендираща за властта, се стреми да удовлетворява, развива и задълбочава всичко това под формата на все по-безочлив популизъм.
Очевидно властта такава, каквато я познаваме, не може да се справи с екзистенциалните мъки на обществото. Нейните трудности в тази област започват в далечните библейски времена, когато пророк Самуил със свито от неудобство сърце казва на Бог, че хората искат светска, човешка власт. И Бог се съгласява, защото това е част от замисъла за страданията човешки: „И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях“ (1 Цар. 8:7). Един вид Бог казва: „Трошете си главата, чеда мои, а пък Аз ще ви гледам сеира“.
Въпреки това, според същия този замисъл, хората, събрани в общество, не остават без наглеждане свише. Апостол Павел казва: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“ (Рим. 13:1). Св. Серафим (Соболев) не е съвсем съгласен с това, но не обвинява св. Павел, отчитайки, че той не е познавал всички форми на държавно устройство. За св. Серафим от Бога е само абсолютната монархия, а конституционната, парламентарната и най-вече републиката не са. Дали е така или не, е тема на друг разговор. За нас е важно да припомним, че за всяка власт е от решаващо значение да притежава качеството легитимност. Именно заради легитимността днес властта е един от най-тежките проблеми на човечеството.
Този проблем се задълбочава и от една дилема, на която обръщаме незаслужено малко внимание. Какъв е светът – добър или лош? Какъв се ражда човекът – добър или лош? Давате ли си сметка колко важна е тази дилема, колко важен е отговорът? Оттук произтича възгледът ни за историята. Що е историята? Възходящ процес на непрекъснато усъвършенстване? Циклично раждане и умиране на цивилизации? Домостроителство (Божи план за спасението на човека)? Казваме, че човекът се ражда прекрасен или поне tabula rasa, но иначе мислим точно обратното. Цялата демократична система на разделение на властите е признаване, че светът по вина на човека е лош и трябва да се самоозаптява чрез взаимно контролиращи се независими една от друга бюрократични институции.
Видимата власт (защото има и друга) не бива да е привилегия, а задължение. Човек трябва да ходи депутат, както навремето ходеше войник – всеки по реда си, колкото и да му е неприятно. Но това е утопия. На практика е достатъчно властта, сред всички нюанси, в които сама се обвива, за да изглежда симпатична, да не забравя основната си задача – да осигури на обществото справедливост и свобода на съвестта, да налага ред (таксис) и да възпира безредието (атаксията), защото „всичко трябва да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Останалото ще се придаде и то в пълнота.
Сигурен съм, че Румен Радев и другите, които са решили да се явяват на избори, разсъждават по гореизложения начин, че и още по-мъдро, защото са професионалисти, а ние не сме. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
