За да оценим правилно събитията около Руско-турската война (1877 г. – 1878 г.) трябва да разгледаме и разберем мотивите на държавите, участвали активно в дипломатическите ходове около нея. Като основни участници може да посочим – Руската империя, Австро-Унгария, Великобритания и Османската империя, а като страничен участник – Германската империя.

Интересите на отделните страни може да бъдат обобщени по следния начин:

Руска империя:

• Запазване на ролята на закрилник на балканските християни, особено сред българите.
• Извличане на максимално голяма полза от Източната криза(1875 г. – 1878 г.), изразяващата се в евентуално превземане на Цариград или поне доближаването му.
• Предпазване от изолация,подобна на тази при Кримската война (1853 г. – 1856 г.).

Австро-Унгария:

• Извличане на максимално голяма полза от Източната криза (1875 г. – 1878 г.), най-вече с възможност да се окупира Босна и Херцеговина.
• Недопускане на руска доминация сред балканските народи, с което ще се постави преграда пред по-нататъшно разширяване на австрийското влияние на Балканите.

Великобритания*

• Противопоставяне на Руската империя, което се изразява в:
  – Недопускане на увеличаване на влиянието ѝ сред балканските народи, както и стремеж да се блокира евентуално руско превземане на Цариград.
  – Блокиране на руското настъпление към Близкия изток през Кавказ.
  – Спиране и ограничаване на руското настъпление в Средна Азия.

Османската империя

• Mаксимално ограничаване на загубите вследствие на Източната криза.

Германската империя

• Намаляване на напрежението между Русия и Австро-Унгария и запазване на добрите отношения с тях – стремеж, който се изразява в подновения през 1873 г. Съюз на тримата императори и затвърден чрез договор през 1881 г.

На базата на тези интереси и стремежи отделните страни ще изграждат дипломатическите си стратегии. Всеки етап от дипломатическите сблъсъци може да се разделят между отделните срещи, споразумения, меморандуми и прочие. Ще ги разгледаме в хронологичен ред.

Берлински меморандум (май 1876 г.)

Сформираният наскоро Съюз на тримата императори (1873г.) излиза с общ меморандум по отношение на Източната криза, заявявайки, че Османската империя трябва да прекрати военните действия спрямо славянските бунтовници за два месеца – време, в което да се проведат определени реформи. Меморандиумът също изисква създаването на международна комисия, която да защитава християните на Балканите. Основите на предложението може да се намерят в бележката на Андраши, написана през 1875 г. по повод въстанието в Босна и Херцеговина. Примирието, което Берлинския меморандум предлага се състои в 5 точки, заложени още в бележките на Андраши:

1. Предоставяне на материали за възстановяването на къщи и църкви и обзавеждане на дневни до следващата реколта от страна на турското правителство.
   2. Разпределяне на тази помощ в сътрудничество със смесена комисия, предвидена в бележката на Андраши
   3. Временна концентрация на турски войски.
   4. Право на християните да носят оръжие.
   5. Надзор от чуждестранни консули или делегати на прилагането на реформите като цяло и репатриране в частност.
   

Реакциите на останалите европейски държави могат да бъдат обобщени по следния начин:

Франция, която до свалянето на Наполеон III се възприема като най-голяма защитница на национализма и либерализма, в името на които са започнали въстанията в Босна и Херцеговина и България, трудно би застанала на страната на Османската империя.

Италия стига още по-далеч в подкрепата си за въстанията. Обединила се през 1870 г., след над 10 години борба за обединение, тя е настроена крайно положително към въстанията в името на либералните ценности. Като наскоро избраното правителство стига до там да предлага италианската армия да участва в Босна, ако се наложи.

Великобритания от друга страна е разкъсвана между съобразяването с британското обществено мнение, ужасено от кланетата, случили се из българските земи през 1876 г. и стремежа към преследване на интересите си. Министър-председателят Бенджамин Дизраели вижда в Османската империя средство за сдържане на Руската империя, която е възприемана като основен противник на Великобритания в Далечния изток, Средна Азия, Близкия изток и Балканския полуостров и по-точно проливите (Босфора и Дарданелите), към чието завладяване се стреми Русия. Сред най-големите страхове на англичаните са настъплението в Средна Азия, което застрашава английските интереси в Индия (днешни Афганистан, Пакистан и Индия) и евентуалното завладяване на Проливите, което от своя страна:

• Ще намали шансовете за оказване на натиск върху руснаците чрез морски блокади (пример: Кримската война)
• Ще доближи руснаците до английските колонии в Египет и по-конкретно Суецкия канал, който е от особено значение за английската търговия и като цяло за английските национални интереси.

Както сами виждате интересите на различните държави диктуват няколко възможни коалиции. Руската империя и Австро-Унгария се стремят към извличане на ползи от кризата, подкрепяни от Германия, която стоейки близо до двата си съюзника се стреми да балансира интересите им, запазвайки подновения Съюз на тримата императори. Великобритания и Австро-Унгария се стремят към недопускане на руска доминация на Балканите, заплахата от която поне в началото не изглежда особено голяма за Австрия. Османската империя и Великобритания се опитват да ограничат руската заплаха до минимум, което води до цялостно съвпадане на интересите на двете страни и реално до края на Кризата те остават съюзени.

Окуражен от Дизраели, султанът отхвърля меморандума и продължава опустошенията, с което дава възможност на Русия и Австрия да търсят нови начини за справяне с проблема, стигайки до Райхщадското споразумение.

Райхщадското споразумение (6 юли 1876 г.)

На 8 юли 1876 г. руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши. Срещата се провежда в замъка „Райхщад“, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото между тях споразумение — Райхщадско споразумение.

Съгласно текста на това споразумение, ако се постигне победа над Турция, Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че „при териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Страните се договарят също така, че Черна гора и Сърбия ще получат възможността да анексират:

• Черна гора – Херцеговина и пристанище на Адриатическо море
• Сърбия – някои части на Стара Сърбия и Босна.

В този случай обаче, „Австрия ще има право да анексира турската част от Хърватия, както и някои погранични райони с нея части от Босна“. От своя страна, Русия ще получи правото да си върне територията на Бесарабия, отстъпена на Турция през 1856 г. В случай на „пълен разгром на Турция в Европа“, текстът предвижда възможност България и Румелия да образуват независими княжества. Често се срещат твърдения, че още с това споразумения било предрешено разкъсването на България, но по мое мнение това са спекулации, тъй като по-нататъшното развитие на събития и най-вече големият успех на руската армия ще изменят положението до степен, в която на австрийците им се налага да приемат подобен развой (погледни по-надолу за срещата на Игнатиев с Андраши през пролетта на 1878 г.). Важно е да се отбележи, че по това време голям руски успех не се очаква, а и самите руснаци дълго време планират война, чиито основен фронт ще е Кавказ, а на Балканския полуостров ще е ограничена до Стара планина. Впоследствие плановете се изменят, а с това и очакванията на страни.

В австрийския вариант на текста името „България“ изобщо не се среща. Там се казва, че в случай на победа над Турция, Австро-Унгария ще получи Босна и Херцеговина, с изключение на някои територии, които ще се присъединят към Сърбия и Черна гора. Босна, Румелия и Албания могат да станат автономни държави, а о‑в Крит и Тесалия ще се присъединят към Гърция. За Константинопол се предвижда евентуално да бъде обявен за свободен град.

С това споразумение Русия и Австрия постигат съгласие за започване на война с Османската империя. То служи като основно споразумение, което в последствие ще бъде потвърдено чрез Будапещенската тайна конференция и на Берлинския конгрес.

Реално чрез неутралитета на Австро-Унгария Русия си гарантира възможност за започване на война, в която няма да се стигне до изолацията при Кримската война и с която ще засили позициите си на Балканите, а и евентуално ще има възможност за превземане на Цариград. В случай на успех Австрия си е гарантирала териториални придобивки, а в случай на неуспех може просто да се отметне без да носи отговорност за войната.

Цариградска конференция (23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.)

Страхът на руснаците от изолация ги прави предпазливи и макар че са си осигурили австрийския неутралитет чрез Райхщадското споразумение, те предпочитат да изпробват докрай мирните възможности за разрешаване на конфликта и по тази причина се стига до Цариградската конференция.

Конференцията се свиква през декември 1876 г. по настояване на Русия. Това е поредният опит на руската дипломация за мирно решение на Източната криза. В нея участват представителите на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия. Надеждите на руското правителство, че ще успее да постигне дипломатическо решение на конфликта, се дължат на изразеното компромисно становище от Лондон. Руската дипломация също проявява максимална отстъпчивост. В резултат на взаимни отстъпки маркиз Робърт Солсбъри и граф Николай П. Игнатиев стигат до съгласие по всички основни въпроси още на предварителните преговори. Към постигнатото от тях споразумение се присъединяват и останалите участници на Конференцията.

Според изработения проект за реформи в Европейска Турция, одобрен от всички пълномощници на Великите сили, България получава административна автономия в естествените си граници – Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, като изключени остават южните части на Македония и Тракия. Тези граници съвпадат в общи линии с териториалният обхват на Българската екзархия, макар и с някои ограничения. По настояване на австро-унгарския представител обаче българската автономна област се разделя на две части – Източна с център Търново и Западна с център София. Предвидено е създаването и на автономна област от Босна и Херцеговина.
Проектът за органически устав на двете български области предвижда:

1. Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население.) Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.
   2. Всяка област ще има законодателен орган – събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.
   3. Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
   4. Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.
   5. Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.
   6. Черкезите се изселват от двете области.
   7. Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.
   8.Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.
   

Значението на решенията от Цариградската конференция може се обобщят за отделните участници по следния начин.

Британската дипломация е една от страните в най-деликатна позиция – тя трябва едновременно да запази целостта на Османската империя, но и да се съобрази с британското обществено мнение, ужасено от кланетата, случили се из българските земи през 1876 година. Затова подкрепят компромисния вариант – създаване на две автономни български области, разделени по посоката Изток-Запад. Задната мисъл на англичаните е, че в Източната област броят на мюсюлманите ще бъде приблизително равен на този на християните и тя ще се превърне в щит срещу руското проникване към Цариград. Оттук минава и най-прекият път за руско настъпление към Проливите. В представите на Лондон, Западната българска област пък трябва да пресича австро-унгарските стремежи към Бяло море или поне да ги ограничава. Макар условията да са изгодни за Великобритания, англичаните смятат, че има вариант да се “мине” и без никакви реформи, тъй като не са убедени във възможността Русия да обяви война на Османската империя. Убеждението им се подсилва от отстъпчивостта на руснаците при преговорите и в крайна сметка подтиква турците да отхвърлят споразумението.

От гледна точка на турците Източната област ще бъде населена с много мюсюлмани и гърци, които ще бъдат основен проводник на бъдещите турски политики и  ще могат да балансират евентуален български натиск за по-нататъшно обединение. Със сигурност се е предвиждал вариант за съдействие между османските и гръцките управляващи, подобно на съдействието при решаване на църковните въпроси. В Западната ще могат да блокират до голяма степен увеличаването на австрийското влияние. Макар и сравнително изгодни, условията не задоволяват турските управляващи, които смятат, че ще могат да запазят цялата си власт над българските земи, а освен това и английската дипломация им внушава да го отхвърлят.

От гледна точка на Австрия, Западната част ще е прекалено отдалечена от Русия и в нея ще може да се увеличи австрийското влияние в нея, като бъде обвързана икономически, а оттам политически и социално, тъй като Австрия ще може да играе роля на освободител в българското съзнание, подобно на тази, която Русия има впоследствие. Източната ще бъде средство в ръцете на османците да блокират руските интереси, с което ще се ограничи възможността за увеличаване на руското влияние на Балканите. Впоследствие ще се види, че Австрия е склонна на автономна Източна област, стига да може да наложи своето влияние в нея.

Руската позиция е специфична, съчетаваща две доста разминаващи се позиции, нещо типично за руската външна политика. Поради наличието на две силно различаващи се крила тя няма стабилна и ясна позиция.От едната страна са “гълъбите”,които смятат,че започването на война ще доведе до сценария от 1853-4,а от друга са “ястребите”, които са убедени,че Русия може да наложи почти едностранно желанията си.Липсата на синтез между двете крила ще отнеме възможността на останалите държави да оценят нагласите на Русия. Затова когато двете крила си сменят позициите на и едното стане водещо,то налага собствената си политика,често напълно различна от тази на другото.Това води до резки смени на политиката,които не рядко остават непредвидими. И тъй като “гълъбите” имат водеща роля по това време в останалите страни се създава впечатлението,че Русия няма желание да воюва,което е вярно когато става въпрос за “гълъбите” и напълно невярно за “ястребите”,което те скоро ще демонстрират.

Тук е важно да се направи една вметка:

Разделението на руската външна политика между Канцеларията,към която принадлежи МнВР на Русия,и Азиатския департамент отразява дуалистичната политика на Русия.Първите възприемат Русия като част от Европа и смятат,че политиката им трябва да е в духа на Европейския концерт.Вторите разглеждат европейските държави като пречка пред руските цели и се стараят да ги пренебрегват,а също така отговарят за политиката спрямо Османската империя,Балканите,Средна Азия и Далечния изток.Липсата на кординация между тези две институции играе голяма роля в отношенията с Великобритания. Допълнителни пречки пред мирното разрешаване на проблема са някои от чертите на руското самосъзнание:

-постоянния стремеж към експанзия
-страха от изолация и война на всички срещу тях
-месианското самовъзприемане,което по това време основава на панславизма и православното християнство

Съчетаването на тези качества и тези институции във външната политика водят до доста непредвидими и некоординирани действия.Стремежа на “гълъбите” в руското правителство към мир ги подтикват да избягват възможната изолация и повтаряне на ситуацията от Кримската война(1853-1856).От друга страна “ястребите” в правителството искат да запазят ролята на Русия сред балканските народи-на защитник и бъдещ освободител. Реално погледнато точно тази раздвоеност кара англичаните да смятат,че Русия няма желание да воюва,тъй като “гълъбите” отговарят за отношенията с другите европейски държави,а те поначало са за мирно разрешаване на проблема.Страха от повтаряне на ситуацията от Кримската война дълго време кара руските управляващи да избягват възможността за война,при все че частично си подсигуряват тази възможност с Райхщадското споразумение,но последвалите откази на турците от решенията на Цариградската конференция, както и на Лондонския протокол окончателно отнемат възможностите на “гълъбите” да предотвратят войната.

Казано накратко, залъгани от миролюбието на руските “гълъби” англичаните подтикват турците да отхвърлят решенията на Цариградската конференция,с което премахват последната реална възможност за решаване на Източния въпрос по мирен път,тъй като оставят впечатление в турците,че не трябва да се съобразяват с руснаците.Скоро Портата отхвърля решенията на конференцията,доближавайки положението няколко крачки по-близо до война.

Будапещска тайна конвенция (3/15 януари 1877 г.)

След отказа на турците за приемането на решенията на конференцията пред руснаците не остават много избори,макар и имащи желание да решат проблема по мирен те работят за подсигуряване на позициите си при евентуално избухване на война и в тази насока се споразумяват с Австрия в духа на Райщадското споразумение.

На Будапещенската конвенция Русия прави последни приготовления за война,която изглежда все по-неизбежна,подписвайки конвенцията с Австрия.

Основните точки на Конвенцията от Будапеща са:

1. В случай на руската атака срещу Турция, Австрия ще остане доброжелателно неутрална.
2. Австрия може,по което време решат,да заемат Босна и Херцеговина (но не Санджак Нови пазар).
3. Сърбия,Черна гора и междинната част на Херцеговина, ще се третират от двете сили като “неутрална зона”.
Б.В случай на пълно разпадане на Османската империя:
4. Австрия и Русия ще работят, за да се гарантира,че ще съществуват редица малки, суверенни държави на Балканския полуостров, но не общ славянски блок,който би могъл да застраши Европейския баланс.
5. Константинопол и околностите ще бъдат “свободен град”.
6. Русия ще получи Бесарабия.
7. Независимост ще бъде предоставена на България, Албания и Румелия.
8. Гърция ще получи Крит, Тесалия и части от Епир.

Като допълнителни дипломатически приготовления са подписани две военни конвенции с Румъния.С едната се урежда въпроса с преминаването на румънските войски през румънската територия,а с втората Румъния се задължава да участва с 40-хилядна армия във войната на страната на Русия.

Взети са мерки и за Великобритания.Руският посланик в британската столица заявява, че бъдещото руско настъпление ще бъде ограничено само до Стара планина, до където ще се простира и България. Само няколко месеца по-късно войната вече е факт.

За нея няма да разказвам,тъй като не е обект на статията,а и липсата ми на компетентност в сферата на военната история силно ограничава възможността да опиша добре и безпристрастно събитията в нея.Но накратко Русия в рамките на няколко месеца надвива османските сили в серия от сражения иблокира част от тях в Добруджа,през зимата на 1877/78 нахлува южно от Стара планина и си проправя път към Цариград докато не спира в Одрин,където е сключено Одринското примирие

Одринско примирие (31 януари 1878 г.)

Руският дипломат Александър Нелидов изготвя „Записка относно условията за мир“, които могат да бъдат предложени на Високата порта (10(22).11.1877 г.). На основата на Записката е съставен документ, наречен “Основи на мира”, подписан от император Александър II на 27.11 (9.12).1877 г. В него се предвижда :

1.Създаване на българска държава със статут на автономно княжество и територия, която обхваща земите, където българското население е мнозинство. Размерът и не може да бъде по-малък от размера, определен от Цариградската конференция.

   2.Изтегляне на османските войски от територията на българската държава, която има собствена милиция и правителство и ще плаща ежегоден данък на Високата порта.

   3.Признава се независимостта на Черна гора, Румъния и Сърбия. Черна гора разширява територията си със земите, освободени от армията ѝ. Румъния получава териториално възнаграждение. Сърбия изменя границите си в своя полза. Босна и Херцеговина получава автономия. В християнските области на Османската империя се въвеждат реформи.

   4.Османската империя осигурява руските интереси по отношение на Босфора и проливите. Заплаща на Русия военно обезщетение за военните загуби и разходи.

   5.След подписването на примирие, османските войски се изтеглят от крепостите Видин, Русе, Силистра, Ерзурум и започват преговори за изработване на мирния договор.

   6.Приемането на документа от представители на Високата порта е условие за прекратяване на военните действия и сключване на примирие.

Австро-Унгария и Великобритания протестират срещу Одринското примирие,защото стремежът на руската дипломация да превърне Русия в доминираща сила на Балканите противоречи на интереса на двете велики сили,което в последствие ги обединява срещу Русия на бъдещите преговори,най-вече след отказа на Русия от компромисния вариант на Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор. Горчаков, който вярва, че проектодоговорът е приемлив за всички, запознава австро-унгарския външен министър Андраши с текста.Примирието обаче предизвиква буря от недоволство в европейските столици, която се засилва и от проектотекста на бъдещия мирен договор. Окуражена от протестите Османската империя започва да протака преговорите,на което руснаците отговарят с ултиматум,че ако условията не се приемат веднага,руската армия ще продължи своето настъпление към Цариград.

Санстефански мирен договор

Още преди примирието граф Николай Игнатиев, досегашен руски посланик в Цариград, изготвя два варианта на бъдещия договор за мир – умерен, който става факт в Сан Стефано, и радикален, предвиждащ независимост за България и огромни териториални придобивки за Гърция, Сърбия и Черна гора. Руският император Александър ІІ избира по-умерения вариант, за който канцлерът Горчаков казва, че е толкова скромен, че очаква да бъде приет без уговорки от другите Велики сили. Единственото притеснение на руското правителство е как общественото мнение в страната, очакващо много повече, ще приеме толкова умерен вариант.

Грубите грешки,допуснати от руските дипломати при оценяването на възможните реакции от другите европейски сили са показателни за това колко далеч от реалността са били в този момент.Несъвместимостта на Санстефанския договор с интересите на Англия и Австрия водят до коалиция между двете с цел неутрализиране на руските амбиции.

Поради грешните преценки и високите очаквания руснаците пропускат възможността да се възползват от наистина добрите си позиции и да се споразумеят отделно с Англия или Австрия.Всяка една от двете би се съгласила с договор,сходен с решенията на Цариградската конференция,който би довел до много по-големи териториални придобивки за България,от тези на Берлинския договор,а с това и до много по-голяма влияние на руснаците на Балканите. Русофилията на българите, съчетана с еуфорията от победата над техния поробител е щяла да превърне България в марионетка на Русия,особено вземайки в предвид факта,че поради посочените по-горе фактори(съображенията на Австрия и Турция при разделянето на България на две автономни области-Източна и Западна) България, за да опазва независимостта си ще е задължена да стои близо до Русия.Руснаците пропускат тези възможности от една страна заради нереално големите си очаквания,от друга заради желанието за придобивки в Кавказ,каквито не са договаряни в Цариград,а също така и заради желание да се привлече Сърбия към руската сфера на влияние,което се оказва голяма грешка,защото Сърбия остава разочарована от Берлинския договор и само 3 години след него ще се превърне едва ли не в австрийски васал.

На практика австрийците предлагат подобно становище през 04.1878. Според С.Радев австро-унгарския външен министър Дюла Андраши прави следното предложение пред граф Игнатиев:

Приемайки мерките,които би взела Русия за устройството на България по силата на предварителния Сан-Стефански договор,Австро-Унгария предлага:
а) да се запази между Лозенград и Цариград границата,както тя е начертана от Конференцията в 1877г.,като се остави вун от Княжеството Люле Бургас и част от черноморското крайбрежие;
б) да се даде на България като западна граница една линия,която от дъното на Орфанския залив ще се насочи към Враня; окръзите,които останат вън от тая граница да получат под името “Македония” една административна автономия,независима от Българското княжество.Солун да съставлява част от тая област.

Предложението е отхвърлено.Още когато го получава Игнатиев казва,че смята исканите отстъпки за невъзможни.Оставени без избор австрийците бързо се коалират с Англия.

Лондонското споразумение (18/30 май 1878 г.)

Коалицията между Австрия и Англия и желанието на двете да се противопоставят на Санстефанския договор изостря положението в Европа и Бисмарк,решен да опази добрите отношения между Австрия и Русия съдейства за свикване на конференция.Русия притеснена,че вече е в изолация решава,че най-изгодно ще е да се споразумее тайно с Англия,а и това ще и даде възможност за придобивки в Кавказ.Великобритания и Русия се споразумяват тайно,като споразумението се състои от два меморандума

Меморандум 1:
1. Англия отхвърля деленето на България по меридиана, като Русия няма да настоява на промяна.
2. На юг България ще бъде разграничена така, че да няма излаз на Егейско море.
3. Западните граници на България ще бъдат коригирани, така че да не включват в себе си небългарско население, примерно на изток от линията Нови-Пазар и Курча Балкан (т.е. приблизително към Серес).
4. България ще бъде разделена на две провинции – едната от тях, на север от Балкана, ще получи автономия под княжеско правителство, а другата – на юг от Балкана, ще получи широка административна автономия с губернатор-християнин, назначаван в съгласие с Европа.
5. Руският император отдава особено значение в Южна България да няма турска армия. Лорд Солсбъри е съгласен, при условие, че руският император няма да възразява, ако турските войски имат право да влизат в южната провинция, за да се възпротивят на въстание или нахлуване от друга страна.
6. Британското правителство иска и Русия се съгласява висшите постове в милицията в Южна България да бъдат назначавани от Високата порта в съгласие с Европа.Останалите точки на споразумението са свързани с уреждането на въпроси около Гърция, Армения и Бесарабия.

Меморандум 2:
Уточнява се, че освен точките по предходния Меморандум, британското правителство си оставя правото да отстоява позициите си и по следните въпроси:

1. Да изисква участието на Европа в административното устройство на двете български провинции.
2. Да обсъди продължителността и характера на руската окупация на България.
3. Бъдещето наименование на южната провинция.

Останалите точки са свързани с достъп до проливите, Дунав и др.

Една от основните причини Русия да предпочете споразумението с Лондон пред това с Виена,особено след пропуснатата първа възможност, е,че руските придобивки в Кавказ и Азия зависят от англичаните,а освен това австрийците се противопоставят на разширение на Сърбия и Черна гора,а руснаците не искат да откажат от влияние сред тях.Великобритания се споразумява с Османската империя да оказва подкрепа на Берлинския конгрес,в замяна на Кипър.Отделно Великобритания обещава на Австрия,че ще подкрепи нейната окупация на Босна и Херцеговина.

Накратко: Под натиска на двойната заплаха от англичани и австрийци руснаците склоняват към връщане до първоначалните договори(Райхщадско споразумение и Букурещска тайна конференция),споразумявайки се с англичаните,които пък отделно се споразумяват с австрийците и турците.Австрийците постигат целите си с помощ от Англия,османците запазват значителна част от владенията си,които биха получили автономия в случай,че руснаците наложат решенията на Цариградската конференция,а англичаните опазват Османската империя и проливите,получавайки и о.Кипър.Детайлите са оставени за Берлинския конгрес.

Берлинския договор (13 юли 1878 г.)

Британския министър-председател пристига на конгреса в неуязвимата позиция на постигнал своите цели човек.Оставащите проблеми са свързани с подробности по изпълнението на предхождащото споразумение между Великобритания и Русия и с техническия по същество въпрос-Турция или България да контролира старопланинските проходи.През цялото време Бисмарк застава зад руснаците стремейки се да изчисти лошите спомени от двусмисленото му поведение по време на цялата криза.За Дизраели основна цел е да отклони възможното руско негодувание заради наложеното отказване на част от завоеванията.Заплашвайки,че ще напусне конгреса,ако проходите не се оставят на Турция,Дизраели кара Бисмарк да се застъпи пред царя да промени становището на руския председател Шувалов.

В последствие руснаците използват случая да обвинят Бисмарк,че не постигат целите си, заради застъпничеството му на Берлинския конгрес.Реално погледнато, причините за неуспеха им са собствените им амбиции,за чието осъществяване нямат възможност.

Източници:
“Дипломатическа история на Освобождението на България”,С.Радев
“Дипломацията”,Х.Кисинджър