Протестите в Сърбия продължават и няма никакви изгледи за тяхното прекратяване. Недоволството започна като студентска инициатива, но прерасна в гражданска и определено показва устойчивост. Все по-често виждаме и чуваме изразена готовност от страна на протестиращите, че те ще продължат да държат на своите искания до тяхното удовлетворяване.
А удовлетворяването вече означава ни повече, ни по-малко от оставката на президента Александър Вучич.
През последните месеци той опита да успокои протестиращите, но нито един от опитите му не даде резултат. Вучич де факто предложи всичко на гражданите, които са по улиците и площадите на големите градове в Сърбия.
Смяна на министри, смяна на премиери, назначаване на изцяло ново правителство, на всичко това сръбският президент беше готов в един или друг момент от продължаващия период на протестите, но нищо не помогна и не намали протестната енергия. Вече може да се смята и то с абсолютна сигурност, че Вучич може да постигне това само по един начин – като предложи на протестиращите собствената си оставка.
Самият президент обаче поне на този етап не изглежда готов да направи въпросната стъпка и продължава да търси варианти да се задържи на власт. Неотдавна той заговори за тайно въоръжаване на сръбската армия поради заплаха от България, Хърватия и Албания. Всъщност въоръжаването, за което иде реч не е тайна. То е добре известен процес и също така се знае, че в него се съдържа доста съществена руска компонента.
По-интересното в случая е интерпретацията, която Вучич прави на въпросното въоръжаване като необходимо поради заплаха от България, Хърватия и Албания.
Тук сръбският президент опитва да обясни, като заплаха за Сърбия, регионалния мини отбранителен съюз между Хърватия, Албания и Косово.
В него обаче България не участва и освен това става дума единствено за изразени намерения от трите назовани държави. На този етап мини съюзът не е създаден, още по-малко пък да е приведен в действие.
По-скоро Александър Вучич се нуждае от образа на външния враг, за да направи един последен опит да консолидира сръбското общество около себе си и да прекрати протестите на сръбските граждани. България, Хърватия и Албания няма как да представляват заплаха за Сърбия. И трите страни в момента имат политически системи, далеч по-демократични от сръбската.
Освен това те, членувайки в ЕС и НАТО, Албания само в НАТО, са се ангажирали да поддържат позитивни отношения с всички държави, особено съседните и да работят в полза на мира. Агресорите и в миналото, и в настоящето са държави без демокрация, а с изградени или изграждащи се авторитарни и тоталитарни режими. Сръбският президент е добре да има предвид това, когато говори за България, Хърватия и Албания.
Малко вероятно е Вучич да успее да убеди протестиращите сърби, че българите, хърватите и албанците са им врагове, които кроят пъклен план срещу тях. И единствен той е способен да противодейства на това и да защити сръбските граждани.
Ето защо намерението на сръбския президент да сплоти отново сръбското население, чрез налагане на образа на външния враг, използвайки България, Хърватия и Албания, по всяка вероятност ще претърпи крах.
Съвсем скоро сръбският лидер ще трябва отново да търси теми, чрез които да убеждава сърбите, че имат нужда от него и неговата власт, защото зад ъгъла дебнат неподозирани опасности, от които няма кой да ги предпази, в случай че техният президент не е на мястото си.
Регионалната карта Вучич вече я изигра. Сега е възможно да се огледа за някакъв по-значим геополитически въпрос, който да представи като заплаха за сръбското общество и държава. Сръбският президент може да опита да направи това, но и в този случай преследваният от него резултат съвсем няма да е сигурен.
Неотдавна придворният путинов философ Александър Дугин заяви, че времето на Вучич вероятно вече е изтекло.
Ако приемем, че това е позиция на Кремъл, изразена макар и неформално, то сръбският президент вече е загубил най-солидната чуждестранна подкрепа, с която е разполагал. Това на практика поставя сръбския президент пред нови предизвикателства, с каквито той не е свикнал и в условията, на които може да се окаже, че няма полезен ход.
Президентът в момента търси начин да закрепи своя режим. Ако той не може да убеди сръбските граждани да имат доверие в него, какъвто е случая, най-вероятно ще премине към антидемократични средства и това ще е процес, който ще се развива. Подобна ситуация, като аналог, съществува в края на 90-те г. в Беларус.
Тогава Александър Лукашенко, след като е изчерпал всички приемливи варианти за оставане на власт, започва да изгражда своя авторитарен режим. Лукашенко поставя цялата държава под своята директна власт, опозицията срещу президента е ликвидирана, неговите опоненти са арестувани или прогонени от страната, а той се превръща в пожизнен автократ в Беларус. Всичко това обаче се осъществява с руска подкрепа.
По принцип всеки държавен или правителствен ръководител, който желае да втвърди своя режим, се ориентира за подкрепа към Русия. Тази страна, под управлението на Путин, е образец за авторитарен режим. По думите на Дугин обаче Вучич е загубил позитивното отношение на кремълския режим към себе си.
Естествено, на изказването на Дугин може да се погледне и по друг начин.
Руската страна смята, че сръбско оръжие се доставя в Украйна, макар и непряко. Възможно е руснаците да дават знак на Вучич, че трябва да се „поправи“, за да получи нов шанс да бъде кремълски довереник.
Не е невъзможно именно поради това в ролята на говорител да е поставен Александър Дугин, а не длъжностно лице с официална позиция в държавната власт в Русия.
Ако развитието на нещата оттук нататък се случи съобразно тази хипотеза, то Вучич ще има шанс да се задържи на власт, ориентирайки се към беларуския модел. Тогава обаче сблъсъкът между него и протестиращите граждани ще е директен и много трудно би могло да се прогнозира до какво точно ще се стигне. Гражданската война е вариант, който няма как да бъде изключен, за съжаление.
При тези обстоятелства или сръбският президент ще втвърди своя режим и ще го развие в авторитаризъм, или протестиращите ще успеят да го прогонят от властта. Трети вариант просто няма как да съществува. Нека подчертаем обаче, че това би било валидно единствено ако Вучич възстанови руската подкрепа към себе си.
Съществен проблем за Сърбия е и обстоятелството, че очевидно липсва доверие, от страна на обществото, към сегашната опозиция. Има социологически сондажи, които сочат, че хипотетична студентска листа би спечелила около 20% на парламентарни избори, ако такива се проведат сега.
Това ясно показва, че сръбските граждани търсят алтернативи извън тези, които са налице, в момента, в рамките на тяхната партийна система.
И тук големият въпрос е могат ли протестиращите не само да свалят Вучич от власт, но и да формират алтернатива, която да се институционализира и да поеме управлението на страната. Дори и това да е възможно да се случи, много вероятно е Русия да се опита да сложи ръка върху новото управление на Сърбия.
Това е любимата балканска страна на Кремъл в продължение на десетилетия и столетия. Протестиращите и техните лидери трябва да имат предвид тази вероятност. Ако протестът им е срещу корупцията и личните интереси във властта, те трябва да са готови да защитават исканията си и след свалянето на Вучич (ако се стигне до това).
Иначе дори и протестът да даде резултат, той лесно може да бъде обезсмислен. Защото макар и настоящият президент да го няма, това не означава със сигурност, че неговият подход в управлението не би могъл да остане и да продължи да пречи на модерното и независимо развитие на страната.
