Дълго време европейските държави и ЕС сякаш само следяха от дистанция какви са новините от Китай. Дори и след регистрирането на първите случаи на Стария континент, не се направи нещо съществено, като се цитираха чисто информативно и като екзотика мерки на централноазиатски държави, които са затворили напълно границите си за чужденци.
За да пламне сякаш от нищото Северна Италия и за броени дни целият континент да премине в режим на извънредно положение.
Последвалите седмици и месеци показаха, колко неподготвени са страните и Съюзът за криза от такъв характер и с такива мащаби.
Всяка държава, според собствените разбирания, методи и ресурси, започна да се спасява сама.
В началото на пандемията „голямото европейско семейство“ на ЕС напомняше не толкова на „заедно в радост и болка“, колкото на гаджета, които си бягат при техните, след като купонът се скапе и дойде полиция.
Положително е, че всички дадоха приоритет на прибирането вкъщи на своите граждани, които по една или друга причина в този период бяха в различни точки на континента и по света, но искаха да се приберат в родините си.
Положително е, че големите държави (Франция) поеха ангажимента да върнат в Европа граждани на различни държави от ЕС и от най-отдалечени точки на земното кълбо.
В последствие, съседни държави дори си помагаха с трансферирането на лекуващи се от препълнена болница в една страна в друга, което дори и спорно от епидемиологична гледна точка, показа солидарност и реална взаимопомощ.
След първоначалния шок, Брюксел опита да се окопити бързо, първоначално най-вече с финансови инструменти, позволявайки средства от Фондовете да се пренасочват към борбата с вируса, а в последствие и с нарочни програми и пакети.
Негативно беше дългото мълчание на Брюксел. Сякаш се очакваше, но твърде дълго не се получи насока как да се организираме – всички, като общност, за да посрещнем тази вълна. Силните мъже и жени там бяха изчезнали, със своите послания, изказвания, мнения, отвъд клишираните фрази.
Негативни бяха епизодите на забавяне на доставките по границите на медицински консумативи и оборудване, толкова нужни и дефицитни в онзи момент. Прозвучаха много сериозни обвинения между държави, че дори, под предтекст за административни непълноти, този внос е бил умишлено спиран и изземван.
Факт е, че по-късно ЕС се обедини около тезата, че при търсенето, разработването и доставянето на ваксина, ще има взаимодействие и общо участие.
От един момент нататък за набавянето на тестове, дезинфектанти, лекарства, вече се говореше за големи общи доставки. Така се гарантира по-изгодна цена и възможност на всички да имат достъп до тях.
По-категорично трябваше да е действието на ЕС спрямо външните граници.
Ясно бе, че вирусът би влязъл отвън, най-вероятно от Изток. Фрапиращо беше да се научи, че дори и след първите случаи в Италия, автобуси с китайски туристи, и то от Ухан, са обикаляли страната надлъж и шир.
Липсата на координиран отговор на задаващия се проблем направи така, че вместо рано да подсилим външните си граници се наложи да затворим вътрешните.
Проблемът, между другото, все още продължава. Старата слабост на ЕС адекватно да подсигурява външните си граници, дори и при задаващата се голяма втора вълна, все още е видим.
Днес половин Италия е отново затворена, италианците трябва да си седят вкъщи, докато на средиземноморските пристанища ежедневно пристигат лодки със стотици нелегални емигранти, чието приемане, контролиране, тестване за Ковид и настаняване създават много проблеми в тази безкрайно усложнена ситуация.
Не може да не се спрем и на, може би, най-притеснителния факт за ЕС, който тази криза осветява – зависимостта.
Съюзът има пари, богат е, развит е, но се оказа, че няма респиратори, и няма кой да ги направи, защото няма нужните материали и мощности. Няма маски, защото няма машини, няма ластици. Няма защитни облекла, защото последната фабрика за такива е затворила в държавата Х преди У години, а наличните платове и материали не вършат работа, защото няма лепило, с което да се превърнат в нужните костюми, пелерини и т.н. Всичко е внос – дори ластика и лепилото. Зависимостта на ЕС е голяма. Тя внася, плаща и консумира. И то внася от далеч, от много далеч. Веригите на доставки са разтеглени и неустойчиви. Ако приемем, че текущите проблеми никога няма да се повторят и не вземем мерки, ще направим голяма грешка.
Въпросителни поставя и зависимостта на големите икономики от „вносна“ работна сила. Стопанството на Запад „изпищя“ и скоро първите, които потеглиха обратно в една все още твърде несигурна и притеснителна ранна фаза на пандемията, бяха именно източноевропейските работници. Рисковете бяха оставени на заден план, защото цели индустрии бяха блокирани. Твърде печални резултати дадоха кампаниите на някои страни, с които те се опитаха да активизират местното население, при тъй или иначе повишаваща се безработица, да се включи в „опразнените“ сектори на икономиката.
Глобално кризата показа и неподготвеността на европейските граждани за подобно предизвикателство.
Празните рафтове на определени стоки, освен, че станаха обект на присмех, озадачиха с прозиращата зад тях хаотичност и паника в поведението. Естествено, трудно бихме могли да очакваме дисциплината и организираността на някои азиатски народи в подобни ситуации. Най-малкото, те живеят с тях, свикнали са, научили са се. При нас, уви, водещ е разнобоят. Щом дори в Германия станахме свидетели на големи и яростни протести срещу мерките. Да, прерогатив на всяка отделна държава е здравната ѝ политика, но така и не се намериха авторитети на европейско ниво, които да зададат една водеща линия, един пакет от безспорни и доказани мерки. Европа има определено проблем и с фалшивите новини и теориите на конспирациите, които могат да нанесат щети за обществата и общността, по-големи и от самия вирус.
В обобщение, ЕС беше неподготвен за всичко това, което се случва. Да, нещо ново, непознато и невиждано е. Но имаше индикации месеци преди това, че нещо се случва. В течение на времето машината се задвижи, стана бърза и гъвкава, успя да отпуши пътищата си, организира се в набавянето на медицинските и лекарствени нужди, широко отвори хазната си за мерките в подкрепа на борбата с пандемията, омекотяване на последиците от нея и подготовка за възстановяването. Все пак, помощта не може и не трябва да е само финансова, нужна е много работа в различни направления, за да може Съюзът да се възстанови и да е по-подготвен за в бъдеще.
