fbpx

Секс, наркотици и Мианмар

Време за четене: 5 мин.

Това, което се случва в Мианмар, а именно – суспендиране на правителството, поемането на властта от военните и въвеждането на извънредно положение в страната – всъщност има сериозно значение за геополитическата тъкан на Югоизточна Азия. Особено в контекста на конкуренцията между САЩ и Китай, един път, а и тази между Индия и Китай, втори път.

Мианмар е държава, на която китайските стратези – макар и неофициално – придават особено значение. Това е така поне по няколко причини.

На първо място, чрез територията на Мианмар може да бъде смекчено едно от стратегическите неудобства на Китай: протокът Малака. С оглед на позициите и влиянието, които САЩ имат спрямо Сингапур, Малайзия и Индонезия, Малака, откъдето все още минава внушителна част от внасяния от Пекин петрол, може да бъде затворен при ескалация на напрежението между Вашингтон и Пекин. За да „заобиколи“ тази ранимост на китайския геополитически проект на Си Дзинпин, Китай разработва алтернативни икономически (търговски и природно-ресурсни) артерии, които да продължат да захранват китайската икономика при извънредни обстоятелства. Едната такава артерия е именно KMИК (Китайско-мианмарския икономически коридор). Този проект има два вектора: път и железница, както и вече разработени газо- и нефтопроводи.

В този смисъл Мианмар и КМИК играят роля, сходна на Пакистан и КПИК (Китайско-пакистанския икономически коридор). Общото между КМИК и КПИП, отвъд ролята, която те имат за икономическото „захранване“ на Китай, е тяхната антииндийска основа (пакистанското пристанище в Гвадар е конкурентен проект на подкрепяния от Индия такъв в Иран, Чабахар).

На второ място, КМИК е предвиждан от Китай и като стъпка в посока интеграцията на провинцията Юннан с пазарите на Мианмар. Последното е част от политиката на Пекин на свързване на китайските западни провинции (формално, автономни региони), които стоят встрани от епицентъра на китайската инфраструктура и икономика, със съответните съседни държави. Както КПИК трябва да даде излаз на Синдзян-уйгурския автономен регион към Арабско море, така и КМИК трябва да интегрира Юннан с Индийския океан.

На трето място, чрез КМИК Китай има пряк и директен достъп именно до Бенгалския залив, с което слага прът в колелото на амбициите на Индия да бъде най-силната държава в залива (за последното спомага компрометирането на отношенията между Ню Делхи и Шри Ланка, както и засилената икономическа зависимост на властите в Шри Джаяварданапура/Коломбо спрямо Китай). В този контекст Индия, която вече има сериозни проблеми с Пекин на северния си фронт (програничните спорове с Китай в Ладак/Аксай Чън, както и на границата между двете държави с Бутан в Доклам/Дунлан), вече се сдобива и с втори южен фронт, в Бенгалския залив (част от китайския обръч около Индия). Междувременно всяка една ескалация на напрежението на северния за Индия фронт срещу Китай е в полза на Пекин, понеже по този начин властите в Ню Делхи трябва да отклоняват повече ресурси – преди всичко парични, от южния фронт, което спъва темповете на модернизация на военноморския флот на Индия. По този начин Ню Делхи не може да превърне Бенгалския залив в това, което е южно-китайското море за Пекин (разбира се, индийските власти ще отрекат официално, че имат подобни амбиции).

На четвърто място, през Мианмар Китай се опитва да пресече поне две емблематични геополитически концепции на Ню Делхи: едната е Act East Policy, основна цел на която е интегрирането на североизточна Индия и конкретно Асам с Мианмар (а оттам и с останалите страни от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия); другата, Neighbourhood first policy, гледаща на съседите на Ню Делхи като на държави от първостепенен интерес. Практически опит за реализиране на тези теоретични постановки на индийските власти е проектът Каладан, който свързва индийското пристанище в Колката с бирманското пристанище в Ситве, завършващо със Специалната икономическа зона (която ще бъде конкурентна на тази, развивана от Китай в Кяукпю), а оттам – обратно към индийска територия, но този път по суша, в посока Мизорам.

На фона на всичко споменато, определено може да кажем, че ако това, което се случва в Лас Вегас, си остава в Лас Вегас, то това, което става в Мианмар, определено не ограничава ефекта си само до азиатската страна. Всъщност суспендирането на властта на гражданското правителство, ръководено от премиера Аун Сан Су Чи, скоро спечелила внушително мнозинство в парламента, има ефект, който не е обезателно само лош или добър, както за САЩ, така и за Китай.

От гледна точка на Вашингтон, Аун Сан Су Чи бе неприятел в тактически смисъл (понеже бирманският министър-председател защити действията на Татмадау спрямо рохингите в страната и не бе пречка за китайските проекти в нея) и приятел в стратегическа перспектива (понеже тя все пак бе усилие и опит, макар и често плах, за установяване на демократично пространство в силно доминираната от военните държава). Но особено в контекста на инициативата на новия президент на САЩ Джо Байдън за Summit for democracies, Татмадау не изглежда да са взели умно решение.

От гледна точка на Пекин пък, Аун Сан Су Чи бе прагматичен политик, с който китайските власти работеха по-гъвкаво, отколкото с Татмадау. Последното бе една от причините, поради които Индия предпочиташе да залага на комуникация и сътрудничество с военните на Мианмар (благоприятна основа за което бе споделената между Нарендра Моди и Татмадау оценка спрямо ролята на военизирани ислямистки организации). Но за разлика от Вашингтон, Пекин вероятно много по-бързо ще се адаптира към ситуацията и именно Китай ще бъде от бонифициращите страни, ако Вашингтон наложи отново санкции на Мианмар.

На този фон за Индия и Тайланд промените в Мианмар представляват по-скоро възможност, отколкото риск.

Каквото и да се случва оттук насетне обаче има нещо, което няма да се промени в азиатската страна. Става дума за това, с което, за съжаление, Мианмар е по-известен на широката публика. Това е, един път, трафикът на жени (обикновено в посока на Китай), и, втори път, производството на дрога, което прави от Мианмар един будистки Афганистан.

Но в Мианмар няма кой да суспендира статуквото при насилствения секс и дрогата.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ