Ако не сте чели „От вода и дух“ от Александър Шмеман
Много хора, когато попълват разни формуляри, в графата „вероизповедание“ пишат „християнин“, а често даже и „православен християнин“. Много хора, запитани за ценностите, които изповядват, отговарят: „Изповядвам християнските ценности“ и имат предвид уважението към индивидуалността на човека и неговата свобода, състраданието, толерантността, добротата, любовта към истината и истината на любовта. Много хора казват, че са християни и изповядват християнските ценности, защото са кръстени, защото в най-ранна възраст или пък по-късно са приели Светото Кръщение. Книгата на Александър Шмеман е именно за него и ако не сте я чели, горещо ви препоръчвам да я прочетете. От нея ще научите какъв е литургичния смисъл на Светото Кръщение, какво тайнство се извършва чрез него, какъв е смисълът му за църквата и как за съвременните миряни (горди и взискателни потребители) се е превърнало от Свето Кръщение в „кръщенка“.
Много хора се определят като християни, но повечето от тях са забравили какво е християнството. А то не е нещо, което всеки сам за себе си решава какво е. Християнинът е човек, който вярва и който знае, че светът е сътворен от един Бог Отец и Вседържител. Знае, че историята не е безкрайна и циклична, а е устремена към своето осъществяване – Царството Божие на земята. Кога ще стане то знае само Бог, но човекът е длъжен с деянията си да приближава неговото идване и това е смисълът на живота му. Светът е увреден от грях и е белязан от зло, но това е част от промисъла на творението, защото злото е необходимо на човека да осъществи свободата на духа си и да направи верния избор – единственият начин да стане подобие Божие, след като веднъж се е родил образ. Християнинът вярва и знае, че Христос се е въплътил и е станала Богочовек, умрял е и е възкръснал в плът, за да направи възможно индивидуалното обожение на човеците. Християнинът гледа на живота си в този свят като на смърт, с която побеждава Смъртта и се ражда за вечен живот в Царството Божие. Тоест този свят, макар и увреден от греха, е прекрасно творение, дадено на човека, и същевременно преход и осъществяване на истинското състояние на това творение, което трябва да се случи с активното участие на човека. Целият този път на умиране и побеждаване на смъртта, на преход към Царството Божие и индивидуално обожение на човека, християните наричат „Спасение“. А Светото Кръщение е тайнството на това Спасение. Най-общо казано, затова говори и книгата на Шмеман.
Александър Шмеман е доктор по литургично богословие. Считат го за един от най-ярките богослови на ХХ век. Роден е през 1921 в Естония. Внук на сенатор и син на белогвардейски офицер. Семейството му емигрира няколко години след печалните събития, последвали катастрофата от 1917. Завършва богословие в Париж, където през 1959 защитава и докторската си дисертация на тема „Увод в литургичното богословие“. Осем години по-рано се преселва със семейството си в Съединените щати в отговор на поканата от страна на Православната семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк, чийто декан става през 1962. Научните му търсения са изцяло в областта на литургичното богословие и по-специално върху тайнството на Евхаристията. Дава ценен принос и към историята на Православието.
Книгата „От вода и дух“ разглежда литургичната същност на Светото Кръщение, разкрива неговия смисъл като едно от най-важните тайнства и изтъква органичната му свързаност с Възкресението, застъпвайки тезата за Кръщението като индивидуално Възкресение. Композицията следва ритуала в най-тържествения му вид и го описва по начина, по който го е провеждала древната църква от епохата на Светите Отци. Представени са пет части, отговарящи на главните етапи от ритуала, заемал преди векове цели седмици – подготовка за кръщение, кръщение, тайнство на Светия Дух, влизане в Царството и въцърковяване. На всеки етап се извършват важни действия като изгонването на нечистите духове, отричането от сатаната, изповядването на Христос, изповядването на вярата, освещаването на водата, помазването с елея, когато новопокръстеният става член на Тялото Христово, приемане на дара на Светия Дух, шествието и приемането на Евхаристията, постригването, наричането на името и т.н. Всяко действие има важно сакрално значение и разбирането му води до истинското приемане на Светото Кръщение. Защото Светото Кръщение не е „кръщенка“, на която подаряваме пешкир и сапун на свещеника. То даже не е символ на събитие в Духовния свят – то Е самото събитие в Духовния свят. Християнството е парадоксална доктрина, най-изтънчената философска и догматична система, понякога трудно разбираема, именно защото е истина за живота на тялото, душата и духа между два свята – този свят и света на Духа. А истината е една и е обективна. Тя е извън нас и независима от нас, и няма никакво значение дали, заслепени от пустославие, си въобразяваме, че истината, доброто и красотата са относителни и зависят единствено от това какво се договорим помежду си да приемаме за „истина, добро и красота“. Затова християнинът, приемайки Кръщението, приема, признава и свидетелства за единствената истина – истината за пътя и тайнството на Спасението.
Кръщението прави човека Цар, Свещеник и Пророк
Александър Шмеман казва: „Спасението никога не може да бъде бягство, чисто отрицание, задоволство от собствената праведност и оттегляне от покварения свят. Христос ни спасява, като възстановява природата ни –нещо, което неизбежно ни прави част от творението и ни призовава да бъдем негови царе“. Макар и покварен от злото и греха, този свят е Божие творение и като такова е прекрасен. Ние не бива да го проклинаме, да бягаме от него и да го клеветим, че е творение на сатаната, както прави една от най-зловещите ереси, тази на богомилите. Ние трябва да се възхищаваме на божествената красота в света и да не спираме да повтаряме древното: „Велик си, Господи, и чудни са твоите дела, и нямаме думи да възпеем твоите чудеса!“. Светът е даден на човека и човекът е даден на света да се имат един другиго и един друг да се грижат за себе си. Природата не е наша майка, както опиянено твърдят различни модерни философски доктрини. Природата е наша сестра и ние с нея имаме общ баща – Бог Творец. Нещо повече, на човека е дадено да бъде цар, да властва над природата. Защото властта, дори и когато човекът неразумно злоупотребява с нея и я извращава в користолюбие и жестокост, все пак е добро. Властта се дава от Бог и е най-мощният инструмент на човека да прави света по-добър, да го превърне от джунгла в градина и да го подготви да посрещне Царството Божие. Затова човекът е Цар.
Но освен Цар човекът е и Свещеник. Свещеникът е този, който принася жертвата. Чрез жертвата той освещава света и го връща в истинското общение с Бога. Тоест, човекът като Цар и най-вече като Свещеник е този, който възстановява изгубената заради грехопадението връзка между Твореца и творението. Като такъв човекът е най-важната част от творението (не случайно образ и подобие), която придава смисъл на нещата. И човекът придава смисъл на нещата, не защото самият той е мерило за всичко, както често горделиво си позволява да се заблуждава, а защото осмисля творението в Твореца и измерва всичко чрез Христос, който е истинското мерило и абсолютната отправна точка. „Нашето призвание е да осветим и да преобразим себе си и живота си, както и света, дарен на всеки от нас като царство“. Това е смисълът на живота. Няма нищо сложно във въпроса за смисъла на живота.
Третата роля в света, която получава човекът с Кръщението си, е тази да бъде освен Цар и Свещеник, също така и Пророк. Но Шмеман няма предвид панаирджийски предсказател на бъдещето, който бива търсен по въпроси, свързани с това кой за кого ще се ожени, ще забременее ли тази или онази жена и какви ще бъдат числата от тотото през следващата седмица. Според Шмеман, а и според Преданието, пророчеството е онази „сила, дадена на човека винаги да познава волята Божия, да чува гласа Му и да бъде – в творението, в света – свидетел и пратеник на Божията мъдрост“. Тоест, пророчеството е благодатта да различаваш доброто от злото, която помага на свободната ти воля да направи правилния избор.
Когато изпълним всичко това за себе си, тогава ставаме готови да приемем и Светия Дух, който познаваме единствено чрез присъствието Му в нас – „присъствие, изразено най-вече в неизразима радост, мир и пълнота…“
Ако не сте чели „От вода и дух“ на Александър Шмеман, прочетете я, защото ако сте християни, ще ви помогне да разберете защо сте такива, като ясно формулира истини, които вие и бездруго носите в сърцата си от деня на своето Кръщение. Ако пък не сте, със сигурност ще ви помогне да станете, защото именно християните гледат една Истина и една Истина изповядват. Затова нямат нужда да се убеждават за нищо и нищо нямат нужда да си доказват един на друг.
Трудно ми е да си представя друг финал на това библиофилско ревю от един пореден цитат от Александър Шмеман:
„Така, осакатен и деформиран, наранен и поробен, сляп и глух, човекът се е превърнал в абдикирал цар на творението, все още обект на безкрайната Божия любов и уважение. Да видим това, да го усетим, да му се зарадваме, без да преставаме да оплакваме падението; да благодарим – това е дълбинен акт на истинска християнска духовност, на обновения живот в нас“.
