Ще се разпадне ли партийната система?

Че защо пък да не се разпадне? Веднъж вече се е случвало. През 1934 забраняват партиите и профсъюзите и това продължава цяло десетилетие – според мнозина най-доброто в славната българска история. На 19 май същата година тогавашните медии разпространяват Манифест за преврата, в който между другото се казва:

„Българи! Досегашната партийна политическа система окончателно се провали. Пълното разложение на партиите дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство“

В какво състояние е днешната партийна система? Питам, защото Антон Кутев – уважаван коментатор, който беше говорител на служебните правителства на Стефан Янев и Гълъб Донев, – нарече оперетния сблъсък между Делян Пеевски и Румен Радев „спусъкът, който отприщва целия разпад на партийната система“. Тоест разпадът е налице и се нуждае единствено от спусък, който да го отприщи.

За тези, които също като мен не следят особено ревностно политическите процеси в страната, напомням, че Пеевски обвини Президентството в купища корупционни практики, заради което Радев го нарече г-н Магнитски, а пък Пеевски него – г-н Кеш заради „Кешгейт – пътят на Копринката“ и „касиерите” на президента. Пеевски каза също, че „диктатурата му свърши и няма да се повтори“.

Но забележете: никой не се впечатлява от подозренията за грозна корупция в Президентстово, защото, види се, те не са нищо ново. Но пък всички се питат защо точно сега. По същия повод Антон Кутев каза: „И въпреки това, аз не разбирам какво прави Пеевски в момента“. Щом той не разбира, то ние ли, простите граждани, ще разберем!

Една от упорито спряганите хипотези е, че сме свидетели на старта на предизборната битка за евроизборите. Радев щял да прави партия, та затова Пеевски се стреснал и го нападнал. Това потвърждават и думите на самия Пеевски:

„Излезе, каза, че ще прави партия, чакам го на терена. Ръкавицата е хвърлена, аз я приемам. Искам битка на политическия терен. Не може да седи в уютното кресло на президент и да злоупотребява с институцията. И в това кресло да се крие зад пълния си имунитет“.

И ето тук, дами и господа, моят светъл ум се чувства леко объркан. Такова сътресение, такъв политически катаклизъм ли ще бъде, като Румен Радев си направи партия? Така нова епоха ли ще се разкрие, та старият и прогнил свят отсега рипа като ужилен? Досегашната практика показва, че проектите за президентски партии са по-скоро смехотворни. Вижте Първанов, вижте Стефан Янев! И това е така, защото изглежда всеки човек, ако случайно стане президент, леко се побърква и започва да си мисли, че честта, която му се оказва като такъв, му се оказва заради самата му личност, а то не е така. Такъв човек започва да бърка институционалния рейтинг с личния, което си е трагична грешка, защото ако първият винаги е традиционно висок, то вторият в много случаи е печално нисък.

Но пък Радев може да си прави друга сметка. Може да си казва така: „Лявото в България вече е непоправимо разделено на проруско и прозападно. Прозападното ляво е във възход, защото си има не само правителство, но взе и кметството на столицата. Проруското ляво се представлява от залязващата БСП и от изгряващото „Възраждане“, което въпреки устойчиво възходящия си тренд, който, по всичко личи, ще се задържи и за напред, все още има облик на маргинална организация. И ето аз, Президентът, като си свърша мандата, ще оглавя партия, която да застане начело на русофилско левия сектор и да обедини всички здрави сили! Това ще бъде ренесанс на русофилското ляво. Под знамената на тази партия ще се обединят не само комунисти и социалисти, но и всички евроскептици, а защо не и всички, които се изживяват като консерватори“.

Дали Делян Пеевски е отгатнал тези мисли на Радев? Дали с опитното си политическо око е провидял надвисваща заплаха? Дали е изпаднал в паника че ДПС ще бъде изместено или поне сериозно конкурирано в ролята си на трети политически полюс? Това ние, простите граждани, няма как да знаем. Пък и, често казано, не ни интересува чак толкова, ако си позволя да направя това изявление от името на всички прости граждани.

Това, което може би ще се окаже по-интересно за нас, е дали наистина партийната система ще се разпадне, както се опасява Кутев, защото последиците от това биха били вълнуващи и грандиозни. Главните предпоставки от доста време са налице.

На първо място това е дълбоката криза на идеи, за която неведнъж, дори и наскоро сме писали. Партиите не се различават по своите идеи, по своя мироглед. Те са като фирми с предмет на дейност „власт“ и се конкурират помежду си на пазарен принцип върху този предмет. Затова е напълно нормално професионални политици да минават от една партия в друга по същия начин, по който, да речем, технолози и инженери преминават от „Кока-Кола“ в „Пепси“, без някой да се скандализира от това. Едно време ги наричаха „номади“, но ако ви прави впечатление, вече престанаха.

После идва намаляването (до пълно изчезване) на управленския капацитет. Управлението на държавата е обемен процес и това, с което са занимават медиите – с политическата част и грандиозните скандали, – пропорционално е по-малко дори и от надводната част на айсберга. Държавната машина се движи от десетки хиляди експерти, специалисти и чиновници. Те отдавна не са професионалисти, а партийни назначения било в стремеж да се овладеят определени административни позиции, било да се окаже благодарност на симпатизанти за тяхната предизборна лоялност.

Популизъм. Глобален политически проблем. Популизмът е езикът за всички партии, независимо в коя част на спектъра се позиционират, на който те разговарят с разглезения потребител и избирател веднъж на няколко години. Демокрацията ражда популизма, а популизмът ражда фантома на социалната държава. За да се подмаже да електората, всеки измисля все по-екзотични лъжи и затъва във все по-зловещи дългове (материални и нематериални), които се надява да плаща опонентът му, когато дойде на власт по законите на въртележката.

Задкулисие. Поради дълбоки причини, с които ще се занимаем утре, ние живеем и се развиваме в две действителности – видима за общественото мнение и невидима за същото. Беше време, когато едната беше вариант на другата, но отдавна нямат нищо общо и филми като „Матрицата“ започват да приличат все по-малко на художествени и все повече на документални. Задкулисието не е хаос, а просто неофициална закономерност. Мафията не е беззаконие, а система, работеща по неписани закони. Задкулисието е територията на неписаните закони, често пъти драстично разминаващи се с писаните.

Това са главните предпоставки, заплашващи партийната система с разпад.  Когато идеологиите отстъпят (а това, както виждаме, вече се е случило, включително и в България), партиите се класифицират по нов начин:

              • Проруски

              • Прозападни

              • Партии на автентичната далавера

И, забележете, партиите не са онтологично такива. Те заемат една или друга поза според конюнктурата. Например новата прозападна левица продължава да се представя за градска демократична десница, защото ѝ се струва, че този електорален резервоар е по-пълен. Нищо не е веднъж завинаги и именно затова партийната система е в криза. Вероятно така е било и през 1934, когато се е наложило да забранят партиите. Да, ама сега не е царство България, военните не са онези военни, армията не е онази армия и най-печалното – няма цар, няма монархическа институция, която да проведе оздравителните процедури. Мисля, че това е донякъде печално, донякъде досадно, но не е болка за умирачка. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. 


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.