Не тази, а другата неделя в Румъния ще се проведе референдум. Той ще се допита до гражданите дали искат да се промени дефиницията на понятието „семейство“ в румънската конституция. В момента тази дефиниция гласи, че семейството е брак между двама съпрузи, а предложението е да се конкретизира, че това е „доброволен съюз между мъж и жена“, както с абсолютно същите думи е записано и в чл. 46 на българската конституция.
Този референдум, както отбелязва „Дневник“, „разгневи правозащитниците, а неправителствената организация „Амнести интернешънъл“ коментира, че чрез него Букурещ може да наруши международните си задължения, свързани с човешките права, и да отприщи вълна на дискриминация“.
Не разбирам защо е този гняв и то от такъв любим инструмент на пряката демокрация като референдума. Никой не забранява на еднополови хора да съжителстват на сексуални начала, нито пък да съжителстват с други същества и предмети. Просто не е коректно всички съжителства да бъдат наричани „семейство“.
Семейството има три основни проявления на своята същност, изпълнява три функции: биологическа, социално-икономическа и нравствено-философска.
Биологическата е ясна – да се създаде поколение.
Социално-икономическата е да се възпита поколението, а също така да придаде юридически смисъл на отношенията: как се владее собствеността, как се наследява и т.н.
Дотук наистина семейство може да има между каквито и да е субекти или даже изобщо да няма, доколкото човекът може да си се плоди просто ей така – като всяка друга твар.
Разбира се, ние можем да възразим, че основната функция на семейството е да създава потомство, потомство може да се създаде само от мъжки и женски индивиди, следователно семейството може да се състои само от мъж и жена, видни като такива според хромозомите им, а не според полета на тяхната фантазия и стремежа към оригиналничене. Но няма да възразим, за да удовлетворим нуждите от плурализъм на най-либерално мислещите.
Третата функция на семейството – нравствено-философската – обаче е по-интересна. Тя помага на хората да разберат себе си и да предадат това разбиране на децата си. А разбирането минава през три елементарни въпроса, както остроумно ги е очертал Кърт Вонегът. В романа му „Синята брада“ има една картина – единствената разбираема на фона на модерните мацаници на абстрактния експресионизъм. Тя изобразява битка от Втората световна война. Една от многото малки фигурки е на объркан маор – войник в новозеландската армия. В ръцете му е попаднала страница от литовско антисемитско списание, на която се дават съвети по градинарство и консервиране на плодове и зеленчуци. Маорът не може да го прочете, върти го отчаяно нагоре и надолу, но въпреки това „го изучава много усърдно, иска да научи това, което всички ние бихме желали да знаем: къде се намира, какво става и какво ще стане“…
И наистина: къде се намира всеки човек? На този свят. Какво става? Живее. Какво ще стане? Ще умре. Но подробностите също са интересни и вълнуващи. И те могат да бъдат откривани и изучавани в семейството.
Семейството е един от най-ярките изрази на световната двоичност. Светът е двоичен. Като такъв трябва да бъде мислен и като такъв трябва да бъде обясняван. Материята стои стабилно, защото атомите се състоят от плюс и минус; мерим живота в дни и нощи; компютрите разговарят помежду си с единици и нули (тоест с „има“ и „няма“); животът се възпроизвежда от мъжко и женско начало чрез разплитане и повторно оплитане на молекули ДНК. Изобщо, двоичността е двигателят на времето. А времето е ситуацията, в която е поставен човекът, за да осмисли съществуването си.
Даоизмът – учението, довело идеята за двоичността до кулминация – нарича двете градящи и движещи начала на мирозданието директно така: мъжко и женско. Ето защо навсякъде по света семейството е проекция на мирозданието, микрокосмос, отразяващ макрокосмоса, и навсякъде по света се състои от мъжко и женско начало. Така е естествено. Така е създаден светът. Колко самонадеян трябва да си, за да си въобразиш, че със смешните усилия на своята мисъл и на своята воля можеш да промениш това!
Всъщност всяка двоичност води началото си от една единствена – съвместното съществуване на добро и зло. Тя е по-особена двоичност, защото полюсите в нея не са равносилни (каквото и да мислят зороастрийците, гностиците, манихеите и богомилите). Доброто предхожда злото, злото е привнесено; доброто е естествено, злото е ненормално; доброто съществува по благоволение, а злото – по допущение. От сблъсъка на доброто и злото се ражда времето, в което човекът взима решенията си и прави избора си. Конкуренцията между доброто и злото е двигател на причините и следствията, с изключение, разбира се, на първопричината.
Двойката добро-зло е различна от другите двойки и по своята нравствена определеност. За повечето други двойки не можем да кажем кой в тях е добрият и кой – лошият: не можем да кажем, че електроните са зли, а пък протоните добри, че единиците са зли, а пък нулите добри, не можем да кажем денят ли е добър или нощта (освен ако не намесим конотациите на „светлина“ и „мрак“), не можем да кажем и в семейството, че бащата е добрият, а майката – лошата, или обратното. Но всички двойки черпят същността на своята механика от първодвойката добро-зло или ако предпочитате – битие-небитие.
Ето как семейството е умален модел на вселената. Но е такъв, само при условие, че се състои от мъж и жена, от плюс и минус, от Ин и Ян. Иначе съществуват безброй други конструкции на съжителство, но те не могат да бъдат наричани „семейство“. То е все едно да решим, че стадо бизони ще наричаме ято. Не е сериозно.
Представата на християнството за семейството е още по-ясна. То учи, че семейството е единствената ситуация, в която плътската любов не е грях. То също учи, че семейството е модел на света, но отива по-далеч като казва, че в семейството мъжът е образ на Христос, а жената – на Църквата. По този начин показва света повече от триизмерен, пренасяйки го и отвъд края на времето. Разбира се, за който смята, че такава отвъдност не съществува, казаното няма смисъл.
Ето това е семейството и формулата в нашата конституция (а да се надяваме в бъдеще и в румънската) е пределно точна: „Бракът (новото цяло) е доброволен (акт на свободна воля и осъзнат избор) съюз (синергия на две начала) между мъж и жена (двете естествени съставни части на цялото, довеждащи го в състояние на покой и завършеност)“.
Имам близък приятел, двайсетина години по-малък от мен. Изключително талантлив, интелигентен, морален и духовен човек. От 15 годни има великолепно съжителство с жена, която очевидно е неговата „сродна душа“ и двамата заедно правят цялото, но нямат брак. Питал съм го защо и той отговаря: „И аз не знам. Но всички около мен са така. В стария офис бях съсед с известен нотариус и съм му завел почти всичките си приятели да припознаят децата си, родени в хубави връзки, но без брак“.
Не намирам друго обяснение, освен наличието на организирана пропаганда за налагането на убеждението, че семейството е нещо, хайде ако не вредно, то поне абсолютно ненужно, безпредметно, отживяло времето си и развъдник на реакционни предразсъдъци. Кой води тази пропаганда? Интелектуалният елит на прогресистите – все хора, които смятат, че светът се движи непрекъснато към все по-съвършени форми и че всяко модерно, всяко ново е по-добро от всяко старо. Тези хора са убедени, че децата принадлежат не на родителите си, а на обществото и че обществото ще ги възпита по-добре. В много случаи това вероятно е така, особено щом става дума за семейства от безработни и необразовани граждани, научени от същите тези прогресисти, че имат само права и нищо друго не е от значение.
Така или иначе майката и бащата са важни и осъзнавайки това, обществото от хилядолетия ги е нарекло „семейство“. Всеки опит да инженерстваме на тази тема ще донесе само главоболия. И както историята и друг път е показвала, най-умните глави ще ги боли най-много. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
