fbpx

НОВО

Точка от която няма връщане назад

През последния месец в Близкия Изток бяха официално очертани новите нива на взаимоотношения между държавите съюзници на САЩ в региона. Те бележат нови точки от които няма връщане назад. Макар и да изглежда, че всички маневри на САЩ са свързани с обслужването на...

Тръмп срещу всички

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Теодор Димокенчев участва в предаването "Политиката под прицел" по телевизия СКАТ. Тема на разговора беше политиката в САЩ и предстоящите избори там. Запис от участието можете да видите тук:...

Какво значи икономическа криза и как да оцелеем в нея?

Големият първоначален удар е по капиталово интензивните сектори Приходите за бизнеса спадат - трябва да спаднат и разходите В тази светлина поне е добре да не повтаряме грешките от миналото Идва ли финансов Армагедон? Никой не знае, но да се надяваме, че не. Добре ли...

Третата гледна точка

Крайности може да има само при абсолютното добро и абсолютното зло Най-отвратителното е омразата и да не ми разправят, че я сеят провокатори - тя започна с вдигнатия юмрук на президента Винаги има трета гледна точка, дори и когато първите две са толкова ярки, че тя...

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Си Дзинпин иска да е Мао

Време за четене: 13 мин.

Старият Мао почти унищожи Китай

            Дъг Бендоу е старши научен сътрудник в института „Катон“. Бивш специален сътрудник на президента Роналд Рейгън, той е автор на „Предупреждение: Корея и американската външна политика в променящия се свят“ и съавтор на „Корейската главоблъсканица: Проблемните отношения на САЩ със Северна и Южна Корея“.

Автор: ДЪГ БЕНДОУ
Превод от английски език: Любомир Талев
Публикувано за пръв път в The American Spectator

            Наближава рожденият ден на Си Дзинпин, президент на Китай и генерален секретар на Китайската комунистическа партия. Дошъл на този свят на 15 юни 1953 г., той е първият китайски лидер, роден след революцията. И все повече изглежда като най-последователният китайски политик след Мао Дзедун, човека, който носи най-голямата отговорност за създаването на Китайската народна република. И наистина в кампанията на Си да засили своята и на ККП власт той изглежда, че следва модела на Мао.

Което би трябвало да накара всички нас да сме много нервни.

            Великият кормчия, както беше известен Мао, е роден 60 години преди Си. Баща му е проспериращ земеделец, който няма особена полза от интелектуалните стремежи на сина си. Но Мао е вдъхновен от свалянето на династията Цин, жалка отломка от някога велика империя. Чете много, включително класическа либерална литература, в Пекинския университет, но в крайна сметка прегръща марксизма. Участва в първия конгрес на ККП през 1921 г., откъдето започва изкачването му по партийната стълбица. След прословутия Дълъг поход, по време на който разбитите комунисти се спасяват от националистите, заема поста председател на Военната комисия, което бетонира водещата му позиция в партията. Осем години по-късно е избран за генерален секретар на ККП. Както е известно, на 1 октомври 1949 г. обявява създаването на Китайската народна република на площад Тянанмън. „Ние победихме!“ заявява той.

            Човекът, наречен „Червения император“, притежаваше чудовищна решимост и наложи волята си над почти всеки аспект от китайското общество. От време на време колегите му търсеха начин да се отърват от него, тъй като грешките му бяха прекалено тежки, за да бъдат пренебрегнати. Но той винаги намираше начин да затвърди властта си – за най-голяма мъка на своите бедни и потиснати съграждани.

            Той продължава да измъчва народа си и от гроба, неговият образ е неизбежно свързан със съвременен Китай. Той умря преди 54 години, но детският му дом в град Шаошан в провинция Хунан е съхранен като място за поклонение на неговите последователи – както и на някой и друг любопитен чужденец. Прониквайки навсякъде, лицето на Мао украсява китайската парична единица. В по-драматичен контекст портретът му все още виси от Портата на Божествения покой, северната граница на печално известното пространство, в което през 1989 г. бяха избити демонстрантите.

            Нещо повече, неговото тяло или негово восъчно копие лежи в огромен мавзолей на площад Тянанмън, където привлича солиден посетителски поток. На влизане в сградата човешката вълна потича от дясно на ляво и първо преминава покрай масивната бронзова статуя на Мао, пред която истински вярващите полагат цветя. На излизане от сградата китайският капитализъм утвърждава властта си, като от множеството сергии висят сувенири на Мао на безумни цени.

Той все още е обожаван независимо от начина, по който е злоупотребявал с властта си.

След като отхвърля властта на националистическото правителство, той започва кампания срещу многобройните врагове на ККП. Избити са няколко милиона „контрареволюционери“ и „земевладелци“; милиони други са затворени в лаогай или лагери за принудителен труд.

            През септември 1950 г. опитът на севернокорейския диктатор Ким Ир Сен да завладее Южна Корея се проваля. Докато съюзническите въоръжени сили преследват разбитата армия на Ким на север, Мао притиска колегите си да се намесят. Резултатът от това е „изцяло нова война“ по думите на американския главнокомандващ генерал Дъглас Макартър. След включването на Пекин в Корейската война конфликтът приключва чак през юни 1953 г. Близо 200 000 китайски войници, включително синът на Мао, загиват, за да спасят режим, еволюирал в уродлива тоталитарна кръстоска между монархия и комунизъм, критикувана по-късно от Мао.

            Докато режимът търпи критики за авторитарните си методи на управление, през 1956 т. той започва кампанията Стоте цвята, с която приканва към критика. „Нека разцъфнат сто цвята“ призовава Мао. За жалост той или се е огорчил, след като е чул критиките, или е използвал кампанията, за да отключи нов цикъл на репресии, Анти-десничарското движение. Твърди се, че още милиони са избити или хвърлени в затвора.

            Дори още по-катастрофален е „Големият скок напред“, обявен през 1958 г. като част от втория петилетен план, чиято цел е бързата индустриализация на Китай. Големият скок напред се характеризира с колективизация на земеделието и изграждане на стоманолеярни в дворовете на селяните, като и двете са катастрофални. Местните власти отчитат несъществуващи излишъци, докато централното правителство изнася храна. Резултатът от това е повсеместен глад, докато режимът изземва все по-голям дял от все по-оскъдната земеделска продукция, прилага насилствени хайки срещу „укривателите на зърно“, арестува, измъчва и дори избива селяни, обвинени, че укриват храна за тях или за техните семейства.

            Някои истински вярващи омаловажават общата бройка на жертвите, твърдейки, че „само“ няколко милиона са загинали ненужно. Йън Джонсън отбелязва, че: „От китайска страна е налице истинска индустрия от апологети на Мао, желаещи да направят всичко необходимо, за да се опази името му свещено: историци, работещи в китайските институции, които твърдят, че числата на жертвите са били раздути заради лоша статистическа работа.“ Но официалната статистика на населението в Китай разказва съвсем различна история. Сериозните оценки на броя на жертвите се различават съществено, варирайки между 20 и 45 милиона.

            На следващо място апологетите на Мао твърдят, че той не е знаел или не е вярвал на твърденията за действителното положение по селата. Но новините за повсеместните страдания достигат до ръководството и в крайна сметка принуждават неговите колеги да действат. Нещо повече, опитите да се преобразува страната включват отговорността за преценяване на последствията. Джонсън отбелязва, че неизбежните последствия от заповедите на Мао „са, че селяните са лишени от зърно, семена и сечива“. Катастрофата е неизбежна. Мао създава система, включваща чистки на неговите критици, при която неговите подчинени се страхуват да му кажат истината. И със сигурност предвижда страдания, когато разпорежда по-малки дажби храна за нарочените като „врагове на народа“.

            Катастрофата е толкова голяма, че Дън Сяопин, който по-късно ръководи драматичния китайски преход към пазарна икономика, и Лю Шаоци, някогашният политически наследник на Мао, който по-късно умира в затвора, се опитват да изтласкат Великия кормчия настрана, оставяйки го да царува като символ на революцията, докато други управляват икономиката. Но Мао не е свършен: през 1966 г. той дава началото на Великата пролетарска културна революция с предполагаемата цел да разтърси новата управляваща класа и закостенялата бюрокрация и да раздуха постоянен революционен плам в Китай.

            По-важно обаче е желанието му да си отмъсти на своите врагове и да си възвърне влиянието. Той призовава младите да открият „огън по щаба“, пълен с буржоазни врагове, които са инфилтрирали революцията. Тълпи от „червени гвардейци“, размахващи своите червени книжки с цитати на Мао, вилнеят в търсене на десничари и контрареволюционери, които да унищожат.

Резултатът е хаос: смесица от партийна чистка, ксенофобски поход срещу чуждестранното влияние, старомодна борба за власт, популистка кампания на необразованите срещу авторитетите и горчива градска война.

Училищата са затворени и младите са изпратени да се трудят в провинцията. Интелектуалци и длъжностни лица биват сатанизирани и тероризирани пред импровизирани трибунали. Древното наследство на Китай, от знаковите културни, исторически и религиозни места до старините, артефактите и реликвите, е опустошено. Милиони са подложени на гаври, хвърлени в затвора и убити. Дън е заточен в провинцията, а Лю, номиналният държавен глава, е разобличен като „предател“ и „капиталистически агент“ и свален от длъжност. Мао формално слага край на лудостта през 1969 г., но на практика кампанията продължава до 1976 г. След смъртта на Мао Лю е реабилитиран посмъртно, а Дън е повишен.

            След всички големи начинания на Мао остава следата на опустошението. Броят на жертвите е чудовищен, но не може да бъде определен със сигурност. Изчисленията варират широко, от 35 милиона до поразяващите 100 милиона души. Дори тези, които познават комунизма добре, не могат да постигнат съгласие: Ар Джей Ръмел, автор на „Убити от правителството“, ги изчислява на 35 милиона, докато прочутото колективно изследване „Черната книга на комунизма“ отбелязва 65 милиона. Йън Джонсън критикува по-високите числа като компрометиращи критиките срещу Мао, но все пак предполага, че броят на жертвите е бил 42,5 милиона, едно монументално клане.

            Независимо дали защото целта му е била да убива, или защото е проявявал коравосърдечно пренебрежение към последствията от провежданата от него политика, Мао остава в историята като най-големия масов убиец на всички времена. Резултатът от неговите политики е масово изтребление. Той изглежда безразличен към чудовищното човешко страдание и към смъртта както на класовите врагове, така и на верните му селяни. Той вярва, че в крайна сметка Китай може да си позволи тези загуби, тъй като разполага с още много хора, които да продължават да развяват знамето на революцията.

            Моралната отговорност за всичко това е на Мао. Той е мотивиран от извратена идеология, която е била катастрофална навсякъде, където е била приложена. Друг фундаментален проблем обаче е неговата неограничена власт. Не винаги е било така. Както пише Джонсън в New York Review of Books:

„Мао налага плановете си в поредица от срещи през следващите месеци, включително една решителна – от 11 до 20 януари [1958 г.] в южния китайски град Наннинг, – които променят политическата култура на Комунистическата партия. До този момент Мао е пръв между равни, но умерените често успяват да го озаптяват. Тогава в няколко изключителни избухвания той обвинява всеки лидер, който се противопоставя на „стремителното напредване“, че е контрареволюционер. Никой не може да му се противопоставя и това се превръща в модел на цялото му властване.“

            Точно затова трябва да се страхуваме и от управлението на Си. ККП никога не е направила адекватна равносметка на престъпленията на Мао, да не говорим да се извини за тях. Да направи това би означавало да дискредитира самите основи на КНР. Затова Комунистическата партия обявява, че той е бил прав на 70 процента и е сгрешил на 30 процента, и прегръща наследството му още по-здраво.

            Докато репресиите през последните години се засилват, критиките към Великия кормчия до голяма степен са забранени. Достъпът до историческите архиви беше ограничен. Специализираните журнали за историческите изследвания са цензурирани. Историкът Хонг Женхуай, писал за Големия скок напред, се оплаква: „Гласовете на критиците бяха смълчани.“ Той се тревожи за бъдещето: „Опасността е, че ако не разсъждаваш върху грешките от миналото, не признаваш направените пропуски, няма да бъдеш способен да извлечеш поуки от историята.“

Си Дзинпин има големи заслуги в омаловажаването на престъпленията на Мао.

По думите на Джонсън той „гледа по следния начин на Мао в последните години. Според възгледа на Си за Китай в страната е имало приблизително тридесет години маоизъм и тридесет години икономическа либерализация и бърз растеж на Дън Сяопин. Си предупреждава, че едната ера не може да заличи другата; те са неразделни.“

            Всичко това е особено забележително, имайки предвид преследванията срещу бащата на Си, Си Чжунсюн, един от героите на революцията. Си старши заема редица високопоставени длъжности преди да стане жертва на чистките по време на Културната революция. Изпратен е да работи в завод и по-късно е вкаран в затвора; една от сестрите на Си е убита от червените гвардейци, а самият Си е изпратен да работи в провинцията, бяга и е арестуван, след което е въдворен в лагер за принудителен труд. Приет е в ККП едва след много неуспешни опити.

            Ако някой трябва да бъде критичен към Мао, това е Си. Вместо това Си възхвалява наследството на Мао. Миналия септември Си се присъедини към група китайски първенци, които посетиха мавзолея на Червения император и му се поклониха три пъти в знак на уважение. Това е повторение за Си и неговите колеги, които правят същото през декември 2013 г. в началото на неговото президентство. Макар че тогава беше значително по-предпазлив и разполагаше с далеч по-малко авторитет, той призова народа на Китай да следва „духа“ на мислите на Мао Дзедун и препра философията на Мао, за която каза, че включва „практичност и вярност към фактите, близост до обикновените хора, независимост и автономност.“

            И което е още по-лошо, Си се превръща в новия Мао. Нещо повече, Си изкусно се рекламира като дори по-велика личност. В дома на Мао от детинството магазинът за сувенири е претъпкан с безвкусни и скъпи изделия. Когато го посетих преди няколко години, на една поличка бяха изложени възпоменателни чинии с различни изображения на Мао. Имаше и една чиния с образа на Си – по-голяма от останалите и поставена в центъра на композицията. Нямаше съмнения кой от двамата е по-важен.

            Властта в ръцете на ККП и на Си се централизира бързо. Въпреки че изглежда по-трезв и земен тиран, той си остава тиран. Сходствата в стила на управление са едновременно поразителни и смущаващи. Както пише Елизабет Иконъми от Съвета за международни отношения:

„Подобно на Мао дава приоритет на засилването на партията, насаждането на колективни социалистически ценности и елиминирането на неверниците. Подобно на Мао, който се позоваваше на „вътрешните и чуждестранни реакционери“, за да подклажда националистически сантименти и да укрепи легитимността на партията, Си е възприел постоянния рефрен за неназованите, но „вездесъщи“ външни и вътрешни заплахи. И също като Мао Си насърчава създаването на култ към собствената си личност.“

            Може бе най-смущаваща е ударната му кампания по премахването на всякакви ограничения пред партията и нейния генерален секретар. Дори една не толкова строга авторитарна система, в която политиката вече не е кървав спорт и недоволните граждани могат да изказват оплакванията си, предоставя важна обратна връзка за управляващите. Така разпознаването на грешките става по-вероятно. Засилва се възможността да бъдат избегнати колосални провали или поне да бъдат смекчени последиците от тях.

Така беше и в КНР. Съгласно наблюденията на Джонатан Теперман от Foreign Policy:

„Макар и оставайки номинално комунистическа, страната беше възприела множество форми на пазарния капитализъм, както и други либерални реформи. Разбира се, старият режим продължаваше да бъде силно потиснически (спомнете си площад Тянанмън) и по редица други показатели беше далеч от съвършенството. Той обаче позволи на китайското правителство да функционира по необичайно ефективен начин и да избегне много от патологиите, от които страдат други авторитарни режими. Така например цензурата никога не изчезна, но партийните членове имаха право да бъдат несъгласни и да обсъждат идеи, а вътрешните доклади можеха да бъдат изненадващо откровени. Това вече не е така.

            Неумелото справяне с COVID-19 отприщи глобална пандемия, но поне този най-тежък провал на режима беше овладян в рамките на няколко седмици и беше концентриран в град Ухан. Големият скок напред продължи с години и обхвана цялата страна. Броят на избитите, не на заразените, беше десетки милиони. Следващия път може и да няма лекари, готови да говорят с колегите си, неправителствени журналисти, желаещи да споделят новините, и социални медии, способни да разобличат правителството за престъпното укриване на информация от негова страна.

            И докато нов Голям скок не е много вероятен, други погрешни стъпки са. И те могат директно да засегнат други държави. По същия начин, по който Пекин се връща към тоталитаризма, агресивността му в сферата на външната политика нараства: COVID-19, търговията, Хонконг, инициативата „Път на ковприната“, Тайван, търговските спорове и Южнокитайското море са само част от примерите. Решението за директно налагане на извънредно законодателство в Хонконг е драматична и отрицателна стъпка. Допълнителните заплахи, включително за военни действия срещу Тайван и американски съюзници като Япония и Филипините могат да внесат допълнителна дестабилизация и потенциално дори да предизвикат директен сблъсък със Съединените щати.

            Да имаш взаимоотношения с КНР не е лесно. Възходът на Мао Втори трябва да накара всеки, който вярва в свободата, да се замисли. Китай е много по-корав конкурент и/или противник от Съветския съюз. И двете страни ще загубят много от една война, независимо дали студена или гореща. И все пак Си, както и Мао, няма да управлява вечно. И той, подобно на Мао, може да бъде наследен от някой решен да разгради една тирания, която е донесла на страдание на толкова много китайци.

            В крайна сметка народът на Китай трябва да се противопостави на катастрофалното наследство на Мао. Той изгради една държава, но тя е много различна спрямо днешната КНР. И въпреки това неговите тиранични принципи продължават да оковават китайския народ – днес веригите са от злато и сребро, а не от олово и желязо както някога, но това не ги прави по-малко задушаващи. Едва когато и той, и неговата визия бъда погребани, Китай и неговият народ ще бъдат наистина свободни.

Споделете чрез

Предишен

Следващ