Липсата на единна политика на Европейския съюз (ЕС) спрямо Китай е една от стратегическите слабости на Стария континент. По отношение на Поднебесната империя, съюзът е разделен на няколко нива.
Един път, на национален признак. Тук основният разлом е между Германия и Франция. Ако за Берлин е важно да съхрани икономическите си отношения с Китай, за Париж приоритетен е разговорът за сигурността. Тази разлика произтича от спецификата на двустранните отношения на всяка една от двете европейски столици с Пекин. Така например търговският оборот между Германия и Китай надхвърли 253 млрд. долара миналата година (този на Париж с Пекин е около една трета от посочения размер). В основата на икономическите отношения между двете държави стоят сектори като автомобилостроенето, моторните превозни средства, компютърната техника и електрическите батерии. В този смисъл Германия мисли Китай по-скоро през призмата на икономическата утилитарност (това е отколешен синдром на източния вектор на германската външна политика, най-добре олицетворяван от германско-руските търговски отношения до започването на войната в Украйна).
За разлика от този подход, когато става дума за Поднебесната империя, Франция предпочита да акцентира върху политиката за сигурност. Последното произтича от това, че Париж е столица на европейска държава, която има свои активи и интереси в Индo-Пасифика, където е разположена над 90% от нейната Изключителна икономическа зона. Оттук двете основни теми на разговор между Еманюел Макрон и Си Дзинпин на текущата им среща в Париж – нелоялните търговски практики и войната в Украйна – бяха прокарани от френския президент именно през филтъра на сигурността. По отношение на първото Макрон иска да защити европейския индустриален сектор от силно субсидираното китайско производство, което изопачава свободния пазар и поставя европейските производители в неконкурентно-способна ситуация (особен акцент тук се поставя върху електрическите превозни средства, но касае и рестрикциите, които Пекин налага спрямо достъпа на европейските инвеститори). По отношение на второто, френският президент отново обърна внимание на китайския си колега спрямо стоките с двойни предназначение, предполагащо и военно такова, каквито Пекин продължава да изнася за Русия, предвид това, че изходът на войната в Украйна има пряко значение именно за сигурността на Стария континент.
Разликата спрямо начина, по който Берлин и Париж мислят Пекин, материализира следната диференциация между двете европейски столици: ако Берлин иска да съживи Всеобхватното споразумения за инвестициите (Comprehensive Agreement on Investment, CAI), договорено от Еврокомисията през 2020-та г., но все още нератифицирано от Европейския парламент, то Париж е по-скоро скептичен към неговото реализиране. Така както Германия гледа повече от подозрително на френския протекционизъм като модел за ЕС – включително налагането на наказателни мита – при формирането на търговските отношения с Китай (тъй като това би провокирало Пекин да наложи реципрочни тарифи, от които ще пострада германският автомобилен сектор, който гледа на Поднебесната империя и като на пазар, и като на място за разполагане на изнесени производствени мощности).
Втори път, в ЕС съществуват и блокови различия спрямо Поднебесната империя, които не могат да се редуцират до тези между Германия и Франция. Пример в тази посока са държавите от Централна и Източна Европа. Същите участват във формата 17+1, който служеше като дипломатическа платформа за диалог и сътрудничество между тях и Китай. От една страна, в него има държави като Унгария и Гърция, които продължават да се застъпват за задълбочаване на отношенията с Поднебесната империя. Именно след посещението си в Париж (и като материализация на съображенията на Макрон спрямо нелоялните търговски практики на Китай) Си Дзинпин ще отиде в Унгария, която строи субсидиран и управляван от китайска фирма завод за батерии за електрически превозни средства. От друга страна, този формат бе редуциран до 14+1, след като първо Литва (през 2021-ва), а след това Естония и Латвия (през 2022-ра) го напуснаха. Впоследствие Чехия (през 2023-та г.) замрази участието си в него, а Румъния го формализира (междувременно Букурещ забрани на китайски технологичен доставчик да участва в изграждането на 5G мрежата в страната, нулира споразумението си с китайска компания за изграждането на два нови блока на ядрената си централа “Черна вода” и въведе рестрикции спрямо възможността китайски компании да участват в публични конкурси за изграждането на инфраструктура в страната). Основата в тази промяна на поведението на редица държави от Централна и Източна Европа е разбирането им, че ако китайските инвестиции си остават само на хартия, то ролята на Пекин като ресурсен обезпечител на руската агресия спрямо Украйна е съвсем реална.
Трети път, различието в рамките на ЕС спрямо Китай е и институционално. В случая то се изразява в липсата на широк консенсус между Европейската комисия и Европейския съвет. Тук дебатът има своето както кадрово, така и концептуално измерение. По отношение на първото политиката на Урсула фон дер Лайен като консолидирано продължение на тази на Вашингтон спрямо Пекин (или просто като европейски тапет на американската стена) среща съображения от страна на Шарл Мишел. По отношение на второто въпросът се поставя в контекста на оценката на рисковете и бонификациите от позиционирането на ЕС спрямо скалата, формиращата политиката на САЩ спрямо Китай. Може би тези различия между Комисията и Съвета (между Урсула фон дер Лайен и Шарл Мишел) щяха да са по-видими, ако не бе агресията на Русия спрямо Украйна, която въведе ролята на Вашингтон спрямо европейската сигурност с нова сила. Така или иначе, ЕС тепърва трябва да изработи такава позиция, в която получаваните гаранции за сигурността си от САЩ да не неутрализират възможните икономически ползи от Китай.
Китайският президент Си Дзинпин чудесно знае за всички тези съществуващи различия в рамките на ЕС спрямо неговата държава и ще се възползва от това. Основният интерес на Пекин при формирането на китайската външна политика спрямо Европа е двустепенна.
На базово ниво тя е продиктувана от желанието на Поднебесната империя да развива икономическите си отношения със Стария континент, доколкото в него тя вижда платежоспособен пазар. За Китай е важно да търгува с Европа, предвид перманентното напрежение със САЩ, което винаги може да избуи отново в търговска война с Вашингтон, и спада на икономическия растеж на страната през последните няколко години. Оттук, въпреки несполучливото посещение на канцлера Олаф Шолц в Китай миналия месец, Германия остава предпочитан събеседник, когато темата на разговора е споделеният търговски интерес.
На вторично ниво Си Дзинпин се опитва да се възползва от разделението в рамките на евроатлантическата общност тогава, когато се появяват основания за което – било в рамките на самия ЕС, било между ЕС и САЩ. Макар че с идването си на власт един Доналд Тръмп може да направи това много по-лесно, отколкото това е по силите на китайския държавен ръководител. Тогава Си Дзинпин ще се чуди сам на себе си какви врагове и приятели има, при положение, че Тръмп евентуално ще влошава отношенията между САЩ и ЕС, ако критерии за такъв извод е първият му президентски мандат, а Владимир Путин ще ги сближава обратно. Но отвъд хипотетичните ситуации, Си Дзинпин ще продължи да вижда в своя френски колега Макрон достоверен събеседник, доколкото Пекин подкрепя концепцията за стратегическа автономност на Европа, артикулирана именно от ръководителя на Елисейския дворец, предвид съдържащото се в нея типично френско желание за еманципиране на ЕС от САЩ. Още повече, че Франция и нейното позициониране в Индо-Пасифика не е обезателно по линията на съществуващото там разделение между Китай и САЩ (като пример за последното могат да бъдат посочени дори и думите на Макрон от миналата година, когато той каза, че Европа трябва да стои встрани от възможен конфликт в тайванския проток). Но тук въпросът опира и до друго: могат ли Франция и Китай да въведат споделен консенсус помежду си, спрямо който количеството подкрепа на Китай за Русия ще бъде пропорционално на това, което водена от Франция Европа ще оказва на англо-саксонския алианс (САЩ, Великобритания, Австралия) в Индо-Пасифика?
Бутилка френски коняк, каквато Еманюел Макрон подари на Си Дзинпин при посещението му в Париж, може и да не стигне при обсъждането на такива и подобни въпроси.
