Ако не мразиш някого, не означава автоматично, че го обичаш, както и когато не го обичаш, не означава, че го мразиш. Това би трябвало да се разбира от всички, защото всеки от нас сред всичките седем милиарда и половина човеци я обича или мрази стотина, я не. Останалите са му безразлични. Би трябвало да се разбира, но не се разбира.
Все още действа болшевишкият принцип “който не е с нас, е против нас”, което ярко пролича в дебата около номинацията на Иван Гешев за главен прокурор миналата седмица. Всъщност това дълбоко в себе си е богословски принцип, богословско мнение, според което всичко, което не е добро, е зло. Богословите, разбира се, за разлика от болшевиките, имат предвид съвсем друго: доколкото Бог от една страна е Всичко, по-голямо от което не можем да мислим, а от друга – абсолютно Добро, то ако е възможно да има и нещо извън Него, то или ще е Нищо, или ще е зло по допущение. Слабостта на това мнение е, че допуска собственото си продължение: “…и всичко, което не е зло, е добро”, което прави нещата наистина трудни, поне за ежедневна употреба. Казваме, че е мнение, а не догмат, защото отсъстващото в него средно положение все пак се споменава в Писанието и то не другаде, а в Апокалипсиса: “…ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:15,16).
Но не възнамерявам да говорим нито за Апокалипсиса, нито за богословието, нито за Иван Гешев, а за ПАКЕТИРАНЕТО.
Помните ли кампанията “Гласуваш за Бойко, получаваш Костов”? Тя беше олицетворението, експресията на този принцип. Иначе принципът е един от най-употребяваните в политическата пропаганда от всички страни. ГЕРБ казва: БСП и ДПС са едно и също, като подкрепяте едните, подкрепяте другите. БСП казва: ГЕРБ и ДПС са едно и също. Напоследък и Демократична България се включва в хора, за да каже: ГЕРБ и БСП са едно и също. Не мога да разбера как има хора, които вярват, че са едно и също две партии, които ще се изпобият на избори, но има.
Ето това е пакетирането. То е в инструментариума на медийните стратези, които залагат на следния силогизъм:
- Аз никога няма да гласувам за партия А;
- А=В, следователно:
- Аз никога няма да гласувам за партия В.
Работи ли този механизъм? Очевидно, иначе нямаше да го правят. Впрочем ползва се и в литературата: “Твойте ненки страстни… може би приличат на два портокаля” (Ив. Вазов, “На непознатата девойка”) – кой не обича портокали!
Казват: партия А и партия В са едно и също, защото по еди-кой-си въпрос в Парламента гласуваха по един и същ начин. Следователно, едно и също са и държавите, които гласуват по един и същ начин в ООН. Казват още: партиите А и В са едно и също, защото лидерите им имат един и същ произход (например ГЕРБ и БСП). Обикновено го казват хора, чийто произход не е по-различен, напротив, в много случаи е и по-зловещ, така че имат възможността да избират къде да се запишат – в БКП1 или в БКП2. Двойният стандарт е грозен, не можеш да казваш: “моят произход няма значение, защото аз съм си аз, обаче неговият има и хайде да не ми се прави на това или онова!”. Има ли произходът значение?
Разбира се, че има. Иначе хората нямаше да се мъчат да го изтъкват или да го прикриват. Човекът е прекалено малък и животът му е прекалено къс за нещата, с които се е захванал. Трябва му нещо по-голямо, трябва му историчност, за да има перспектива; колкото по-осмислено е миналото, толкова по-обозримо е бъдещето. Затова произходът – паметта и мисълта за него – има значение. Затова съществува биографичният жанр, който обикновено започва с “произхожда от семейство на…”.
Произходът дава три важни неща: 1. генетичен профил; 2. култура и 3. морал. С тях в последствие човек сам решава какво да прави, но парадоксалното е, че решението му обикновено зависи пак от тях. Детерминизмът на вулгарния материализъм учи, че човек се появява в обществото като празна дъска, върху която обществото започва да пише, но не е така. Всеки човек е част от една обща природа с обща съдба (промисъл) “човечество”, която още не е извървяла докрай пътя на своето осъществяване и затова понякога е объркана.
Затова да оставим произхода настрана. Да говорим за него ни подведоха медийните стратези, казвайки: “не подкрепяйте партия А, защото тя и партия В са еднакви, а са еднакви заради еднаквия произход на представителите си”. Ако партиите си приличат, то е не заради произхода на хората в тях (макар че и това има значение с оглед идеологията – селяните в земеделска партия, буржоазията в консервативна, академичната интелигенция в либерална и т.н.), а си приличат заради стремежа на активистите към властта. И този стремеж няма нищо общо нито със селяните, нито с буржоазията, нито с интелигенцията. От тази гледна точка, да: партия А и партия В са еднакви, но същата като тях е и партия С, която иска да внуши: “те са еднакви, ние сме различни, следователно ние сме вашите хора”. Като се вгледате, ще забележите, че и по произход, и по мераци партия С е абсолютно същата като партиите А и В, следователно пропагандираната “еднаквост” на А и В не може да бъде критерий за решение.
Защо наговорихме всичките тези неща? Защото се обиждаме, когато ни промиват с елементаризми като “който не е с нас, е против нас” и “гласуваш за Бойко, получаваш Костов”. Наскоро, по време на европейските избори, даже перифразираха така: “гласуваш за Иванчева, получаваш ГЕРБ” с логиката, че е важно отхвърлянето, а не утвърждаването (често пъти е ясно какво отхвърляш, но не и какво утвърждаваш); че е важен отрицателният, протестният вот, а пък Иванчева, видите ли, го разбива и онези, срещу които е насочен той, няма да се окажат достатъчно засегнати.
Глупаво е да се гласува “против”. Глупаво е, защото всяко гласуване “против” нещо е гласуване “за” нещо друго, което, докато сме се втренчили в “против”, не обръщаме внимание какво е. Може пък да се окаже и още по-лошо, както се е оказало през 1917 с Октомврийската революция. Така паднахме и под т. нар. “византийско робство” – повикахме ромеите да ни отърват от руснаците, ромеите изгониха руснаците, обаче останаха на тяхното място за следващите стотина години. Последният пример, разбира се, не е хубав, защото сякаш поставя избора между руснаците и ромеите, от което рискуваме да произлязат бурни спорове, но така или иначе е хубаво да не забравяме, че всяко гласуване “против” е гласуване “за” нещо друго, за което все още не сме се сетили да помислим всъщност “за” ли сме или “против” него самото. То е все едно да ви кажат: “Кой, Марк Порций Катон ли? Я не ми го хвалете, той е същият като Луций Валерий Флак! Изобщо не го слушайте като ви казва: “Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен”.
