fbpx

Смъртта на перестройчика

Темата на седмицата е смъртта на Михаил Горбачов. Голяма тема. Голяма за милиони хора по света, защото с неговото име се свързва последната смяна на геополитическите епохи – превръщането на света от двуполюсен в многополюсен и угасването поради пълно изчерпване на болшевишката илюзия за световен комунизъм. Поради първото международният имидж на Съединените щати се разколеба сериозно, а второто накара световните левичари да се разшетат и да потърсят ново знаме. И го намериха във вече надигащия се културен марксизъм, ляв либерализъм, глобализъм, джендъризъм или както там ви е удобно да го наречете. А за страните от Източна Европа смяната на епохите беше потресаваща.

In this image taken from video provided by the Russian pool television on Thursday, Sept. 1, 2022, Russian President Vladimir Putin pays his last respect near the coffin of former Soviet President Mikhail Gorbachev at the Central Clinical Hospital in Moscow Russia. (Russian pool via AP)

Владимир Путин съвсем съзнателно нанесе последна обида на последния партиен и държавен ръководител на Съветския съюз. Отказа му пищните държавни почести, с които удостои Борис Елцин, но пък да не забравяме, че именно на Елцин Путин дължи кариерата си, а пък на Горбачов дължи една много по-малка империя, над която да государствува. Даже отиде ден по-рано да му подхвърли букет рози, оправдавайки се, че в деня на поклонението бил много зает. Толкова зает, че не можа да го каже лично, ами прати Дмитрий Песков да обясни на опечалената общественост. Това поведение, граничещо с хулиганство, казва само едно – че Путин е трайно сърдит на Горбачов.

А това, че Путин е сърдит на Горбачов, показва каква е представата на Русия сама за себе си – нещо с размерите на СССР, но с вид на православна империя, защото това повече отговаря на настоящия кливидж между Изтока и Запада – на мястото на капитализъм/социализъм – безбожие/богобоязливост. От гледна точка на този кливидж Горбачов е саботьор и прозападно мекере. Той отприщи центробежни сили, които доведоха до откъсването на Източна Европа и до националистическите движения в републиките. Заради него Съветският съюз се разпадна, превръщайки в лъжа първия стих от държавния си химн – „союз нерушимый…“. Всъщност драмата е Изток/Запад и е била тази още от времената на Римската империя. Тогава Изтокът се е проявявал по два коренно различни, диаметрално противоположни начина – на север – в лицето на периодично появяващите се като скакалци степни народи, довели в крайна сметка Запада то т.нар. „тъмни векове“, а на юг – в лицето на свръхцивилизованата, свръхбогата и свръхнадменна империя, която днес (до голяма степен произволно) наричаме Византия. Русия е типичен представител на първия дивашки, варварски вид на Изтока, обаче се облича в пурпура и златото на втория вид, претендирайки дори да бъде негов наследник – втори Константинопол и трети Рим. Това е фундаменталният конфликт, а че за едно известно време, за някакви си 72 години Русия се е правила на страната на победилата комунистическа революция – това са подробности от пейзажа.

За зла наша участ, пък и на много други европейски страни и народи, в продължение на 44 от тези 72 години се намирахме в имперския обхват на този обществено-политически експеримент – първата в света социалистическа държава и то не на територията на просветена Европа, каквато винаги е била идеята, а на дивашките източни степи.

Проблемът не е в намеренията, а в техния гръмотевичен провал

Безумните халюцинации на Маркс и Енгелс нямат нищо общо с реалността на съветската държава. Признават го дори комунистическите философи, прокарвайки категорична граница между класическия марксизъм и марксизма-ленинизма. При последния някои теоретични положения са точно обратните в сравнение с оригинала (например победата на комунизма не повсеместно и по естествен път, а чрез въоръжена революция в една отделна и то не развита, а изостанала икономически страна). Съветският опит превърна утопията на Маркс в зловеща антиутопия, чиито кошмари не успя да помести в себе си дори и нейното собствено обобщение, написано от Оруел през 1948 след посещението му в Москва – „1984“. Един от греховете на Горбачов е и този – покрай перестройката да прокара и ефективна гласност и да даде възможност да се появят десетки книги, които веднъж завинаги дадоха да се разбере какво се е криело зад окъпаните в слънце плакати с маршируващи към светлото бъдеще щастливи пионерчета.

Комунистическата империя беше империя на корупция, жестокост и диктатура на простотията. За жалост след 1944 всичко това започна организирано и в петилетни темпове да се насажда и у нас и се насади така, че още не можем да се свестим. Давали ли сте си сметка, че от гледна точка на покварата, на корупцията и на простотията, за нас, началото на XXI век беше по-зловещо от 50-те и 60-те години на миналия, заклеймени като сталинизъм, култ към личността и тоталитаризъм? Първите десетилетия на „демокрацията“ бяха по-зловещи от първите десетилетия на социализЪма, защото в него живееха хора, родени и възпитани при цар Борис III, а след 1989 живееха хора, родени и възпитани при Тодор Живков. Поколенията винаги са били бомба със закъснител. Ако тогавашното активно поколение, смазано и обезобразено от Държавна сигурност, са били децата на интелигенцията от Третото царство, то днешното са децата на тогавашните чавдарчета и пионерчета. С тази разлика, че по време на социализЪма нахлуха страшно много привилегировани селяци, чийто генотип все още се възпроизвежда в натуралния си вид. Трябва да мине време, но не просто да мине, а и в това време с генотипа да се случват правилни неща.

Днес Русия отново претендира за влияние по нашите земи. Днес тя е отхвърлила (с крещящо нежелание) комунизма и се въоръжила с Православието, защото що за възродена Византия ще е тя, ако не е православна, ако не е „проекция на Царството Божие на Земята“.

С което нанася на православието такива щети, че то едва ли би оцеляло, ако Църквата не беше богочовешки организъм, на който „портите адови няма да надделеят“ (Мат. 16:18). Но дори и православна, дори и монархическа в мечтите си, Русия продължава да е в плен на проклятието на провалените намерения – тя иска едно, но се случва друго; дава милиарди за нещо, но някой веднага ги открадва, както стана с олимпиадата и както става с войната в Украйна.

За нас откъсването от руското влияние през 1989, освен спасяване от мизерията на плановата държавна икономика и от дефицитите, създавани къде спонтанно от некадърност, къде с престъпна умисъл, означаваше и опиянение от свободата на словото. Да, това е най-важната, ако не и единствената съществена придобивка след 1989 – свободата на словото. Защото свободата на словото е свобода на духа, свобода на волята и свобода на избора. Свободата е човечност в най-високия християнски смисъл. Другото е от лукаваго.

Винаги ще свързваме с това името на Горбачов, защото от него тръгна всичко. Той беше началото на края, независимо какви исторически сили го поставиха в тази роля. Да почива в мир и Бог да упокои душата му.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Иван Стамболов
До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.