Каква е основната цел на политиката? Може би отговорът ще ви изненада – да създаде общност. Разбира се, либералната демокрация си има своите кусури и насърчава множество общности да се конкурират. Най-често през състезания за институции, но нерядко и през неинституционални опити за натиск. Това са протестите. Бившите революции.
Знаете ли какво обединява всички страни в спора? На въпроса „какви са противниците им?“ всички ще отговорят: „арогантни“
Различните гледни точки често са: „защото са на власт, но са прости“, „защото се мислят за много умни, но не могат да се организират политически“, „защото са ни прогребвали вече преди“, „защото не са „наши““ и т.н.
Другото общо е гордостта: „ние сме най-“, скриващо „аз съм най-“. А някои се обявяват и за носители на морала.
От всичко това общността боледува. Но, за да преболедува по-бързо, има нужда от смирение. А за него се изисква опит. Интелектуален или духовен. А защо не и двете?
Сякаш пръв за този опит в областта общественото дело ни споделя Блажени Августин в труда си De Civitate Dei.
Той твърди, че всички добродетели съжителстват със смирението. Августин предлага трансформация на езика на добродетелите на Античността и въвежда ключова добродетел – смирението. Постиженията трябва да отстъпят място на страданието, отваряйки вратата за коригирано разбиране за саможертва. В сравнение с гръцките и римските философи, разказът на Августин за добродетелите е обърнат с главата надолу. За древните, управлението изисква най-добродетелния от членовете на общността. За Августин, без вяра, такива добродетели са малко, в сравнение с възвишението, дадено на смирените чрез божествена благодат. Смирението е основата на всички останали добродетели, следователно, в душата, в която тази добродетел не съществува, не може да има друга добродетел, освен само с цел да заблудят.
Смирението е не само върховна добродетел, но и необходимо условие за всички други добродетели. Ако сърцето на моралния носител не е смирено, всички останали негови морални качества губят силата си. Без смирение саможертвата е безполезна. Обсъждайки човешката воля, Августин изважда на бял свят недостатъците на древните и неговите съвременници. Той не е съгласен с прекомерната самоувереност на древните и по отношение на силата на знанието в моралното поведение. Това е изключително интересна теза, която можем да свържем с линията на мисли близо 16 века по-късно на Майкъл Оукшот.
В труда си от 1962-ра година „Рационализмът в политиката и други есета“, Оукшот сравнява рационализма в политиката с мъгла, скриваща реалността. Решенията и действията на рационалиста не са отговор спрямо тази действителност, а напротив – те са продукт на неговите теоретични схващания по конкретна тема. Рационалистът наизустява някаква „инструкция“, като, например, Комунистическия манифест на Маркс и Енгелс и използва само тях, за да се опита да вземе решение в непонятната ситуация. Това, според Оукшот, го прави откъснат от реалността, работейки в мъглата на въображаеми учения. За Оукшот развитието на събитията в политиката не могат да бъдат сведени до идеологии, които представляват винаги опит за изясняване на закономерността в развитието на света. Защото такава закономерност няма. Но търсенето ѝ в човешкото поведение води до изкривяване на фактите и действителността. Най-опасното при рационалистическия, по Оукшот, политик е, че той постъпва винаги по начин, изхождащ от приемането на собствените му схващания за единствено правилни. Измамното за него е, че заради своите схващания той вярва, че познава света в цялост и знае как да го промени. Винаги към по-добро. Оукшот дава и противостоящото на това поведение в политиката. Добрият политик действа от позицията на опита, реален, управнически и доказал се във времето. Накратко казано: практическите познание са работеща навигация вместо идеологията, която за Оукшот е псевдопознание.
Според Августин, гордостта е основният източник на слепотата ни за истината или мъглата на рационалиста по Оукшот.
Но как на социално и политическо ниво смирението може да е основна демократична добродетел? Защо? Защото отговорната политика е тази, която оценява, че нашият разум има граници. Ние не знаем достатъчно и никога не можем да знаем достатъчно, за да постигнем пълна увереност. Но можем да бъдем излъгани в обратното. Как? Според Майкъл Оукшот, политическият екстремизъм си служи с рационализма, за да сведе сложни ситуации до най-прости формули. Рационалистичният политик не вижда реалността, защото мъглата на идеологията му я скрива. За да се ориентира в ситуацията, той трябва да изходи от някаква инструкция – манифест или „правилни“ отговори – идеология. Общественият резултат, ако този политик има следовници, е, че хората ще сравнят идеалите, често съществуващи само на хартия, с реалността. И почти винаги това сравнение ще произведе неудовлетвореност. Често в огромни размери.
Клишето, че политиците са лъжци извира от архилъжата, че политическите системи са добре смазани и работещи машини. А както пише известният български политолог Васил Пенев „Реалната политика е твърде несъвършена“. Това несъвършенство е обяснено от Шарл Фурие, който откровено казва, че политиката се управлява от страсти. А човешката природа не се променя фундаментално в хилядолетията назад. Тук идва и един труден въпрос – човешките институции ли променят характера на човека или обратното?
Ако сме малко по-смирени, ще признаем, че политиката – общественото дело – е не по-различна дейност от другите човешки и се управлява от нелогичната и трудно обяснима човешка природа. Ето затова смирението изисква разумната оценка, че „политическият живот може да се обяснява рационално и може да се прави по-разумен, но това минава през ясното разбиране на неразумното в него“ .
Казват, че първородният грях на всеки писател е, че вижда света само от своята перспектива. Можем да заменим писател с всяка обществена служба: политик, журналист, икономист и т.н. Твърде често това, което наричаме анализ, е просто израз на житейския опит на анализиращия, приложен към даден въпрос.
Смирението ни позволява да разберем, че светът е невъзможно комплексен. Смирението не е нерешителност, а увереност във възможността да убедиш или бъдеш убеден. Проблемът е, че в контекста на сегашните политически събития ние често търсим оправдание, а не истината.
Така ни учи Сократ с „аз знам, че нищо не знам“. Апостолът ни напомня, че „сега виждаме смътно като през огледало“ , а в наши дни – в речта си за Нобеловата награда – известният икономист Фридрих Хайек съветва своите колеги да се пазят от „претенцията за знание“, защото, ако „човек не иска да причини повече вреда, отколкото полза в усилията си да подобри социалния ред“, то трябва да знае, че обществото ни е толкова комплексно, че знанието за него е разпръснато между хиляди, вероятно милиони хора.
Марксистите ни убеждаваха да съдим хората по класата. Неомарксистите ни убеждават да ги съдим по цвета на кожата, пола, религията им и какво ли още не. Не отписвайте хората заради политическите им възгледи. Говорете си и се опитвайте да ги разбирате. Да ги убедите.
Непоколебимото допускане, че политическите противници са заблудени или вредят разрушава доверието, от което зависи гражданското общество. То разрушава политиката и политическите дискусии. То отслабва интелекта ни. Изкривява целта на висшето образование (все още слабо видимо у нас, но на Запад…). С него приключват приятелства. Да, разпада социалната тъкан. Гордостта прониква в нас, когато открием, че трябва да бъдем център на разговора и да настояваме да бъдем разбрани, преди да разберем другите.
Политическата стойност на смирението е семпла: това е мъдър баланс между това, че истината съществува и е обективна – и това, че пътят до нея е субективен.
Пиша това, защото имам приятели и познати от всички страни на обществените събития. И следва да се разбира, че не призовавам никого да изоставя позициите си. А просто да не забравяме тази основна демократична добродетел: да се изслушваме, защото не може да знаем всичко. Ако отровим демокрацията с юмручната жлъч на „само аз съм прав“ ще дойде обратната й форма на управление. И тогава получаваме бумерангов ефект.
Ако не вярвате, вижте България преди точно сто години. Последната тежка пандемия, Испанският грип, взима по сто човека на ден в София. Демобилизирани офицери, бежанци от български и по-далечни земи, безработни хора, партизаните на БЗНС, преврат от 9-ти юни, Септемврийско въстание, атентат в Свети Крал, противоборство между левия и десния блок. И всичко завършва с Голяма депресия. От която икономически се възстановихме, но раните от разделението остават. Историята не се повтаря, но се римува.
Повярвайте ми, не искаме такова десетилетие. Но това зависи от мъдростта ни. От друга страна може би трябва да се уплашим, че ще го преживеем. Защото твърде често страхът да не загубиш нещо е началото на мъдростта. Отново – човешката природа.
Трябва да си зададем и друг важен въпрос – искаме ли единственото, което ни обединява, да е политическият гняв? Искаме ли да подхраним кризата в разбирането за общност и никой с никого да не върви рамо до рамо, всеки всекиму да е опасен противник ?
Смирението и почтеността може невинаги да са най-практичната политика, но гордостта и непочтеността в крайна сметка се оказват най-лошата такава.
В последните редове бих предложил нещо друго, което би обединило хората, независимо от мястото им на политическия компас. То е исторически доказаната истина, че доброто така или иначе ще дойде.
Сьорен Киркегор казва „Възможно е да бъдеш както добър, така и лош. Но не е възможно да бъдеш едновременно и добър, и лош“. Житейската истина е, че за да съществува едно общество, злото не може да продължи безкрайно.
А нашето общество съществува.
