Макар все още да не са ясни детайлите по нея, елиминацията на Исмаил Хания е удар с непосредствени резултати. Един път, спрямо палестинската терористична организация Хамас, чийто ръководител на политическото бюро бе въпросният Хания. Втори път, срещу Иран, предвид това, че въпросната държава има ангажимент да осигурява сигурността на чуждестранните делегации, каквато водеше и палестинският лидер по повод встъпването в длъжност на новия ирански президент Масуд Пезешкян.
Елиминацията на Исмаил Хания има преди всичко символно значение, произтичащо от статута му на най-високопоставения политически ръководител на Хамас (пък и на помазаник на създателя на организацията, Ахмед Хасан Ясин). Съответно ударът по него е символно посегателство спрямо цялата организация. Последното е важно, тъй като често се коментира, че Хамас е и идея, която не може да бъде унищожена като военната инфраструктура и батальоните на групировката. В случая обаче атаката по политическия лидер на организацията демонстрира, че не само тялото, но и главата на групировката търпи санкциониране. Да, идеите умират трудно. За разлика от приносителите им.
От друга страна обаче, ликвидирането на Хания няма да причини организационни щети на Хамас, нито ще доведе до положителна промяна в нейното поведение. Последното произтича от важно обстоятелство: през последните години, особено интензивно след започването на войната между въпросната терористична организация и Израел от октомври месец миналата година, влиянието на Хания намаля, за сметка на това на ръководителя на Хамас в ивицата Газа, Яхия Синуар. В сравнителен паралел с последния, Хания бе по-скоро прагматик, въвлечен най-вече в дипломатическата дейност на организацията, водена предимно от офиса му в Катар. На този етап няма свидетелства, че Хания дори е знаел за организираната от Синуар атака спрямо Израел от края на миналата година, която постави началото на войната между терористичната групировка и Тел Авив. Но пък има индикации, че Хания, за разлика от Синуар, е бил по-скоро привърженик на воденето на мирни преговори с Израел, чиято цел бе преустановяването на бойните действия.
В този смисъл, неговото убийство ще усили позицията на “твърдите елементи” в Хамас, представлявани от Синуар. Именно последният, заедно с главния командир на военното крило на Хамас, Мохамед Деиф, който бе таргетиран в Южна Газа преди две седмици, но чрез удар с неясен резултат, са първенците в “таргет-списъка” на Израел (и Синауар, и Деиф са в листата за терористи на Европейския съюз). Причината, поради която Хания бе елиминиран преди Синуар и Деиф, е, че неговите GPS-координати бяха по-видими, отколкото са тези на другите двама, криещи се под тунелите в Газа. В сравнение с тях, Исмаил Хания – именно поради лимитираните му възможности да влияе на военно-оперативното ръководство на Хамас в палестинския анклав и намаляването на неговата “тежест” спрямо делата на групировката в ивицата Газа – не успя да направлява действията на Хамас, а оттук и да оказва посока на развоя на конфликта между групировката и Израел. Сега остава да разберем какъв ефект обаче ще има върху тях неговата смърт.
Ударът, извършен на територията на Иран, в северните покрайнини на столицата (по текуща информация), е предизвикателство и спрямо въпросната държава. Тази акция, например, отново поставя въпроса за степента на инфилтрацията на режима на аятоласите от страна на Израел. Поредица от събития през последните години изобличаваха слабостите на Иран в основната му функция да обезпечава собствената си сигурност: от изнесените класифицирани документи, касаещи ядрената програма на страната, през таргетирането на ядрените й физици (най-важният от които бе убитият през 2020-та г. Мохсен Фахризаде), до периодичните саботажи на ядрените и ракетни обекти на Иран.
И текущата хирургическа атака по Исмаил Хания, макар за нейната технология все още да има много неясноти (дали тя е била осъществена чрез изтребител, безпилотен летателен апарат или куадкоптър; дали ударът е бил произведен от собственото въздушно пространство на Иран или от това на някоя от съседните държави), е поредният пример за уязвимостта на режима, което поставя аятоласите в изключително неудобна позиция и пред собствените им сънародници, и пред регионалните им приятели. Все пак основна философия на управлението на моллите, лансирана пред иранския народ, е, че в името на сигурността са допустими жертви и компромиси, касаещи икономическото развитие и публичната свобода на държавата. Но ако иранците заплащат със своята жертва, защо не получават обещаната им сигурност? След подобен пробив в сигурността страда и имиджът на Техеран пред партньорите на страната в региона: ако Иран не може да защити собствените си интереси и територия, как ще защити техните?
Намирайки се в състояние на спешна неотложност и разклатено его, прозвучалите закани на Иран стават лесно обясними. Затова аятолах Али Хаменей заяви, че “криминалният терористичен ционистки режим направи мъченик на наша територия един наш скъп гост и ни донесе тъга, но той (бел. р. – Израел) също подготви основата за сурово наказание”. Всъщност в случая Върховният лидер на близкоизточната държава говори преди всичко на съгражданите си и на съюзниците си, пред които комплектно иска да демонстрира положение. И чак след това думите на Хаменей са предупреждение за Тел Авив.
Неутрализирането на Исмаил Хания обаче има допълнително значение, когато то бива поставено в контекста на динамиката от региона.
На първо място, то идва след ескалацията между Хизбула и Израел, след като ракета на ливанската шиитска организация падна в друзкото селище Мадждал Шамс, убивайки 12 деца и юноши. Отворът на Тел Авив не закъсня: в Южен Бейрут бе елиминиран един от най-важните военни командири на Хизбула, Фуад Шукр, но очакванията са, че това е началото, а не краят на реакцията на Израел. Тук обаче трябва да се има предвид и това, че Нетаняху, за разлика от някои министри от неговия кабинет, по принцип е противник на идеята за отварянето на втори фронт, този път северен, срещу Хизбула.
На второ място, неутрализирането на Хания идва в момент, в който САЩ имаха очаквания, че преговорите за поне временно преустановяване на военните действия между Хамас и Израел могат най-сетне да дадат резултат. Сега това става по-трудно, предвид ситуацията, в която Хамас на свой ред ще се почувства длъжна да отговори на Израел, затваряйки цикъла на насилие (друг е въпросът дали тази групировка все още има възможността да осъществи сериозен контраудар. От друга страна, вече се появяват информации за организирани от Хамас масови стрелби в Западния бряг). Оттук перспективата за прогрес в мирните преговори между терористичната организация и Тел Авив се смалява автоматично, а напредъкът в дипломацията лесно може да бъде “изтрит”.
Неудовлетворението във Вашингтон от така развиващите се обстоятелства е логично. Първо държавният секретар Антъни Блинкен заяви, че САЩ нито са участвали, нито са били информирани за тази акция, елиминирала Исмаил Хания. А след това Джон Кърби, говорител на Съвета по национална сигурност към Белия дом, каза, че събитията от последните две денонощия “със сигурност не спомагат за понижаването на температурата”. Премахването на един от привържениците на преговорите с Израел като Хания и предоставянето на нов повод за обостряне на напрежението по оста Хамас/Иран – Израел допълнително усложнява дипломатическите усилия на САЩ за преустановяване на конфликта (и слага поредния прът в колелото на преговорите между американците и иранците, касаещи ядрената програма на последните). Затова ефектът от ракетата, която падна в Северен Техеран, всъщност се усети и във Вашингтон. Особено предвид това, че американската страна не е била предупредена за готвената акция от Нетаняху (акция, чийто ефект взривява усилията и интересите на САЩ), който миналата седмица бе в САЩ, където се видя последователно с Джо Байдън, Камала Харис и Доналд Тръмп. А това е неловко: все едно да отидеш на гости на най-добрия си приятел, а после да направиш “хепънинг”, без да му кажеш.
Всъщност Бенямин Нетаняху отдавна тества не само търпението на Техеран, но и това на Вашингтон. И това е основният риск пред него: не покачването на нивата на омраза от страна на иранците, а спадащите такива на американска привързаност. Колкото и да са различни Джо Байдън и Доналд Тръмп, Нетаняху чува нещо еднакво и от двамата: а именно, че този конфликт трябва да спре.
Снарядът, който обаче удари северните покрайнини на Техеран, е по-скоро като сигнална ракета, осветяваща пътя на войната.
