Една от отличителните характеристики през последните няколко години както на Близкия изток като цяло, така и в рамките на сунитското пространство в региона, бе съперничеството между Турция и Обединените арабски емирства (ОАЕ). И до ден днешен двете държави имат редица дълбоки различия, основните от които концептуални и от идеологическо естество.
По отношение на концептуалните различия, това бе противоборство между монархическите авторитаризми, застъпващи се за статуквото в Близкия изток, и електоралните авторитаризми, представляващи желанието за промяна. Първите се олицетворяват от рестриктивните режими на ОАЕ и Саудитска Арабия; вторите – от Турция, Катар и “Мюсюлмански братства”, които гледаха на Арабската пролет като на възможност за политическа експанзия, а не като на риск за тяхната сигурност.
И двата лагера експлоатираха сунитския ислям, макар и различни негови направления.
С ключовата разлика, че ако Абу Даби и Риад използваха религията, за да съхранят въпросното статукво, то Турция и стоящите до нея сили употребяваха исляма, за да променят властовата констелацията и начина, по който обществото можеше да й влияе.
Но освен в дихотомията статукво – промяна, двата модела имаха и друга ключова разлика: Емиратите и Риад подкрепяха и експортираха такъв тип ислям, който се субординира на светските власти (отново от авторитарен характер). Класически пример на тази политика се виждаше в подкрепата на мадхали-салафитите в Либия за Халифа Хафтар. Това, разбира се, е много различно от ролята на Саудитска Арабия, която Кралството изиграва при идеологическото формиране на талибаните в Пакистан и Афганистан, “цапайки” техния деобандизъм с уахабизъм. За сравнение, ислямът, който пропагандираха Турция, Катар и “Мюсюлмански братства”, по-скоро се опитваше да реабилитира религиозното като основна социална и политическа норма на обществения порядък.
Има и друг начин, по който може да се представи разликата, по който тези два лагера използваха исляма. Риад и Абу Даби се позоваваха на религията, за да “завържат” масите и да “отвържат” властта. Анкара, точно обратното, за да “отвърже” масите и да “завърже” властта. Оттук и честата спекула на ислямизма на Турция, обичащ да тълкува проявленията си и като имащи демократично измерение.
Когато днес се повдигат въпроси от сорта на тези защо държави от Запада поддържат наистина активни отношения, включително и оръжейно-търговски, със силно авторитарните столици на Персийския залив, истинският отговор не може да се “побере” само до значението на петрола, притежаван от Саудитска Арабия и ОАЕ (природните ресурси на тези държави все повече отиват към Азия). Всъщност Риад и Абу Даби са предпочитани като партньор, особено на фона на прогресивно влошаващите се отношенията през последните години между САЩ и Турция, както и между ЕС и Турция, именно заради това, че тези две арабски столици олицетворяваха импулса за статукво и секуларизъм в Близкия Изток (и за разлика от Египет, имаха финансовия ресурс да финансират такъв тип политика). Въпреки популярните вярвания, особени тези, които са ангажирани с определени пропагандни центрове, враждебни на Запада, доминантната нагласа в последния приема секуларизма и статуквото като работещата перспектива, когато става за собствените му интереси в този вулканичен и променлив регион. В тази равносметка последните два примера са свързани със САЩ по времето на Доналд Тръмп и с Франция на Еманюел Макрон, но в нея има и едно голямо изключение. Става дума за поне единия от двата мандата на Барак Обама, по време на който Вашингтон бе с влошени отношения не само с електоралния ислям на Турция, но и с авторитарния такъв на Саудитска Арабия.
Налице е и друга причина, поради която през последните години западните държави бяха готови да си затварят очите за някои очевидни несполуки на сунитските монархии спрямо цивилизования порядък:
Риад и ОАЕ винаги са били потенциален финансов донор, какъвто Турция не е. Именно тук не трябва да забравяме, че когато престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман бе изпаднал в сериозна изолация покрай случая с Джамал Кашоги, бидейки бойкотиран включително от американския Конгрес, то Доналд Тръмп бе ключов за излизането на саудитския принц от тази изолация.
Но когато става дума за напрежението между Абу Даби и Анкара, макар то да бе постоянно, в него все пак имаше два остри пика: опитът за преврат в Турция през 2016-та година, за който Анкара обвини Емиратите, и бойкотът на Катар от арабските държави от Персийския залив през 2017-та година.
Затова, когато онзи ден престолонаследникът на Абу Даби Мохамед бин Зайед Ал-Нахаян посети Анкара, за да се срещне с турския президент Реджеп Таийп Ердоган, то това определено бе важен момент, чиито последици касаят не просто двустранните отношения на въпросните държави, а и изобщо региона.
С оглед на това, че от началото на годината турската лира загуби повече от 40% от стойността си, така че един долар започна да се обменя за малко над тринадесет лири, новината, че ОАЕ ще създаде фонд за инвестиции на стойност 10 млрд. долара, както и тази, че турската и емиратската централни банки водят преговори за сключване на суап споразумение, би трябвало да се отразят благоприятно на валутата на югоизточната ни съседка.
И при все, че икономиката е една от основните причини за посоката на турската дипломация в последното време, то тук не става дума само за пари.
Всъщност за Турция Емиратите се намират много по-близо, отколкото това би предположил погледът върху географската картата.
На Запад от Турция, в Източното Средиземноморие, Абу Даби разви отношенията си с двата основни дразнителя на Анкара – Франция (с която Емиратите извършват съвместни бойни учения) и Гърция (с която Абу Даби подписа в края на миналата година стратегическо партньорство с акцент сътрудничество в сигурността). Заедно с Париж и Атина, Абу Даби участва в Източносредиземноморския газов форум.
На юг от Турция ОАЕ, освен че подкрепяше кюрдите в Северна Сирия срещу турските редовни сили и проксита, си възстанови и отношенията с Башар ал-Асад.
Още по-надолу в същата посока, ОАЕ води процеса на подобряване на отношенията на арабските държави с Израел.
Отново на юг от Турция, но този път в посока Ирак, сунитската квота, стояща близко до Риад и Абу Даби, се представи много по-добре на последните парламентарни избори в страната, отколкото това направиха сунитите, близки до Анкара.
А на изток от Турция, Иран провежда преговори с ОАЕ за разведряване на двустранните им отношения (онзи ден заместник-министърът на външните работи на ислямската република Али Багери Кани бе в Дубай, където разговаря с Ануар Гаргаш, дипломатическият съветник към президента на ОАЕ).
В Емиратите се намира и турският подземен бос Седат Пекер, който отправи редица обвинения срещу хора със сериозни позиции в изпълнителната власт на Турция (и особено срещу министъра на вътрешните работи Сюлейман Сойлу). Преустановяването на публичната активност на Седат Пекер също е от интерес за Анкара.
Но и Емиратите имат своите причини да търсят подобряване на отношенията си с Турция.
Преди всичко става дума за най-явния отговор на Абу Даби спрямо политиката на Риад за преустановяването на бойкота на Катар, инициирана от началото на годината (нещо, което властите в ОАЕ считаха за преждевременно). А последното е пример в посока на това, че колкото повече се увеличава луфтът между Саудитска Арабия и ОАЕ, толкова повече Емиратите са склонни намаляват различията си с Иран, Израел и Турция (особено след пробива в отношенията между Абу Даби и Тел Авив, друг такъв, касаещ турската столица, ще осигури още по-голямо дипломатическо предимство на Емиратите пред Саудитска Арабия).
Случи ли се такова сближаване между ОАЕ и Турция, това може да доведе до намаляване на честотата на противоборството между тях (в Сомалия и Либия, където то е най-ясно изразено), до преосмисляне на интересите им (в Судан, където Турция и Емиратите са чувстват на страната на загубилите; първата, след преврата срещу Омар ал-Башир; вторите, след връщането на власт на министър-председателя на страната Абдала Хамдок) или директно до съвпадение на интересите им (в контекста на конфликта в Етиопия между силите на Тиграй и правителствените такива на Абий Ахмед).
Така или иначе, не са много фотографиите, които могат да променят регионалните констелации. Снимката на Реджеп Таийп Ердоган с Мохамед бин Зайед пред президентския дворец в Анкара обаче е една от тези
