Новото правителство вече управлява и естествено, действията му предизвикват реакции сред обществеността. Но докато мнозинството от наблюдателите са се фокусирали върху основно вербалните и тук-таме по някой протоколен или имиджов гаф, то аз бих искал да обърна внимание на една много по-тревожна тенденция. Става дума за твърде близките аналогии между това, което видяхме през последната седмица, и социализма, който уж трябваше безвъзвратно да си е отишъл – като политическа система през 1989г. и като икономически модел през 1997г.
Започваме с най-скандалния и фрапиращ пример – мораториумът върху цените на тока и парното за битови нужди. Сещате ли се какво означава този акт? Ако не, да ви припомня, защото имам спомени и от времената преди валутния борд, когато правителствата на Беров и Виденов (а и на Луканов преди това) вършеха такива глупости.
Мораториум върху цената на дадена стока или услуга означава, че плащаме една и съща цена, независимо от производствените разходи.
И в един момент производителят я продава на загуба. А в следващ момент спира да я произвежда. Което в случая би означавало режим на тока и парното.
Мораториумът води също и до инфлационен натиск, което води дотам, че на някакъв по-късен етап цените ще скочат по-рязко, отколкото биха се вдигнали сега. И вместо след Нова година токът да поскъпне с 10-12%, по-нататък ще скочи изведнъж с 25%, примерно.
Така преди 1997г., за да се поддържа (изкуствено, разбира се) относително стабилен лев, валутният курс се държеше “на каишка”, като БНБ заливаше пазара с долари от валутния резерв. Накрая обаче хем доларът скочи до небесата, хем резервът бе опоскан.
Отгоре на всичко първото гласуване на мораториума се случи по предложение на уж дясната коалиция ГЕРБ-СДС. Прието от всички политически сили (без ДПС, която не участваше в гласуването). Вместо да се осигури временна помощ за най-застрашените социални групи, без да се срива пазара на енергоносители, народните представители се засилиха по опасния наклон на популизма, подценявайки рисковете в много близко бъдеще. (Впоследствие, от Министерски съвет поискаха прегласуване, което бе потвърдено, макар и не така единодушно, а президентът призова това решение да бъде обмислено.)
Политици от ГЕРБ-СДС и техни привърженици тръгнаха да оправдават този ход с мотива, че хитро са подхлъзнали управляващите. Дори и да е така, цената е много висока, защото ако се стигне до режим на тока, това ще се отрази на цялата нация. А онези политици и партии, които смятат това за приемливо решение, в случая няма и да ги коментирам.
Повей на социализъм донесе и едно изказване от парламентарната трибуна на Деница Симеонова (депутат от ПП) в стил „Другарю Жив., пардон, просто Киро, никой не може да ми забрани да Ви обичам“. Чуха се пламенни слова за младите, които нямали нищо общо с „демоните от миналото“ (макар че именно те върнаха във властта точно такива „демони“ като Руменовците Гечев и Овчаров). Което навежда на мисълта, че комсомолщината не е задължително атрибут на социализма, а по-скоро състояние на духа. Дори и сред онези, които не помнят социализма.
Друга неприятна аналогия е силната обвързаност на хора от управляващото мнозинство със САЩ (да не забравяме обаче и руската връзка в БСП), което напомня за „скачеността“ на висшия ешелон на БКП със СССР навремето. За момента нещата стоят на фаза подозрения, засега няма конкретни плашещи действия. Но рисковете никак не са за подценяване.
Но да излезем от сградата на Народното събрание и да видим как стоят нещата в медиите, например.
Премиерът Кирил Петков се радва на медиен комфорт, съпоставим само с този на ранния Бойко Борисов от „шерифския“ му период като главен секретар на МВР. И тук едва ли става дума само за харизма. Медиите (а и обществото като цяло) имат създадена погрешна представа за „първите 100 дни“ на всяка нова власт – това не е време за безкритичност, а срок, в който се предполага, че вече ще изкристализират основните политически приоритети.
Услужливостта на най-гледаните телевизии не се ограничава само до премиера, а се разпростира, кажи-речи, до цялото правителство, на чиито представители неудобни въпроси почти не се задават. Това, разбира се, има просто обяснение – правителството е крупен рекламодател (европейски програми, национални кампании) и частните телевизии не искат да изпуснат своя „пай“ (при националната телевизия ситуацията е малко по-различна, затова и тя си позволява да бъде една идея по-балансирана). Но не променя факта, че през последната година на кабинета „Борисов 3“ бТВ например беше на силно „протестни“ позиции.
Апогеят на медийните манипулации обаче се извършва не от телевизиите, а от медиите в либералния сегмент. „Дневник“ все повече заприличва на „Работническо дело“, особено след като отрази по такъв начин интервюто на Кирил Петков за „Файненшъл таймс“, че да избегне възможността читателят да остане с други впечатления, различни от „правилните“. Българската секция на „Дойче Веле“ пък практически подмени наратива на друго негово интервю – за „Шпигел“, където акцентът се премести от намеренията на правителството към традиционните за тази медия хули по България, а неудобните въпроси изобщо не бяха споменати.
И от медиите нека да се пренесем към социалните мрежи, където хунвейбините на властта обявяват всеки с по-различно мнение за „гербаджия“, по начина, по който предшествениците им (нерядко и родствени) са обявявали всеки несъгласен за „фашист“. Независимо дали имат основания – в миналото и днес.
На фона на всичко изредено, имиджовото „буксуване“ на новите управляващи е наистина бял кахър. „Продължаваме промяната“ дойде на власт по революционен, а не по еволюционен път. Общественият натиск „по-бързо да се махат гербаджиите“ изхвърли новите на повърхността, още преди дори да са се учредили като партия, камо ли кадрите им да бъдат обучени да знаят какво ги чака. Тази набързо събрана команда естествено, че отстъпва на школуваните и обиграни политици от утвърдените партии, що се отнася до публично говорене. Да, ПР-ите могат да позамажат ситуацията (впрочем, предизборната кампания на ПП беше изключително професионална), но дефицитите няма как да се компенсират изведнъж.
Истински притеснителното е друго, а именно завръщането на социалистическия дух – не само сред политическата класа, а в обществото въобще. Дано скоро да не започнем да усещаме и битовите му измерения.
