Като дългогодишен анализатор на космонавтиката аз бих могъл да разделя космическото развитие на човечеството на три етапа.
Първи етап – започва през 50-те години на 20-ти век и продължава до края на 80-те, началото на 90-те. Това е период на военна и космическа надпревара, в рамките на която двете суперсили САЩ и СССР се състезават за надмощие. СССР пращат спътник в космоса. И САЩ го правят. После съветската космическа програма изстрелва човек в космоса. Американската прави същото. НАСА пращат хора на Луната, отговорът на СССР е да създадат първите орбитални станции. Американците имат големи успехи в изучаването на Марс. Съветските решават да се фокусират върху Венера. Накрая американците създават совалките, а СССР – „Буран“.
Накратко казано – обликът на първия етап е кой е по-велик от другия. Международното сътрудничество е по-слабо изразено и ако го има, то е най-вече локализирано в рамките на източния или западния свят – т.е. ако в Източния блок е в ход програмата Интеркосмос (чрез която България праща първите си космонавти и прибори до орбита), САЩ търси коопериране със Западна Европа посредством проекти като „Спейслаб“. Съвместни проекти между Запада и Изтока, подобно на „Аполо-Союз“, се случват рядко, и то в зависимост от моментните външнополитически отношения. Например ако през средата на 70-те години има руско-американски работни групи, то инвазията на Афганистан от СССР през декември 1979 година слага точка на сътрудничеството до момента, в който на власт идват Горбачов и Рейгън и отношенията маргинално се подобряват.
Втори етап – започва след края на 80-те и началото на 90-те години. Тоталитарните режими в комунистическия свят се разпадат. СССР вече не съществува на картата. Големият слон е мъртъв и всеки иска да откъсне парче от месото му. Мнозина успяват, съдейки по голямото развитие на космическите програми в Азия. Респективно малките слончета на прогнилата съветска икономика нямат капацитета и финансовия ресурс да управляват ефективно космическото наследство. През първата половина на 90-те се случват две големи събития. Едното е, че руснаците спасяват ракетния си отрасъл, като отварят изстрелванията си за нуждите на Запада. Другото е когато САЩ въвличат Русия в проекта за космическа станция „Фрийдъм“ и така той метаморфозира в „Международната космическа станция“. Това не е направено съвсем поради алтруистични подбуди, тъй като американската външна политика цели чрез финансирането на руската космическа индустрия да спре изтичането на кадри и технологии към държави като Иран и Северна Корея. Отделен е въпросът, че тактиката не проработва и технологиите все пак изтичат в тази посока. Но по това време руснаците продават евтино космическите си ресурси навсякъде, дори и на САЩ. От този период датират и прословутите „руски двигатели на американски ракети“, които тъй обичат да ни ги натякват хибридчиците.
След втората половина на 90-те години се създават вече първите частни предприемачества – но успяващите сред тях продължават да разчитат основно на руски технологии. Програма МирКорп цели приватизация на остарялата станция „Мир“ и по този начин съперничи на „Международната космическа станция“. Спейс Адвенчърс предлага туристически полети на много богати хора. Седмина милиардери политат в космоса на борда на руски кораби „Союз“ до „Международната космическа станция – Денис Тито, Марк Шатълуърт, Грегъри Олсън, Анушен Ансари, Чарлз Симони, Ричард Гариот и Ги Лалиберте.
Вторият период започва да затихва след 2008 година. Случват се няколко големи събития, които слагат точка на статуквото към този момент. Цените на петрола растат до 2008 година и това налива средства в руската икономика – включително и в космическия сектор. От друга страна САЩ пострадват силно от глобалната икономическа криза през 2007-2008. Посъвзелата се руска космическа програма започва да парадира с желанието си за независимост. Прокрадват се послания – докога ще помагаме на чуждите държави, а не на отечествената космонавтика? Русия все още продава много ракети на западния пазар, но вече освен моркова, започва да се вихри и пръчката. Това се случва най-вече през 2011 година, когато американските совалки спират да летят. Космонавтиката на САЩ преживява най-тежкия си удар дотогава – не е намерен кораб-заместител на космическите совалки. Астронавтите са принудени да летят на руски кораби „Союз“, а руснаците се възползват от позицията си на монополист и надуват цените.
Но вече е твърде късно. Западът е усвоил най-важния урок по време на този втори етап от развитието на космонавтиката: а именно че в космоса могат да се правят пари. Започва следващата фаза.
Трета фаза – епохата на частната космонавтика. В световен мащаб тя се нарича още „ню спейс“, „алт спейс“ или „астропредприемачество“. Американската държавна космонавтика, която не успява да създаде навреме кораб – заместител на совалките, започва след 2008-ма година да подпомага създадените до този момент частни космически компании. Като резултат от тази политика се развива изцяло нова индустрия, в която се включват не само компании, разчитащи на държавни грантове, но и такива, които не искат да усвояват никакво държавно финансиране.
Кои са тези нови предприемачи и компании? Разбира се, най-известен е предприемачът Илон Мъск с компания СпейсЕкс. Мъск в последно време е със статут на рок звезда, ракетите му са известни в световен мащаб и вече дори малките деца знаят наизуст имената на мисиите. Но той е като черешката на тортата. Освен него, малко по-малко известен е Джеф Безос, основател на книжната компания Амазон и на космическата Блу Ориджин. Блу Ориджин, за разлика от СпейсЕкс, не разчита на държавни проекти. Това дава известна привилегия на Безос да не се показва често пред публика и само когато постигне нещо забележително да излезе с гръмко съобщение – ето, изстреляхме ракета и я върнахме на земята.
Но освен тези двамата, основни са десетки компании в цял свят. Някои анализатори смятат, че „ню спейс“ индустрията ще има обща стойност $3 трилиона долара до 2030 година. Разбира се, не всички компании успяват, което кара някои злорадстващи да казват – ето, еди кой си фалира, следователно частната космонавтика е фарс. Но това е опашата лъжа – все едно да твърдиш, че понеже някой ресторант е фалирал, ресторантьорството е на изчезване. Разбира се, че в този бизнес ще има хора, които ще успяват и такива, които няма да успеят. Това не означава, че делът от бизнеса ще залезе.
Една от успешните, но слабо известни компании, е Планет Лабс. Компанията е основана през 2010 година и първите спътници се сглобяват в гараж. Днес, осем години по-късно, Планет Лабс е изпратила над 100 спътника в космоса, които служат за наблюдения на климата, предсказване на селскостопанския добив, предотвратяване на бедствия и т.н. До ден днешен това е една от най-печелившите космически компании, с четири офиса, разположени в САЩ, Германия, Нидерландия, Канада. Сходно е развитието и на една друга компания – Спайър Глоубъл, основана през 2012 година и изстреляла досега над 50 спътника.
Това е горе-долу историята на космонавтиката в последно време. Но има едно нещо, което не се променя от началото на 50-те години до наши дни, независимо дали космонавтиката е била основно държавно или частно финансирана. Става въпрос за всеобщия поплак от страна на някои хора, които недоволстват, че за космонавтика се харчат твърде много средства, докато имаме страховити проблеми тук, на Земята.
Лично аз бих разделил оплакващите се на два типа. Хората от първия тип съвсем искрено смятат, че космонавтиката е разхищение на средства и че от нея не произлиза нищо добро. Това в техните очи е област, в която се изявяват само много богати държави или бизнесмени-милиардери. Защо тези пари не се инвестират в това да се изхранват бедните деца в Африка, например? На тези хора може да се обясни следното: от космонавтиката излизат много нововъведения, които подобряват живота на обществото. Тези нововъведения не могат да се появят, ако науката се финансира само и единствено целево. Например, дори и да се вложат много средства в медицината, трудно може да бъде създаден апарат, който е способен да извършва хирургически интервенции едновременно по време на провеждането на ЯМР. Това са технологии, които произлизат от съвсем други области на живота, а не от медицината – в конкретния случай, от роботизираната ръка на „Медународната космическа станция“. Някой, който се интересува от космос, е създал прибор, който, освен че може да върши първичната си работа (да премества тежки предмети в космоса), може да се адаптира за нуждите на медицината. Светът функционира точно така, а не иначе. В науката има много клонове, които взаимно се вдъхновяват и обогатяват.
Проблемът е, че тези искрено съмняващи се в смисъла на космонавтиката хора са малцинство. Има едни други хора, които плюят по научно-техническия прогрес на човечеството, но същевременно не показват с действията си, че се интересуват от подобряването на живота.
В САЩ наричат такива хора „лимузинови либерали“ – израз, който не е добре познат в България. Лимузиновите либерали са тези представители на левия спектър, които обвиняват света в нецеленасочено преразпределение на средства, при положение че самите те не харчат средствата си целенасочено. Лимузиновите либерали лобират за по-добро развитие на масовия градски транспорт, но самите те не го ползват, а се возят в частни самолети и лимузини. Те настояват за предприемане на правителствени мерки срещу глобалното затопляне, но самите те шофират неефективни и замърсяващи природата спортни коли.
Такива хора дружно оплакват света, че някакъв богат бизнесмен, в случая Мъск, е изпратил личната си кола в космоса. Днес знаем, че за разработката на ракетата „Фолкън Хеви“ Мъск е дал от джоба си около $500 милиона долара. Но лимузиновите либерали безспорно биха отишли на кино да гледат някой от съвременните филми. Това е техен избор, но за заснемането, например, на филма „Карибски пирати: В непознати води“, са дадени близо $400 милиона долара. Една голяма част от модерните холивудски филми се изготвят за повече от $100 милиона. И все пак никой не е тръгнал да се оплаква какъв безсмислен харч са холивудските продукции. Никой не е казал, че това е прахосничество на средства. Напротив, лимузиновите либерали надяват на носа 3D-очилата, купуват си пуканки и се радват на филма, а като се върнат в дома си и сядат на компютъра, започват да държат сметка как другите да си харчат парите. Кое е по-добро – да бъдат качени камери в космоса, които снимат в реално време Земята, или да бъдат дадени милиони долари за филми, които ще създадат поредния измислен свят? Няма да ви отговарям на този въпрос. Моето мнение в случая няма значение – бизнесът диктува отговора на въпроса. Докато има търсене и предлагане, ще има и от едното и другото.
Трябва да ви призная, че в началото бях доста скептичен, когато Илон Мъск изпрати колата си в космоса. Защо го е направил, при положение, че вместо нея можеше да прати множество студентски спътници, които също чакат да бъдат изстреляни? Е да, може да прави каквото си иска, защото Мъск е частно лице и като такъв сам решава какво да качи на ракетата. Но какъв е глобалният смисъл от всичко това?
В деня, в който „Фолкън Хеви“ излетя и изпрати космическата „Тесла“ на път към Марс, аз бях категорично убеден, че ходът на Мъск е бил изключителен. Общо седем милиона души гледаха онлайн стрийма на СпейсЕкс. На следващия ден всеки, който бях срещнал, вече беше запознат с мисията. Всички обсъждаха реещия се автомобил на фона на земното кълбо, застаналия зад волана шофьор-манекен, примамващия бутон с надпис Don’t panic, алюзия към книгата „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. И не, обикновен спътник, обикновена мисия към Марс нямаше да предизвика такъв обществен интерес, такава глобална реакция. Илон Мъск го направи със своята нестандартна мисия, със своя творчески подход!
Добре, съгласен съм – независимо от научно-фантастичните намеци, които прави Илон Мъск, съвременното ежедневие твърде много се отличава от това, което прогнозираха както фантастите от Източния блок, така и западните фантасти. Не, ние не колонизираме планети, за да установим някакъв нов обществен строй, нито да създадем капиталистически или социалистически рай. Не, днешната космонавтика има съвсем различна насоченост – летим в космоса, защото го можем.
Но всъщност не е ли това мечтата, за която подсъзнателно всички сме си мечтали? Не сме ли искали космосът да е достъпен за всеки един човек? До известна степен желанието ни вече е реалност – всеки, който има в джоба си $100 000 – $200 000 долара, т.е. грубо цената на един апартамент, може да построи и да изстреля в космоса свой собствен спътник. Време е да осъзнаем следното – когато космосът е достъпен за всички, това означава, че право да летят ще имат всички. Това вече се случва. Някои го правят, защото се интересуват от Луната и Марс. Но не само. Някои го правят със съвсем друга цел – например реклама. Миналата година KFC изстреля пилешки сандвич до ръба на космоса. Е, гарантирам ви, в бъдеще ще виждаме все повече мисии, които ни се виждат безсмислено пилеене на пространство. Това само по себе си ще е хубаво, защото дори и дадена мисия да ни се струва абсурдна, някой пак ще плати за нея и тези средства ще отидат за поддържането на космическата индустрия. Лимузиновите либерали туй нещо не могат да го проумеят, нито да го разберат, нито да му се зарадват. Но пък никой няма и да ги пита. Колата на Мъск полетя и без тяхното мнение – донякъде, ми се струва, и като предизвикателство към собственото им морално превъзходство.
