Реалната динамика на провелата се в Лондон среща на върха на НАТО има малко общо с публичните престрелки между отделните лидери, на които станахме свидетели. Вървенето по следите на размяната на пейоративни коментари – на американския президент Доналд Тръмп спрямо канадския министър-председател Джъстин Трюдо или на тези между Еманюел Макрон и Реджеп Ердоган – по-скоро би ни отклонило от важните епизоди, които се случиха в британската столица. Изненадваща е лекотата, с която медиите се подведоха по епитетите, което се отрази и на начина, по който срещата на Алианса бе представена публично.
Да, и Франция, и Турция имат споделени причини да се отнасят резервирано една към друга. Едни от най-пресните такива могат да бъдат видени в няколко посоки.
Първо, Франция изпрати военен контингент, макар и малък, в Северна Сирия, което Анкара разтълкува като враждебен ход от страна на Париж спрямо турските интереси в южната им съседка.
Второ, Република Кипър е дала официално право на френската компания Total да извършва проучвания за наличието на природен газ около островната държава (а Турция, която поддържа местно правителство в северната част на Кипър, претендира, че дейността на френската компания е незаконна).
Трето, в Либия Франция подкрепя правителството, лидирано от генерал Халифа Хафтар (заедно с Египет, ОАЕ и Саудитска Арабия), докато Турция подпомага международно признатото такова на Файез ал Сараж (заедно с Катар и Италия). Както в казуса с Кипър, така и този в Либия касаят наличието и контрола върху природните находища на съответните страни и техните континентални шелфове.
Четвърто, Франция е една от най-активните европейски страни в изработването на икономически санкции срещу Турция спрямо дейността на последната в проучването на природните находища в региона на Източното Средиземноморие (във води, които ЕС счита за кипърски или гръцки).
Пето, Франция желае да се включи във военните обучения в региона на Източното Средиземноморие, които се провеждат съвместно между Гърция, Кипър и Египет.
Но тези френско-турски противоречия бяха налице преди срещата на НАТО и ще продължат във времето след нея. Затова възникналата “дискусия” между Париж и Анкара кой е в “мозъчна смърт” е просто част от реторическия фолклор между двете държави (заради който и турският посланик във френската столица бе свикан принудително от местното външно министерство).
За да разберем реалната динамика от срещата на НАТО обаче трябва да насочим вниманието си към други елементи от нея. Един такъв е позитивното поименно посочване на Северна Македония в декларацията на Алианса, което може би трябва да компенсира неблагоприятното положение, в което бе поставено Скопие след отказа на ЕС да предостави дата за стартиране на преговорите със западната ни съседка. Другият елемент е все по-смелото идентифициране на Китай като държава, чието поведение може да създаде рискове за Алианса. Третият елемент е свързан с това, че обновяването на стратегията за противопоставяне на руската хибридна и военна заплаха спрямо североизточния фланг на НАТО бе прието (апропо, това не е никак случайно с оглед на това, че въпросните държави – Литва, Латвия, Естония и Полша покриват 2% от БВП-то си като вноска към бюджета на Алианса). Четвъртият елемент предполага полагането в перспектива на значението на това, че срещата между Тръмп и Ердоган мина много добре (на фона на двустранните такива на американския президент с неговите европейски колеги).
И в четирите елемента има очевиден американски почерк. Така че другият медиен акцент от срещата в Лондон – ехидниченето на Джъстин Трюдо, Борис Джонсън и Еманюел Макрон спрямо Доналд Тръмп – трябва да бъде преосмислен спрямо този ракурс. Или както е популярното наричане: който се смее последен, се смее най-добре.
Всъщност именно с обновяването на стратегията на НАТО, касаеща североизточния фланг на Алианса и съответно Русия, бе свързано най-голямото значение на форума в Лондон: Турция в крайна сметка не блокира промените. Това не е изненадващо: не е новина в журналистическия смисъл на думата, но това не го прави по-малко важно. Иначе Анкара предварително заплашваше да активира своеобразния механизъм на ветото, ако държавите членки на НАТО не се дистанцират от подкрепата им за сирийските кюрди (които Турция счита за клон на ПКК, а оттук и за терористична организация).
Какво обаче получи Турция в замяна на това, че не блокира решението за обновяване на стратегията на НАТО спрямо североизточния фланг на Алианса?
Разковничето се крие в следните две неща.
Първото е, че генералният секретар на НАТО отказа да вземе страна по гръцко-турския спор, възникнал след подписването на Меморандум за разбирателство между Турция и Либия, касаещо разпределяне на морските им територии (който документ среща бурна гръцка съпротива с оглед на това, че той включва в себе си води, които Атина счита за свои). Самият документ, освен че е много спорен от гледна точка на международното право, е и откровена провокация срещу Атина. От турска гледна точка обаче той е форма на реакция срещу засиленото сътрудничество в региона на Източното Средиземноморие между Гърция, Кипър, Египет и Израел.
Второто е, че Алианст отказа да адресира колективно и критично Турция, включително и под формата на санкции, което искаше Атина, по така възникналия казус от подписания меморандум между Турция и Либия.
Или с други думи: медиите добре разбраха и отразиха това, че Ердоган отстъпи по отношение на актуализацията на североизточната стратегия на НАТО, но средствата за масова информация не схванаха защо и срещу какво турският президент направи това.
Друг базов въпрос, който също буди неразбиране, но пък касае самия Алианс. А именно: как така се случи, че на тази среща в Лондон НАТО избра да се фокусира върху североизточния си фланг, при положение, че има толкова много проблеми за разрешаване в югоизточния си. Един път, бомбата, която вече тиктака в гръцко-турските отношения. Втори път, повишената активност на Русия спрямо черноморския и каспийски регион. Трети път, все по-големият синхрон в действията между Турция и Русия. И така нататък.
Ако не в друго, то поне в едно е прав френският президент: бая мозъчна смърт има в НАТО.
