Игра на страхове

Винаги съм мислела, че страхът е огромна движеща сила. Страхът може да накара дори мързеливия да пробяга километри в търсене на по-сигурно за него място. Страхът може да превърне най-милия и благ човек в истински звяр. И страхът може да държи някого на власт. Последните години в България са живото доказателство за това.

Страхът е причина, средство и, много често, цел. Разбира се при всеки те са различни. Някои от страх, че ще останат без работа и препитание продават „гарантираното си от закона“ право като гласуват за когото им бъде показано. Други пък от страх, че ще бъдат неразбрани или помислени за глупави, а, недай Боже, и за различни – мълчат. Има такива, които мълчат също от страх, но от страх, че ще секне изворът на охолството и поради вродената си бездарност да правят каквото и да било друго мълчат, за да могат да задоволяват битовите си потребности. Някои от тези мълчат и доста шумно, де – в телевизорите, във вестниците, от парламентарната трибуна мълчат многословно, създавайки труднопоносим хаос от лъжи, измисли и откровени идиотщини.

А мълчанието осигурява комфорта на определени хора, които пък използват страха, за да си осигуряват гласове и мълчание. Защото пък те имат друг страх. Този от срещата с народна любов и признателност. За това се издигат стени, насажда се напрежение и се създават предпоставки за разделение между хората. Така се гарантира устойчивост на пребиваването във властта. Манипулация и пропаганда. Толкова.

Разбира се това са само малка част от примерите за огромната сила на това оръжие, което всеки от нас носи в себе си, но използва по различен начин.

Правиш всичко възможно да провалиш хора, които могат да променят нещата за доброто на цялото общество, имат смелостта и визията за правилните действия, но им липсва разпознаваемост или, примерно, опит. И под прикритието на само декларативната ти помощ ти ги отклоняваш, спъваш и, в някои случаи, опорочаваш. Правиш ги като себе си. И не защото мислиш, че ти си прав, а те бъркат. Не е и от демоничното желание да се бъркаш в съдбите на хората. А просто защото те е страх – от това някой да се окаже по-добър, от това, че не ти ще командваш парада и не ти ще разпределяш порциите. Или защото някой използва страха ти от това да се разбере кой и какъв си наистина, или какво си се договорил с някой някога. Което май е едно и също.

Стоиш във властта от страх. Страхът да не разсърдиш господаря, който навремето щедро те е дарувал и ласкал, с ресурси, придобити чрез някой друг самовлюбен глупак, публични ресурси, които за господаря са най-скъпото и ти си длъжен да му осигуряваш. Защото господаря също го е страх да не си загуби ресурсите, а от там и властта.

Няма ценности, няма морал, това е порочен кръг на порочни интереси, който се върти само от страха. Човешките съдби нямат значение. Правилата и редът губят своята сила да въздават справедливост. Значение има само оцеляването във властта. Защото извън нея чака възмездие. И то справедливо. Или поне така се надявам.

Но в този живот нищо не е нито 100 % черно или 100 % бяло. Така е и със страха. Той може да произведе и нещо положително. Страхът, че този уродлив модел на налагане на различни цензурирани и нецензурирани особи в управлението на страната, може да накара мълчаливите да проговорят. Страхът, че срастването на мафията с държавната и медийната власт и по този начин да ни обрече на десетилетия безпросветен мрак, може да накара хиляди да излязат навън и да заявят с лицата и имената си своето несъгласи. Страхът, че децата им, като пораснат, ще ги винят за мизерното си съществуване, кара хора, отчаяли се преди време, отново да започнат да вярват, че има смисъл и че справедливостта трябва да се защитава.

Страхът руши, манипулира и мачка, но, който използва страх, сам пада от него. 

Споделете:
Мария Николова
Мария Николова

Магистър по Финанси и Европейска публична администрация. Автор в няколко сайта, включително Петте Кьошета и Консерваторъ. Убедена е, че Европейският съюз има бъдеще и то включва България, която знае своите интереси