* Светът е наш (фр.)
Протестът на „жълтите жилетки“ извади на показ социалните проблеми, които тормозят френското общество от твърде дълго време
Чували ли сте за историята за човека, който падал от 50-етажна сграда? Докато летял надолу, за да се успокои, той повтарял на себе си: „Дотук добре… дотук добре… дотук добре“. Но това, което е важно е не падането, а самото приземяване. С този монолог започва филмът La Haine (прев. Омраза) на Матю Касовиц, чийто сюжет разказва историята на трима младежи от предградията в Париж – Винс, който е евреин (изигран от световноизвестния Венсан Касел), Хюбер, който е от африкански произход и Саид, младеж с корени от Магреб, изпълнени с чувство за гняв и липса на справедливост след като техен приятел е застрелян от полицаи. Защо ви разказвам всичко това? Може би защото историята в него е все още актуална, а аналогиите, които могат да се направят с движението на „жълтите жилетки“ определено не са малко. Най-малкото, защото за да разберем гнева, обхванал Франция последния месец е необходимо да разберем как френското общество успя да стигне дотук, което филма на Касовиц, макар и не толкова близката 1995 г, ни помага да си изясним.
Кои са жълтите жилетки?
“Жълтите жилетки“ е протестно движение, което се организира, за да се противопостави на обявяването от правителството предвидено увеличение на таксите върху горивата през началото на следващата година, като част от новата екологична политика на президента Макрон. Цените на горивата вече са се покачили с близо 20% през 2018 г. заради нарастващата цена на петрола на световните пазари, а това „удря“ директно по стандарта на живот на французите, които са меко казано недоволни и гневни от политиката на правителството.
Всичко започва от една онлайн петиция и група във Фейсбук, която насрочва „събитие“ за 17 ноември да бъдат блокирани всички основни пътни артерии в страната в знак на протест срещу предвидените мерки на правителството и с искане за отмяна на новите такси. Успехът на движението е голям като на посочената дата, по данни на правителството, излизат над 100 хиляди души, а основни пътни артерии из страната са блокирани. Протестът е във всички новинарски емисии, а подкрепата за него расте като по данни от статистически изследване на Le Figaro, 66% от французите подкрепят движението, а 82% смятат, че президентът Макрон трябва да отмени предвидените увеличения на таксите като подкрепата продължава да расте с всеки изминал ден.
Следва насрочване на нови протести като вече основният фокус е върху събитие в Париж, което има за цел да заяви ясно „в лицето“ на френското правителство и Макрон, че подобен начин на политика не трябва да продължава да бъде воден, а кадрите с горящи коли и потрошени витрини в последните две седмици от френската столица се превръщат в емблематичен символ на гнева във френското общество. В една от сцените, Винс, обсебен от идеята да отмъсти за своя приятел като убие полицай, седи втренчен в своето отражение пред огледалото, насочил пръстите си имитирайки пистолет, повтаряйки“C’est à moi que tu parles?” (прев. „На мен ли говориш?“), имитирайки емблематичната сцена с Робърт де Ниро от „Шофьор на такси“ и увещавайки се, че гневът е справедлив, а правосъдието идва. „Жълтите жилетки“ и героите от филма на Касовиц, си приличат силната омраза към статуквото, готови да раздадат справедливост по своему. Картината на надрасканата с лозунги и изпочупена Триумфална Арка, която бе на метри от арената на сблъсъци между полицаите и протестиращите символизира
Гневът срещу системата
Профилът на участниците в движението е най-различен, но основната част от тях са граждани на средна възраст, живеещи в провинцията, работещи в частния сектор на трудов договор или като самонаето лице в малко предприятие. Това са и гражданите, които ще трябва да понесат по-голямата тежест на новата такса върху горивата – тези от малките и средно големи градове, където придвижването с автомобил е не просто удобство или лукс, а необходимост, за да функционираш пълноценно в обществото.
В своята си същност движението на „жълтите жилетки“ наистина е гражданско – нито един профсъюз, нито една политическа партия, била на власт или в опозиция, нито едно НПО или асоциация не седи зад организирането на тези протести, а всичко е плод на спонтанните действия на хората, които са се самоорганизирали да изразят своето недоволство. Профсъюзните лидери, които са свикнали да бъдат основна двигателна сила на всички социални движения и техните протестни действия определено са шокирани от движението, което е от абсолютно нов вид за френската среда. Една част от медиите прави аналог с протестните действия на „червените шапки“ в областта Бретан през 2013 г, които се възпротивиха срещу новата екотакса върху товарните превози, но за разлика от днешните протестиращи, те имаха подкрепата на цялата местна власт в лицето на общински съветници, кметове и т.н. Не липсват опити протестът да бъде „яхнат“ от определени политически кръгове, но опитите им до момента остават неуспешни, а причината е една – „жълтите жилетки“ не са излезли на улицата заради политически мотиви и имат сравнително ясни искания.
Макар и много от участниците да имат различен произход, различни политически и социални възгледи, това, което ги обединява е, че всички са изпитват всекидневно на свой гръб последиците от увеличаващото се смазващото бреме на френската данъчна система. По данни на Евростат за 2017 г, Франция е „шампион“ в ЕС по размера на облагане доходите на гражданите си като средно французите отделят 48% от доходите си за данъци и социални отчисления.
Противоположно на очакванията на гражданите качеството на социалната система не кореспондира на огромната цена, която плащат за нея. Социалната система може да бъде описана като стагнираща, неефективна, като средствата често се изразходват неефикасно, а за сметка на това регулаторната тежест и административният апарат продължават да нарастват. Разбира се, това всичко се случва с активното участие на последните няколко правителства, които прокарват този тип политики. Затова и днес френската политическа класа е загубила доверието на своите граждани. До голяма степен Макрон плаща за грешките и на своите предшественици.
На пръв поглед изглежда, че протестът на „жълтите жилетки“ е основно с икономически мотиви, възпротивяващ се срещу поредната такса, но в своя генезис, той има най-вече социално измерение. Той обхваща и въплъщава недоволството от „системата“, която не работи, а виновен за това се счита политическия елит на Франция.
Забележително е, че движението на „жълтите жилетки“ печели широка подкрепа сред всички обществени кръгове. Голям брой журналисти, публични личности като актьори и водещи, интелектуалци се застъпват за исканията, изложени в протеста. Това показва, че дихотомията „елит-народ“ не може да обхване и обясни адекватно събитията от последните седмици. Всъщност може, ако под „елит“ разбираме френската политическа класа, а под „народ“ разбираме всеки, който не принадлежи на нея.
Поради тази причина, може би трябва да поставим събитията от последните 2 месеца в един по-широк контекст – този на една система в разпад, система, която е спряла да служи на своите граждани, а за сметка на това е превърнала своето съществувание в самоцел. Сред голяма част от французите от много време се таи чувството, че те са изолирани от политическия дебат, че техните искания остават нечути, неразбрани или неуважени, а политическият елит изолира гражданите от политическите процеси в страната. Това всичко поражда, че представителната демокрация не функционира, а
Френската политическа класа се е самозабравила
Разочарованието сред френските избиратели от политическата класа във Франция не започва с настоящите протести. Френските традиционни партии се намират в продължителна криза като за начална точка може да се вземе изненадата от началото на века, когато на президентските избори през 2002 г, „крайнoдeсният“ политик Жан-Мари ле Пен достига до балотаж срещу кандидата на десницата Жак Жирак. Това се случва след като политиката на социалистическото правителство на Лионел Жоспин от предходните 5 години може да се определи с една дума – провал.
Катастрофалното управление на правителството на Лионел Жоспан, който все пак трябва да се отбележи управлява по време, когато президент на Франция е десния Жак Ширак, което прави воденето на дългосрочна и целенасочена политика изключително комплексно, кара разочарованите французи да напомнят, че все пак те взимат крайното решение за своята съдба. Точно както героят от филма Саид, който минава покрай билборд с надпис „Le monde est à vous“ (прев. „Светът е ваш“), задрасква буквата V, променяйки израза на „Le monde est à Nous“ („Светът е наш“), така и „жълтите жилетки“ искат да покажат на политиците, че Франция принадлежи на французите, а тяхния глас, макар и забравен е от изключително значение.
За съжаление от 2002 г. явно много малко неща са се променили като последните президентски избори през 2017 г. един срещу друг се изправиха на балотаж Еманюел Макрон, съответно станала и президент, издигнат от своето гражданско движение, прераснало в партия “La République en marche!” (прев. „Напред, Република!“) и Марин ле Пен, кандидат на крайнодясната „Front National” (прев. „Национален фронт) и дъщеря на вече споменатия Жан-Мари. Макар и с напълно противоположна визия за Франция и двамата кандидати могат да бъдат определени като антисистемни като имат малко или почти нищо общо с традиционните партии във френската политика.
Докато за Марин ле Пен е очевидно, че не принадлежи към мейнстрийма, то при Макрон не е много лесно как успя да бъде обявен за антисистемен. Неговия път в политиката започва като заместник-секретар на кабинета на президента Франсоа Оланд през 2012 г, а в последствие и министър на икономиката през 2014 г, където се задържа 2 години, докато не започва своята подготовка като кандидат за президентските избори. Докато заема длъжността на министър, Макрон не е особено популярен сред другите членове на кабинети, депутатите и членовете на Социалистическата партия като е обвиняван, че не следва идеологическата линия и води политика на неолиберализъм и дерегулация. Може би и точно това му спечелва образа на политик, който трудно ще се впише в традиционните политически рамки във Франция. Всички това навява на мисълта, че французите са загубили вяра в политическата система, която от своя страна е продукт на сложната френска образователна система, която има за цел да създава подготвени политически и административни функционери, но която в последно време се смята, че по-скоро превръща своите възпитаници в
„Държавна аристокрация“
„La Noblesse d’Etat” (прев. „Държавната аристокрация“) – това е заглавието на книгата от 1989 г. на световноизвестния френски социолог Пиер Бордьо, в който се опитва да опише проблемите на образователната система във Франция, и конкретно на висшите институти, които имат за цел да създават подготвени кадри за ръководни постове в политиката и администрацията. Тези висши институти приемът е базиран на принципа на меритокрацията – всеки получава това, което заслужава спрямо и своите качества. Проблемите обаче се появяват, в момента, в който един човек стане част от тази система. Възпитаниците се изстрелват директно към висшите постове на държавата и стават част от този така наречен политически и административен елит, а останалите граждани се смятат за недостойни или недостатъчно подготвени да участват активно в управлението на държавата.
Днес по-голямата част от френския политически елит произлиза от тези висши институти, което създава една огромна бездна между гражданите и техните политически представители. Завършилите Ecole nationale d’administration (прев. Висшето училище за администрация), наричано накратко ENA, са кръстени с ироничното име les énarques (словосъчетание между абревиатурата на Националното училище за администрация и монарх), но защо? Защото за много французи днес, за да участваш в политическите решения трябва да си възпитаник на това училище. Еманюел Макрон не прави изключение – след като завършва Sciences Po (Институт за политически науки в Париж), той влиза и в ENA. Макар и да заема за много кратко пост като инспектор в държавната финансова инспекция, Макрон се насочва към частния сектор. Може би, още един негов епизод от биографията, защо Макрон е, че не принадлежи на тази система. Може би затова и хората са толкова разочаровани и гневни, възлагайки големи надежди на Макрон като свой избор за президент.
От друга страна, президентът на Франция бе избран и с програма поставяща акцент върху три основни теми – сериозна реформа в публичните финанси, покачване на конкурентоспособността на френската икономика и най-вече нарастване на покупателната способност на французите. Макар и да се справя добре с първите две, третото все още се превръща в сериозна пречка, достатъчно голяма, защото данните сочат, че политика като въпросното покачване на таксата върху горивата ще имат негативен ефект върху покупателната способност на французите. Не помага и арогантния образ, който си изгражда френския президент на откъснат от ежедневните проблеми елитист, който мисли само за богатите си приятели, а за това свидетелства и неговия рейтинг на одобрение, който достига рекордно ниските нива под 20% по данни на YouGov, които не са много далече от тези на неговия предшественик Франсоа Оланд, който счупи рекорда и успя да спечели приза за най-непопулярен президент на Франция по време на Петата Република.
Но нека се върнем отново на анализа на Бордьо, който в своя труд констатира, че въпросните институти създават социална среда, която предразполага репродуцирането на едни елити, които разделят обществото на касти и класи, които функционират по сходен начин както е функционирали феодалното общество в монархическа Франция преди Републиката. Наблюденията на Бордьо са констатирани още преди 30 години, но те са актуални и до днес – във френското общество съществува
Липса на диалог между политиците и гражданите
И точно тук на сцената идват „жълтите жилетки“ да напомнят на френските политици, че колкото и абстрактно и архаично да им звучи, нацията е върховния суверен. Ще видим ли най-накрая изграждането на един здравословен диалог между откъснатия политически елит и гражданите? Засега отговорът е положителен. Не липсват политически опортюнисти, които искат да застанат начело на народното недоволство като лидерът на крайнолявата „France Insoumise“ (прев. ”Непокорима Франция“) Жан-Люк Меланшон, който смята да внесе вот на недоверие срещу правителството. Марин ле Пен и крайната десница също призовават, протестите да не прекъсват и гражданите да се борят за своя суверенитет. Техните опити засега се оказват неуспешни, макар че последния уикенд голяма част от безредиците в Париж бяха реализирани точно от симпатизанти на тези два лагера. Голяма част от участниците в движението се разграничиха от действията на така наречените casseurs (прев. човек, който руши), които са се превърнали в естествена част от всеки голям протест във Франция.
Други като лидерът на дясната партия les Républicains (прев. „Републиканците“) Лоран Вокие, настояват за диалог и намаляване на напрежението, като предложи дори правителството да прибегне до референдум по въпроса. Въпреки че президентът Макрон отстъпи пред „жълтите жилетки“ и обяви мораториум върху покачване на таксата върху горивата в следващата година, за негово съжаление протестни действия са предвидени и за тази седмица (б.а. 8 декември), като исканията на протестиращите прерастват в генерално недоволство срещу цялостната политика на правителството. До голяма степен топката е в Макрон – той трябва да направи така, че да успокои народните вълнения, защото провал в това начинание би означавало край за неговата иначе блестяща до този момент политическа кариера. А французите не трябва да забравят, че в края на краищата съдбата им е в собствените ръце и разбиването на мраморния лик на Мариан (б.а. символ на френската държава) върху Триумфалната Арка не е просто изразяване на недоволство, а акт на себеотрицание и деструктивна омраза, която няма да доведе до нищо положително. Протестиращите носят отговорност за бъдещето на своята страна, не по-малко от своите лидери. Това, че въпреки обещанието за мораториум над таксата на горивата от президента Макрон и тази седмица се случват протести е показателно, че създаването на среда за диалог е от екзистенциално значение, не само за кабинета на Макрон, но и за цялата френска държава. В противен случай Франция рискува да влезе в разрушителната спирала на непрестанен бунт и константно недоволство.
Диалог е може би наистина това, от което липсва, а е тъй необходимо. Диалогът е гаранция, че всеки глас ще бъде чут, че всяко мнение ще бъде взето под внимание. Диалогът е това, което изгражда една общност – създава чувство за взаимовръзка и близост между хората.
Алтернативата на диалога не е мълчанието. Алтернативата на диалогът е рушенето и демонстрацията на деструктивна сила, единствено и просто защото хората са социални животни, имащи базовата нужда да комуникират помежду си.
За съжаление, филмът няма щастлив край. Точно когато Винс се отказва да търси отмъщение и предава пистолета на своя приятел Хюбер, който е успял да го вразуми, полицаите го спират за проверка, а наглед една закачка от тяхна страна с Винс, приключва с изстрел в неговата глава.
Хюбер, свидетел на всичко това и противник на всичко, което се случва, защото „омразата привлича само омраза“ се затичва и насочва пистолета към полицая-убиец…
Накратко това е историята на едно общество, което пада надолу. И докато лети повтаря, за да се успокои себе си: „Дотук добре… дотук добре… дотук добре“. “. Но това, което е важно е не падането, а самото приземяване.
Аз обаче вярвам, че Франция ще се приземи.
Снимка: psarab.com
