Истанбулската конвенция – нехудожествена измислица

Преди години шведската телевизия SVT редактира Пипи Дългото чорапче. Нещо, което започва с отнемане на жаргона й, изревах тогава през Петте кьошета, може да завърши с цензурирането на чорапчето и луничките й.

Каква Пипи би била онази мейнстрийм фръцла, на която й вменят неутрален език? Или пък й изтрият белезите от лицето, получени от нетрадиционния развой на следобедния чай?

Ако утре луничките попаднат под цензура, кога да очакваме някой европейски бюрократ да опъне стълба до небето и да се опита да свали луната?

Тогава кризата на идентичност на Пипи Дългото чорапче бе все още далечен феномен.

Но българското правителство се готви да приеме т.нар. Истанбулска конвенция. В основата на документа, иначе представен благородно като разбиране за ненасилие върху жени (и деца), стои схващането, че полът трябва да бъде въпрос на социална идентификация.

Това би бил много грозен статус, ако касаеше бельото на хората. По-притеснителна би била психологическата деривация, която може да произтече от субективното тълкувание на половата идентичност.

Спокойно мога да живея в свят, в който има мъже, които се чувстват като жени (или обратното). Аз имам религиозно съзнание: знам какво пише в Библията за „кръста“, който всеки си носи. Щастлив съм, че тази тегоба ме е отминала.

Но имам проблем с налагането на тегобата като стандарт. Против съм субективната конструкция да се задава като норма.

Единственото по-глупаво нещо от опита на социалистите да враждуват срещу социални категории е опитът на либералите да предефинират биологични единици.

Дори и апатията ме напуска, когато видя, че някой бюрократ се опитва да отнеме религиозната свобода на даден свещеник, който не иска да венчае еднополова двойка. И ще враждувам срещу всяка държава, която даде право на еднополови двойки да осиновяват деца. Не защото децата ще бъдат обичани по-малко или повече. А тъй като това е експеримент, който можем да правим със себе си, но не и с единственото нещо, което обичаме повече от себе си – децата.

За Пипи Дългото чорапче знаем, че язди кон в компанията на маймуна на рамото си. За Божура на Йордан Йовков обаче имаме други впечатления. Например:

„После се обърна – Василчо стоеше зад нея. Тя видя очите му и разбра, че трябва да бяга. Но някаква сладка топлина се разля по цялата й снага, нозете й омаляха. Василчо я хвана за ръката. И тя се противеше, но пак вървеше след него, където той я водеше. Скриха се в гората. Тук-таме някои вейки с почервенели листи се разклащаха и показваха още пътя им…“

И после:

„Но понякога тия приказки, тая гавра, с която хората я преследваха, я озверяваше.
– Лош бил – говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, – пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо…“

Нека си спестим глупавата мисъл, че понеже Йовков е създал Божура и Василчо, е обичал да насилва/бие жени и деца. Или че Астрид Линдгрен е била хомофоб, защото е нарисувала с думи Пипи като расистко рижава.

Божура е циганка и се самоубива от любов по Василчо.

А Истанбулската конвенция, за разлика от колоритните герои на Йовков, е измислица, но не художествена

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.

Share This