Всички се вайкат за Афганистан, но колцина си дават сметка, че той е продукт на политиката на една цивилизация, част от която сме и ние? Една свободолюбива, индивидуалистична и същевременно надрусана цивилизация. Берем своите си плодове, а което е по-налудничаво – афганците също берат нашите плодове. Насила им насаждахме либерално мислене, което сега насила ще им изкоренят. Нашата „отрова“ им се услади и връщането към въздържанието ще бъде тежко. Ако, разбира се, изобщо се състои.
Нещата се представят така, че древният народ на Афганистан, който от 40 години „се бори за мир“, сега губи всичко и „кошмарът, от който афганистанците се страхуваха, се случва пред очите ни“, както се изрази американският писател от афгански произход Халед Хюсейни. Но талибаните си върнаха контрола буквално за часове, което означава, че през цялото време те са били някъде там в пълна сила и мощ, очаквайки своя час. От кой народ са талибаните? Нима не от същия? Някой спокойно би могъл да каже и това: „Американците се изнесоха и афганците вече са свободни да бъдат такива, каквито са“. И наистина, кога проявата на една народна воля е по-автентична – в условията на военно присъствие или когато това присъствие вече го няма? Нима, оставени на себе си, хората не са по-близо до природата си? И кой определя дали тази природа е добра или зла, дали се нуждае от контрол и поправяне или трябва да бъде оставена сама на себе си да се развива според собствените си разбирания? Ето това е един наистина интересен въпрос.
Да се намесва ли една цивилизация в работите на друга цивилизация?
Отговорът зависи от философската предпоставка. Ако погледнем като релативисти, ще кажем: не, не бива да се намесва, защото никой не е, не може и не бива да бъде сигурен в собствената си правота, не защото не е правота сама по себе си, а защото има стотици други правоти, не по-лоши от нея. Не може да бъде сигурен в правотата си, защото истината е относителна, всеки си има своя истина и своя правда – има си я и нашият, „свободният свят“ (който може би е такъв единствено в собствените си очи?), имат си я и талибаните, и „Ислямска държава“, и Башар Асад, и Ким Чен Ун, и Далай Лама и тъй нататък, и тъй нататък. И щом нашата истина не е с нищо по-добра от истината на народите в Африка, то трябва да ги оставим да се самоопределят и да се развиват, нали така? И щом нашата истина не е с нищо по-добра от истината на талибаните, то кои сме ние по дяволите, че да им се бъркаме!
Но наред с релативизма съществува и обратната мисловна нагласа – как да я наречем: абсолютивизъм? Ето защо едновременно се обявяваме в подкрепа на правото за самоопределение на развиващите се народи и в същото време организирано им изнасяме (и натрапваме) своята парламентарна демокрация, своите ценности, своя начин на живот, вярвайки, че той е най-правилен и най-желан от всички хора по света.
Един човек се опитва да наложи мнението си на друг човек, да го убеди в правотата си. Така постъпват и народите, така постъпват и цивилизациите.
Такава е основата на мисионерството. От гледна точка на релативизма е все едно кой кого ще убеждава в правотата си и с какви средства, щом веднъж ги е избрал от гледна точка на същата условна и относителна правота. Така ли е обаче? Ако приемем, че падането на Византия (и на България) под властта на исляма и откриването на Америка са събития от един и същи порядък, с едно и също историческо значение и се различават само по гледните точки на движещите сили, никоя от които не е по-правилна от другата – тогава, да, все едно е. Обаче ние винаги оценяваме резултатите и виждаме, че не е все едно. Ако се срещнат двама еколози, като единият опазва някакъв прилеп, а другият – пеперудата, с която се храни този прилеп, то как ли ще протече комуникацията и аргументацията между тях? Видовете, които опазват са различни, даже антагонистични, но доброто, което вярват, че вършат, е едно и също. Ако обаче виждаха абсолютното добро, щяха смирено да оставят прилепа да се храни с каквото Бог е промислил. Толкоз за релативизма.
Релативизмът обаче си има своите основания. Много неща наистина са относителни и зависят от гледната точка. Представете си как ще ви изглежда познатата улица, ако излизате от дома си, за да отидете на море, или пък излизате, за да постъпите в болница. Какви ще са дърветата и автомобилите, плочките на тротоара, лицата на минувачите, даже миризмите. Представете си чувствата, които бихте изпитали към един и същи човек, с когото сте се съдили, при положение че сте го осъдили, а после си ги представете, при положение че той е осъдил вас. Наистина почти всичко е относително, с изключение на наистина важните неща. Например дали съм жив е абсолютна и обективна истина, която не зависи от моите предпочитания, решения и от гледната ми точка. Дали съм българин на еди-каква-си възраст, с еди-какви-си на цвят очи и еди-какво-си ЕГН – също не е въпрос на интерпретации и субективно мнение. Дали съм мъж е обективна и абсолютна истина, въпреки упоритите опити напоследък да се изкара, че не е.
В крайна сметка човекът не е релативист, релативизмът за него не е естествено състояние. На човека му е трудно да повярва, че шоколадовият бонбон за мен е сладък, за теб е кисел, а за филанкишията е лютив, като през цялото време е един и същи бонбон.
И като разбрахме това, нека повторим въпроса: редно ли е да се бърка една цивилизация в работите на друга цивилизация? Редно ли беше да се бъркаме в живота на афганците и редно ли е да се бъркаме оттук нататък? Трябва ли да ги пазим и освобождаваме от студентите (така се превежда „талибани“ от пущу), които не дават на жените да работят, да учат и да излизат от къщи без придружител, забраняват телевизията? Трябва ли да определяме поминъка им, който след последния прилив на американски влияние се специализира в отглеждане на опиум, достигайки рекордни експортни нива? Трябва ли най-сетне да ги спасяваме от исляма – този бич Божи? За да отговорим на последния въпрос, трябва да отговорим на друг: за афганците ислямът тяхна природа ли е или зло, което ги е завладяло против волята им при определени исторически обстоятелства?
В крайна сметка мисля, че нашата цивилизация има право и трябва да споделя (и налага) своите ценности и разбирания навсякъде, където може. Ако истината не е относителна, то истината не може да бъде повече от една, така че тези, които притежават истината, имат мисията да я предадат на останалите (тук е мястото либералите да се разпищят). Пък и никой не се е оплакал от технологиите и политическото устройство, което нашата цивилизация е разнасяла по света. В повечето случаи борбата за независимост не е нищо повече от стремеж на някаква местна олигархия за контрол над ресурсите и богатствата.
Силните цивилизации настъпват, а не отстъпват. Не вършат самоубийство. Защото ако сега отстъпим (както се самонавиваме, че трябва да постъпим в името на мултикултурализма и толерантността), тогава на опразненото място ще дойдат талибаните. Може би някой ден ще се култивират и те, както са се култивирали и другите варвари-завоеватели преди тях, но ние няма да сме живи да го видим. Затова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
