Историята на свободата не се свежда до философски трактати и полемики на мислителите от една или друга епоха. Същинската история на свободата се изгражда от най-мащабния социален сблъсък, който неизменно съпътства съвременната цивилизация и разтърсва повече или по-малко драматично цялостното историческо развитие на Европа и Америка. Всяка идеология, всяка власт, всяка политическа тенденция придобива своето политическо съдържание според ролята, която играе в този социален сблъсък. Повече от две хилядолетия – от древна Гърция и Рим, та чак до Атлантическите революциии – свободата е разбирана преди всичко като социален ред, който позволява на общността да се самоуправлява. „Глас народен, глас Божи“ е сърцевината на това разбиране за свободата, без оглед на това какво точно повелява този глас. За свободата, според това домодерно разбиране, е достатъчно народът да има участие в законодателното събрание. Конусовидните шапки (pileus) на освоводените роби в Рим, като символ на древноримската богиня Libertas, по-сетне ще се превърнат в революционния символ на народните маси през Американската и Френската революции – сякаш, за да свържат епохите, през които господства това разбиране за политическата свобода.
Но именно големите революционни трансформации, които разрушават стария феодален ред, извеждат на преден план и стряскащата реалност, че самоуправлението на народа само по себе си не е достатъчно условие за свободата. Че то носи необуздан потенциал да се изроди в терор, както по времето на якобинската диктатура, или пък властта да бъде узурпирана – все по волята на народа – от цезаристки тип управници. И не на последно място, самоуправлението, разбирано като политическа свобода, все още не е достатъчна гаранция срещу създаването на политическа държава от патерналистичен тип или с „просветен управник“ начело, която да задуши гражданското общество и свободната инициатива. Тази стряскаща реалност ражда и модерната концепция за свободата – всяка власт, дори и властта на народа, трябва да бъде така ограничена чрез система от правила и институции, че да се гарантира личната сфера и собствеността от държавната намеса.
Въпросът за свободата от властта и за баланса между управлението на мнозинството и индивидуалната свобода е всъщност въпросът за модерната конституция. Казвам всичко това в навечерието на 16 април, Денят на Търновската конституция и на юриста, за да подчертая нейната политическа драгоценност, с която трябва да се гордеем. Отвъд установения (и правилен!) наратив за „най-демократичната за времето си“ Конституция, с който сме свикнали, трябва да се отбележи, че Търновската конституция, като политически документ с основополагащо значение, е нещо много повече. В нея е въплътено модерното разбиране за политическа свобода, изковано в революционните драми и социалните турболенции на Европа и Америка от XIX век. Нашите бележити учредители съумяват да трансформират изготвения от Временното руско управление проект за органически устав, близък по философия до германо-руската монархическа, етатистка традиция, основана на старото разбиране на свободата, само като възможност за самоуправление. Със завидна политическа зрялост и самочувствие, каквито, уви, липсват в актуалните ни партийни върхушки днес, депутатите в Учредителното събрание, превръщат Търновската конституция в суверенен акт на българската нация. Акт, с който нацията самостоятелно определя основните параметри на своята политическата форма в една сложна геополитическа обстановка и при съществени ограничения, наложени от т.нар. „велики сили“. Но още по-впечатляващо е, че въплъщават във философията на Търновската конституция контурите на модерното разбиране за свободата. На тях е предложен един проект, който повече или по-малко предвижда представително събрание с малко число пряко избрани представители, повече съвещателно, отколкото като реален фактор на управлението, което е всецяло поверено на монарха-суверен. Такъв до голяма степен е моделът на германската и руската монархии от онова време. Учредителите отхвърлят тази политическа конструкция и предоставят суверенитета на народа, а не на монархическия институт. Монархът е учредена, а не учредителна власт. Народното събрание не е просто представителството на народа в законодателната власт, а е национален политически форум, пред който изпълнителната власт, назначавана от монарха, носи политическа отговорност. Но същественото е, че свободата не е сведена само до участие на народа във властта, а се създават конституционни условия България да се развива като държава на свободни хора със свободна инициатива и с гаранции за частната собственост, а не като патерналистична или авторитарна държава.
С други думи, в социо-културната орбита, в която тогава се намира България и в която доминират политическите модели на германския етатизъм и патернализъм, и на руското самодържавие, Търновската конституция дава на новоосвободена България съвсем друг обществен и политически хоризонт, ориентиран към създаването на свободно общество. Проектира нова политическа реалност и ново бъдеще за българския народ. Но силното ценностно и политическо влияние в българското общество на политическите модели и държавни традиции, основани на германския авторитарен етатизъм и на руското самодържавие, влизат в непримирим конфликт с тази модерна концепция за свободата, заложена в Търновската конституция. Заради това този конфликт се превръща в основната ос, около която се развиват политическите процеси в България до Втората световна война. Отношението на политическите и държавни дейци към Търновската конституция, както основателно изтъква проф. дн Георги Близнашки, е най-важната мяра за оценка на техния принос към българската държавност. Не железопътните линии, не градските градини или салонните нрави, нито пък фабричните комини, изградени по времето на тази или онази диктатура, личен или авторитарен политически режим, потъпкал свободата, а оттам – и възможността за наистина пълноценно социално и политическо развитие на България. Тази мяра – отношението към Конституцията и свободата – е определяща и за днешния ден на България. По нея трябва да измерваме ръста на политици и политикани, които зоват за премахване на парламентарното управление, предлагайки „спасение“ в някакъв имагинерен необонапартизъм, наричан за удобство и заблуда на народа „президентска република“. Според нея трябва да съдим и онези, които ни тласкат към евразийските ценности на „силната ръка“ и самодържавието. Независимо от историческия дисконтинюитет на свободата нашата страна днес, след 1989 г., изживява своя най-продължителен период на демократично развитие след Освобождението – цели 33 години. Това в определен смисъл се дължи и на неизбледняващия исторически спомен за „светинята на българския народ“, както е наричана навремето Търновската конституция. Спомен, изградил и съхранил демократичната политическа култура, зачената от учредителите, който дава морално-политически основания на днешните застъпници на свободата и конституционализма.
