Миналата седмица мнозина се възмутиха от един видеоклип, в който ученик буйства в класната стая по време на час и издевателства върху учителка, принуждавайки я да му пише тройка (включително като удря мобилния й телефон с пръчка). Скандалът стана повод за коментари докъде е стигнало нивото на дисциплина в българските училища. Известно е, че подобни случаи отдавна не са изключения.
Причините за срива на учителския авторитет и застрашителното покачване на нивата на ученически своеволия се коренят в „Теорията на счупените прозорци”, формулирана от американските социолози Джеймс Уилсън и Джордж Келинг. Според нея дребните нарушения на реда не само са индикатор за криминогенната обстановка, но и активен фактор, влияещ на нивото на престъпност като цяло. Названието идва от примера, който авторите привеждат: „Ако в една сграда е счупен един прозорец, и никой не го ремонтира, то след определено време в тази сграда няма да остане нито един здрав прозорец.“ Тоест, ако провиненията не се наказват, това стимулира все повече хора да нарушават реда.
Пренесена в контекста на днешното българско училище, тази теория гласи, че причината ученик да си позволява такова арогантно, недопустимо и на практика престъпно поведение е липсата на санкциониране на далеч по-дребни и невинни провинения.
У младите хора съществува естествен порив към нарушаване на общоприетите правила. Колкото по-строги са правилата, толкова по-безобидно е тяхното нарушаване. И обратно – практическата липса на контрол за спазването на правилата провокира към извършването на откровени криминални престъпления. Защото това, което видяхме в двата клипа, е престъпление – тормоз върху учител на работното място.
По времето, когато авторът на тези редове беше ученик (от средата на 80-те до средата на 90-те години на миналия век), най-сериозните нарушения на училищния ред бяха… пушенето в тоалетните и драскането по чиновете, а „таванът” на неуважителното отношение към учител стигаше най-много до вербални остроумия. Физическата агресия, заплахите, плюенето на учител, демонстративното вземане на дневника, блъскането и ритането на училищно имущество – по онова време всичко това бе немислимо. Само че тогава имаше ефективна система от наказания (след 1990г. започна да се олекотява) – оценки за поведение, трудово-възпитателни училища, шамарите и дърпането на ушите бяха реалност… Имаше и респект към учителя. А сега всички знаем какво е положението.
Сега се чуват гласове, които призовават за сурови наказания на подобни гамени (и на техните родители).
Така и трябва да бъде, но „Теорията за счупените прозорци” сочи, че трябва да се обърне сериозно внимание и на „малките” нарушения на реда в училище. Защото санкционирането на наглед леки провинения предотвратява извършването на по-тежки.
През 1994г. новият кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани назначава Уилям Братън за началник на полицията в града. Тактиката на Братън е да се действа твърдо срещу дребните нарушения на реда – скандали на обществени места, хвърляне на бутилки, рисуване по стените, пътуване гратис в метрото, просене на пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата, пикаене на улицата… Още като шеф на транспортната полиция Братън повежда война срещу гратисчиите. И не само я спечелва, а се оказва, че мнозина от пътуващите гратис имат далеч по сериозни „прегрешения” – висящи дела, незаконно притежавани оръжия и т.н. Преди него пък Дейвид Гън като директор на нюйоркския метрополитен започва работата си с борба срещу графитите по вагоните, които според него са символ на краха на системата и без тяхното премахване, никакви други реформи не биха били възможни. И резултатите са налице – докато в началото на 80-те години Ню Йорк е криминален ад с по 1500 тежки престъпления на ден и 6-7 убийства на денонощие, а метрото е рисковано дори през деня, то в края на 90-те години градът се превръща в най-безопасния мегаполис на САЩ.
Пътят към връщането на реда в училище и повишаването на учителския авторитет е ясен – строги закони, солени глоби и сериозни наказания. Плюс тяхното прилагане.
