Поне два пъти тази година Владимир Путин оприличи себе си на Петър Велики. Един път, подчертавайки това, че и двамата не водели завоевателни войни, а връщали териториите, които принадлежали на руската държава. Втори път, казвайки, че ако някогашният император от династията Романови се е борил за излаз на Азовско море, то въпросното е вече вътрешно за Русия (покрай завладяването на украинската част от крайбрежието на този басейн).
Мнозинството от руското население едва ли има нужда от правенето на такива паралели, за да бъде подтикнато да се възхищава и да славослови действащия ръководител на Кремъл. Дори руският народ да не бе абониран за all-inclusive пропаганда от сутрин до вечер, Владимир Путин отново щеше да бъде харесван и подкрепян в страната му (стига с американския либерален наивитет, че е възможно да се създаде дистанция между обикновения руснак и Путин).
По-големи основания за изразяване на признателност към руския президент обаче имаме европейците. За разлика от съгражданите му, ние наистина има за какво да благодарим на Путин.
Слава Украине! Слава Путину
От независимостта на Украйна насам нито един местен политик не успя да направи това, което стори Владимир Путин, обединявайки двете страни на река Днепър срещу Русия. Нахлувайки в Украйна, целта на Кремъл бе да направи Западната част на страната русофилска като Източната й. Вместо това, Източната стана като Западната и рускоговорящи украинци се бият срещу руснаците и техните наемници. След инвазията в началото на тази година, проруският президент на Украйна Леонид Кучма, управлявал страната в това му качество от 1994-та до 2005-та година, заяви, че “да ни атакуват в 4 сутринта – вероятно такава е традицията на всички фашисти, независимо от държавата и ерата”. Запитан дали е било възможно да се избегне войната, той отговаря: “Само ако се бяхме съгласили на ултиматума на Путин. Тогава нямаше да има инвазия, но постепенно подчинение на нашата държава. И тогава Буча нямаше да се случи само в Буча, но навсякъде, където руският окупатор би се озовал.” Изходът от войната? – “Украйна трябва да се бие и да реши всичко на бойното поле.”
“Близката чужбина” става по-малко близка и все повече чужбина
Агресията на Владимир Путин срещу Украйна, обоснована от Москва на принципа на лингвистично-културните граници на Руската Федерация като по-големи от държавните й, накараха Казахстан да настръхне (в страната има руско малцинство, съставляващо около 16% от населението). Послания като “Казахстан е изкуствена държава”, в която има “нацистки сантименти”, които се чуваха през цялата 2022-ра година в руската публична среда, определено не допринесоха за успокояването на Астана. Когато президентът на централноазиатската страна Касъм-Жормат Токаев, при това в присъствието на руския му хомолог, защити украинския суверенитет, той вероятно е мислел за казахския. Доколкото все още не е ясно дали ще се състои газовият съюз между Казахстан, Узбекистан и Русия, предложен от Москва миналия месец, то междувременно Астана вече преговаря с Азербайджан, така че през Баку да бъде изнасян казахски петрол. Целта на Казахстан е да диверсифицира маршрутите си на експорт на въглеводороди, тъй като страната е изключително зависима в това отношение от използването на енергийната инфраструктура на Русия. Още повече, че Москва, както демонстрира тази година, има възможност да “завърта кранчето”, преустановявайки износа на казахски петрол през нейните тръби, оказвайки по този начин натиск върху властите в Астана. Опасността от “корекция” на поведението на Казахстан от страна на Кремъл се актуализира отново, когато Астана заяви, че има готовност да изнася от своето “черно злато” към Европейския съюз, предвид това, че Стария континент търси алтернативни на руските енергийни източници.
Докато се развиваше този сюжет на латентно напрежение между Астана и Москва през цялата 2022-ра година, междувременно Киргизстан отказа да вземе участие във военно обучение на лидираната от Русия Организация на договора за колективна сигурност (ОДКС). Аргументът на Бишкек: провалът на Кремъл да се намеси в конфликта между Киргизстан и Таджикистан. Властите в Душанбе пък, по думите на президента Емомали Рахмон, поискаха да не бъдат третирани от руските власти като съветска република, а с уважение.
Проблемите на Русия с държави, които тя счита за близки, не се ограничават само с примери от Централна Азия. Поне според Института за изследване на войната, държавният глава на Беларус Александър Лукашенко е отклонил натиска на руския си колега по отношение на ускоряването на интеграцията между двете държави и допълнителното участие на Минск в конфликта в Украйна. Премиерът на Армения Никол Пашинян пък отказа да подпише съвместната декларация на ОДКС при провеждането на последния форум на организацията. Съображенията на Ереван: въпросната организация не е успяла да се намеси, защитавайки държавата от агресията на Азербайджан по-рано през годината.
Разширяването на НАТО
По времето на Студената война няколко фактора допринасят за съветската доминация на Балтийско море. Това са контролът на Москва на държавите до ГДР; “финландизацията” на Хелзинки и политиката на неутралност на Швеция. С агресията на Владимир Путин спрямо Украйна обаче Финландия и Швеция поискаха да станат членки на НАТО (процес, който тече в момента), а Русия ще си спечели нови 1300 км граници с държави от Алианса. Още повече, че отбранителните възможности на Швеция и особено на Финландия са изградени на принципа на самостоятелното обезпечаване на собствената им сигурност и от години се развиват в сътрудничество с и по стандартите на НАТО (за разлика от предишните вълни на разширение на Алианса, когато влизащите в състава на организацията страни бяха по-скоро реципиенти, а не източници на сигурност). През текущата 2022-ра година Алиансът, без да води война, е вложил 1.2 трилиона долара в разходи за отбрана, a Русия, в апогея на конфликта с Украйна и след като й се наложи да увеличи в движение средствата в този сектор, около 78 млрд долара. Не всичко е пари, разбира се. Но темата за мотивация на военнослужещите в Русия също е дискусионна, доколкото дори Кремъл призна, че “частичната военна мобилизация” не е преминала гладко.
Изправен пред такива реалности, в които балансът на конвенционалните сили в Европа не се развива в ползва на Москва, Кремъл ще става все по-шумен и хаотичен в безсилието си. Форма на последното бе и повдигането на въпроса за използване на тактическо ядрено оръжие от страна на Русия.
…и другите нацисти
Войната с Украйна провокира промяна и в двата далечни един от друг краища на Руската Федерация. На запад Германия обяви, че ще инвестира допълнителни 100 млрд евро в отбранителния си сектор. На изток Япония пък заяви, че до пет години военният й бюджет ще бъде двойно увеличен (по рано през годината говорителят на руското външно министерство заяви, че Токио демонстрира себе си като съучастник на неонацизма). По отношение на противопоставянето на милитаристичния авантюризъм на Владимир Путин са налице и възможности (САЩ и Великобритания осигуряват милиарди в икономическа помощ и въоръжение на Украйна), и мотивация (преките съседи на Русия – Естония, Латвия, Полша и Литва, в този ред – предоставят най-голямата помощ на Киев като процент от собствения си БВП).
Пред лицето на врага
Изминаващата 2022-ра година видя стана свидетел на немалко различия както в самия ЕС, така и в евроатлантическото пространство. Франция и Италия изскърцаха със зъби на Германия, когато Берлин обяви, че ще подпомогне собствените си граждани и бизнес, покрай кризата с цените на енергоносителите, със стимули на стойност 200 млрд. евро. Подобно решение води до изкривяване на правилата на свободния пазар и създава конкурентни предимства на германския производител пред другите в Европа. ЕС, в лицето на Франция пък, използва подобен аргумент, но този срещу САЩ, критикувайки политиката на Джо Байдън за субсидиране на американските предприятия (от тези на автомобили до онези на полупроводници). И ако Вашингтон смята, че столици като Париж и Берлин не правят достатъчно, за да възпрат агресията на Владимир Путин спрямо Украйна, то Брюксел е недоволен от цената на втечнения природен газ, продаван от Вашингтон на Стария континент. САЩ и Франция имат разминавания и по отношение на подхода спрямо Владимир Путин (ако Еманюел Макрон заяви, че ще продължава да търси контакти с руския си колега, ръководителят на Белия дом каза, че няма непосредствени планове за разговор с Путин). Но именно войната в Украйна направи така че различията – било в рамките на Европа, било между ЕС и САЩ – да минат на заден план. Дълго време Москва разчиташе на стратегията “разделяй и владей”. Сега с агресията си Русия сплотява.
Путин Велики
Европа най-сетне започна да инвестира в своите отбранителни способности и да предприема стъпки за енергийната си диверсификация. НАТО се разширява и увеличава своите възможности. ЕС и САЩ изговарят на по-тих глас различията помежду си. От плацдарм на Русия към Европа Украйна се превърна в блато, в което затъват руските геополитически амбиции. Рисковете пред Москва вече не са разположени на безопасно разстояние, а се намират в “близката й чужбина” – от Централна Азия през Кавказ до Украйна. Преди агресията срещу последната, Русия имаше повече приятели и стратегически възможности, отколкото тя притежава сега. В условия на (не само) морална криза и на липсата на политическо лидерство, Европа показва, че се събужда и започва да се отърсва от летаргията си. И всичко това бе възможно благодарение на Владимир Путин. Руският президент е наистина велик, пък макар и не обезателно за руснаците.
