Полът на слона в стаята

Борис Станимиров

 

Въпреки, че в Истанбулската конвенция наистина няма трети пол*, в дебатите около нея не става дума за нищо друго, освен за трети пол. Страните не спорят за домашното насилие над жени и нуждата от законовото му преследване – по тази тема цари пълно национално съгласие.
Прави впечатление, че една част от привържениците на ратификацията особено нападателно обясняват, че Конвенцията не въвежда „трети пол“. Подозрително истеричен е начинът, по който се защитава тази по същество вярна теза, прегазвайки демократичните правила за цивилизован диалог и уважение към чуждото мнение. Всеки, който се осмели да изрази несъгласие или притеснение от някой текст в конвенцията бива незабавно охулен като глупав, прост, неук, проводник на някакъв световен заговор срещу прогреса, нискочел фашизоид и т.н. с две думи за човек, комуто не е достъпна върховната мъдрост на неправителствените активисти и Съвета на Европа като върховен врабец. Особено натрапчиво впечатление прави, че тъкмо хората, които биха защитили правното регламентиране на третия пол, най-силно скандират че в тази конвенция няма трети пол и най-яростно обиждат и заклеймяват всеки, който дръзне да изрази съмнение. Този факт трябва да има своето логично обяснение. Третият пол го няма в конвенцията, но той е слонът в стаята.

Конвенцията има за цел да защити жените от домашно насилие. Проблемът е реален и тежък, целта е благородна, мерките са закъснели. Вярвам, че документът няма друга цел и друг дневен ред освен този. Но той е написан на езика на джендър идеологията. Тази идеология, разглеждаща пола все повече като социална категория и въпрос на личен избор вече е част от правото в някои демократични държави. Затова и когато е писана конвенцията те са използвали този легитимен за тях език, вероятно без зла умисъл. В други демократични държави обаче, вкл. България, джендър идеологията не е част от правото. Истинският сблъсък в този дебат е между онези, които казват „Все още не е“ и онези, които казват „Слава Богу не е“. Хората, които искат джендър идеологията да навлезе в българското право виждат в Истанбулската конвенция възможност за една първа, малка стъпка напред за своята кауза. Това е истински важното за тях. Противниците на джендър идеологията пък съвсем ясно виждат каква е работата. Нападките към тях, че са прости и глупави, всъщност е гняв, че отказват да бъдат толкова глупави, колкото се очаква от тях. Упрекът към тях е, че отказват да си затворят очите за тази малка стъпка, наистина все още не в законовото регламентиране на половете, но в правния език за тях.

Как смеят да се противопоставят не нещо от Европа? Тази конвенция не е документ на Европейския съюз, а на Съвета на Европа, съвсем друга международна организация, която има толкова общо с Брюксел, колкото Лом има общо с Лондон. Но да кажем, че това са подробности, а и ЕС като цяло е позитивен към конвенцията. Хората, които имат притеснения от странния език на конвенцията са в огромната си част съвсем нормални разумни хора с традиционни ценности. Сред тях се промъкват и политикани, които пробутват тезата, че „Гейропа се опитва да ни наложи“… и надъхват някакъв епичен балканско-славянски героизъм в това да „им“ строшим хатъра. Както признахме лицемерното усърдие тъкмо на джендър-активистите да ни заклеват, че в Конвенцията няма трети пол (вместо да настояват да има), нямаме право да си затворим очите и пред факта, че в отсрещния лагер наред с нормалните традиционалисти се подреждат и носталгични комунистически сили, които използват спора за своята малка стъпка – развенчаване на Европа като правилен геополитически избор за България.

Нека го кажем отново: в дебата за и против Истанбулската конвенция на двата края на спора стоят две маргинални обществени групи, които защитават свой собствен егоистичен дневен ред:
– Едните виждат в ратификацията малка стъпка към официализиране на джендър терминологията.
– Другите виждат в патетичната си съпротива възможност за компрометиране на европейския избор на България.
И двете групи нямат отношение към насилието над жени, но користно използват темата за маневри към своята цел.

В този опорочен от скрития си дневен ред дебат се промъкна и нещо хубаво и полезно: критични и нюансирани мнения на много разумни хора. Такива има както в консервативния, така и в либералния лагер. Има хора, които видяха проблем в терминологията на документа, но не и причина за неговото изначално отхвърляне. Международното право дава достатъчно инструменти за ясно дефиниране на границите на националната позиция, а вътрешното законодателство – за законова защита на биологичния характер на пола. Чуха се и мнения, които приемат джендър темата за част от дневния ред на днешния демократичен свят и напомнят, че българското общество няма да избяга от нея като се завие през глава. Но в същото време, когато дойде време да се дебатира тази тема, тя трябва да се постави директно, със свалени карти на масата, а не да се пробутва подмолно с лобистки и процедурни трикове, термин по термин.
И най-ценното, появиха се хора, които казаха, че ние като част от Европа участваме с нашето мнение в общата европейска политика, а не изпълняваме безропотно чужди решения. Нещо повече, ние сме част от Европа тъкмо заради свободата да имаме свое мнение и да мислим със своите глави. Вече не сме длъжни както едно време да приемаме с ръкопляскане всичко, което ни спускат от Москва, под страх, че комсомолските секретари ще ни погнат като врагове на социализма. Това е и огромната разлика между тогава и сега: в демокрацията да имаш различно мнение не те прави враг на демокрацията, а напротив, въплъщение на нейния основен принцип. Тя затова, а не заради друго е най-малко лошият обществен модел. Пък комсомолски секретари, които да размахват пръст винаги ще се намерят.

Българската православна църква и католическата църква очаквано заеха логичната според църковния ред позиция. Такава е била позицията на църквите – протестантски, католически и православни в редица европейски страни при същия дебат. Функция и естеството на Църквата е да бъде независима от светските съображения. Тя е институция, която „не е в този свят, макар че в него съществува“. Циничната и агресивна реакция срещу тази позиция, особено срещу Православната църква разкри още веднъж че зад привържениците на Конвенцията стоят не само загрижени за насилието хора, а и такива с политически дневен ред, изповядващи нова, квази-религиозна идеология. Преди 30 години такива ги погребваха под червени пирамидки с петолъчка. Когато историята ги изхвърли и талашитените пирамидки изгниха се появиха нови. Те критикуват Църквата когато не взима позиция, но най-яростно я хулят и храчат, когато изрази отношение, дори да е единственото възможно според канона. Преди онези с петолъчките е имало други богоборци и след тези днешните ще има други. Така е устроен светът. Стигнаха до там, че лансираха в медиите един наказан от Св. Синод и лишен от правото да служи духовник с крайни и отблъскващи позиции и манипулативно го представиха за лице на Църквата. Точно тази агресия срещу предвидимата и естествена църковна позиция показва, че определени хора използват Истанбулската конвенция за да тестват нива на съпротива. Пробват дали ще мине и ако мине ще опитат друга стъпка. В този смисъл обществената реакция е полезна, дори и когато е тревожно хаотична и неинформирана и когато от нея се възползват злонамерени негодници за да насъскват срещу Европа.

Не смятам че Истанбулската конвенция въвежда „трети пол“. Тя обаче съдържа понятия, несъществуващи в българското право и разделящи обществото. Според мен Конвенцията трябва да бъде ратифицирана с резерва, обясняваща, че българското законодателство признава биологичния женски пол за единствен субект на документа. С допълнителни промени в националното законодателство може да се закрепи това положение по начин, който е приемлив за повече хора. Разбира се, може ратификацията да се отложи до провеждане на смислен дебат. А в случай, че се стигне до отхвърляне, да се гласува отделен закон, който въвежда дословно разпоредбите на Конвенцията, но ги отнася към биологичния женски пол. И там вместо „социален пол“ или gender ще пише „стереотипи към обществената роля и поведение на жената“.
__
*“Трети пол“ е неточно понятие, което в текста използвам поради придобитата публичност като обобщаващо понятие за различни видове полова идентичност, базирана на фактори различни от биологичния пол.

От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.

Share This