След началото на Новата геополитическа реалност от 1991 г., Европа се оказа в хватката на либералния консенсус. От това не се роди по-добър свят. След почти три десетилетия на излязла извън контрол либерална политика, Велика Европа е изправена пред тежка политическа, обществена и културна стагнация.
Сегашните политически елити до голяма степен са плод на прилаганата ултралибералната политическа доктрина. Тя позволи да се формират цели поколения, изповядващи една меко казано съмнителна в своята успеваемост идеология. Може смело да се заяви, че Европа днес е в тежък нокдаун, заради кризата в моделите на управление. Тази криза достигна своята кулминация през последното десетилетие, когато Старият континент беше ударен последователно от няколко сериозни геополитически труса – началото на войните в Близкия изток, многомилионните мигрантски потоци, последиците от Голямата рецесия (довели и до дълговата криза в Еврозоната). От дистанцията на времето е видимо, че европейските политически елити не бяха подготвени за справяне с кризи от такива мащаби. Особено ако ударят едновременно. Но историята не търпи пораженци. Европейските елити бяха жестоко наказани заради своята нерешителност, недалновидност и политическо късогледство. В резултат на това Европейският съюз беше разтърсен из основи. Случи се Брекзит. Никой не се запита какви бяха реалните причини Великобритания да напусне съюза. Дори не се допусна истински дебат по темата.
Европейските лидери трябва да разберат, че аргументираната критика към техните политики не означава непременно подривна дейност. Често пъти либералните кръгове обвиняват опонентите си в „крайности и агресивно поведение“. Средата на безкритичност е далеч по-непродуктивна, защото не създава необходимите условия за постигане на стратегически цели.
Стагнация във всичко.
Причините за всичко това се коренят в същността на либералния дискурс. Либералните елити са прогресивни. Тежката бюрократизирана институционализация не доведе до по-добра технология на вземане на решения. Напротив, тя вакуумира политическия процес, вкарвайки го в безумните рамки на една абсолютно ненужна и тромава бюрократична система. Тази политическа мудност се отрази пряко и върху икономическите реалности в Европа.
Светът в който живеем е коренно различен от този преди тридесет години. Днешната икономика е много по-свързана, много по-динамична, много по-непредсказуема. Дигитализацията, интернет, телекомуникациите, високите технологии, промениха начина по който живеем, работим и търгуваме. Забързаният свят изисква енергични политици. Решителни хора, които знаят, могат и не се страхуват да поемат рискове. Уви, точно тези управленски качества бяха съзнателно смачкани от либералната политическа школа.
„Системата възпитава система.“ Така бяха създадени две-три (ако не и повече) поколения бюрократичен елит, който е напълно равнодушен, нерешителен и неподготвен за глобалните предизвикателства. Изграждането на такива бюрократични елити е нелека задача. Това е дълъг и комплексен процес, който започва още от образователната система. Традиционни управленски качества бяха целенасочено изкоренявани, а тяхното място беше заето от флуидността, неопределеността, порива към равенство на всяка цена. Изходът е закономерен – в Европа се създаде един колеблив и слабохарактерен елит, който въобще не разбра смисъла на целеполагането и стратегическото визионерство. Безкритичната среда успа не само политическите елити, но и гражданите. В резултат от дългогодишните програми на прогресивните елити, се създаде идеална среда за толерантни типове, които нямат никаква чувствителност към нищо, дори и към събития, засягащи личната им сигурност. Демонстрацията на дързост и борбеност, независимо от това дали си политик или предприемач, вече се третира като нещо неуместно и „агресивно“.
„Всичко е правилно“ – сякаш това беше мотото на европейските либерали. В устрема си да постигне равенство на всяка цена, Европа поде курс на интензивен мултикултурализъм, който допълнително засили обществения и политически упадък на отделните национални държави. Нещо повече, идеята за „Европа на националните държави“ беше изместена от планове за интернационал във формата на „Европейски щати“.
Европа съзнателно разруши икономическите си връзки с държавите от Близкия изток, залагайки на абсолютно непечеливши играчи в конфликтите там. В устрема си да постигне равенство на всяка цена, Европа затвори свои утвърдени пазари и се скара с традиционно трудни партньори, с които поне беше постигнат някакъв консенсус за сътрудничество и разбирателство. След всички тези събития Европейския съюз не излезе в по-силна позиция, даже напротив – неговата геополитическа тежест постоянно намалява.
В пластовете на политическият живот на отделните национални държави също се случиха тектонични размествания. Появиха се нови консервативни течения, които предизвикаха политиките на сегашните европейски властници. Консервативната вълна набира все по-голяма скорост в редица държави като Германия, Италия, Унгария, Полша, Словакия, Чехия. Всъщност няма нищо необичайно в такива трендове. Даже напротив – те показват, че обществеността в тези държави е все още жива, въпреки неспирните опити за притъпяване на нейната критичност. Европа има много по-добри шансове за постигане на траен растеж, ако политиките се водят в среда на градивна критика. По този начин европейските властови елити винаги ще бъдат нащрек, знаейки, че преди всичко собствените им народи са критично настроени и няма да търпят безумни политически експерименти. Резултатите от управленския хаос вече се усещат в сърцето на Европейския съюз – Германия. Силното представяне на „антисистемните“ парти във повечето европейски държави през последната година доказват, че на Старият континент е настанало време за дълбока и качествена промяна. Трябва да говорим все повече за Европа на суверенните нации. Те го заслужават.
