fbpx

“Това не може да се случи”

Най-голямата грешка на разглезените до безобразие европейци е, че живеят сякаш всичко лошо отдавна е останало зад гърба им. Пардон, все още се борят с глобалното затопляне. То явно напълно изчерпва опасностите, надвиснали над тях. Няма бързо растяща и все по-нецивилизована Африка (да, колкото и да искат да го отрекат мнозина, от епохата на колониализма насам нещата там не вървят добре), няма прескачащи се един-друг радикални ислямисти, няма я очевидно и Русия, която веднъж вече успя да погълне половината континент.

„Как е възможно в 21-ви век в Европа да има война?!“ Ето, възможно е. Най-вече е възможно, защото огромна бройка наивници смятат, че не е, и нямат никаква идея как да се държат, когато са изправени пред свършения факт. Започва една детска паника, сочене с пръсти, заплахи, крясъци и санкции тип „Ще кажа на другарката, ако продължаваш!“ В продължение на месец Путин наместваше войските си около Украйна, всички наблюдаваха с мечтателно вцепенение и се правеха, че не разбират какво се случва. И забравиха прастарата максима Si vis pacem, para bellum. Докато в Русия все още се провеждат военни паради, Западът (в това число и ние) се е отдал на „Прайдове“ и въпреки комичното си битие има претенцията не въз основа на историческата си обусловеност, а на текущата си невменяемост, да приканва всички останали да бъдат като него. Само че играта на геополитика не се играе в Интернет. Днес в ролята на прелъстен и изоставен се оказа гордият украински народ. По същия начин, по който през 1956-та подлъгана бе друга достойна източноевропейска нация – унгарската. Сценарият е до болка познат и винаги завършва с руски танкове и насърчителни благопожелания от западните „партньори“.  

Украински Т-64BM

Умират хора. Като мен и като вас. Абсолютно същите са, поне за тези в Украйна може да бъдете сигурни. Да не говорим, че там има и близо половин милиона българи. Майки, бащи, деца. Хора, които чакат деца… Хора, които се определят като „Той“ и „Тя“ и навярно поради тази причина не са толкова важни за администрацията на Джо Байдън да речем. Това пък е хубаво да си го припомняме всеки път, когато от американското посолство започнат да ни обясняват как трябва да се държим с Македония или пък с хората с хормонални проблеми. Защото, ако не дай си Боже, нас утре ни нападне Турция, всичко, което ще получим от съюзниците си, най-вероятно ще бъде рамка с българското знаме във Facebook. Да не говорим, че те всъщност сключиха съюз със същата тази Турция, малко след като нас и другите източноевропейци ни оставиха на Сталин.

„Няма вечни приятели, има вечни интереси.“

В същото време в центъра на София, на 200 метра от най-стария и най-голям университет, се издига паметник на съветската армия.

Нас дори няма нужда да ни превземат „братушките“. Тресе ни див Стокхолмски синдром и близо два века не успяваме да проумеем, че нищо добро няма да дочакаме от тях. Все ги приветстваме като пияница, който плаче на рамото на крадеца, който пребърква джобовете му. Може да бъдете сигурни в едно: ако Русия някой ден нападне България (не е като да не се е случвало вече) и отидете да браните границата, ще се намери кой да ви застреля в гръб. Така както в Народното събрание отново се намериха малодушници и шмекери, които не одобриха санкциите срещу Москва. Аз също не го одобрявам, но по съвсем друга причина – те са гротескно непропорционални на това да късаш плътта на една мирна страна и да избиваш народа ѝ, само защото я обича. Единствената страна в света отказала се доброволно от ядрения си арсенал. Защо? За да я оставят на мира.

Само че мир в близост до „Империята на злото“ няма.

Попитайте когото поискате от граничещите с нея. Фини, балтийци, поляци… Прага, Будапеща, целите Балкани. Прехвърлете се и на другия континент – същото. Вековен глад за завоевание, наподобяващ по ненаситност само пословичния руски алкохолизъм. История и настояще. Само че закърнелите от охолство европейски умове гледат с почуда на факта, че някой грубиянин може да си позволи да им зашлеви плесница и да развее боядисания им в розово перчем. И нямат ни най-малка идея колко благодарни трябва да бъдат на Украйна и всички останали страни-мъченици по източната периферия на континента, че винаги го отнасят. Просто са прекалено заети да се тъпчат с гурме кухня, антидепресанти и нелегални емигранти.

Приятно удобно е да се сочи с пръст през социалните мрежи, да се лепят всякакви етикети и да се правят арт пърформанси с лика му. Само че Путин едва ли рови по цял ден в Интернет да разглежда карикатури и кой каква профилна снимка или tweet е измъдрил. По-скоро времето му е ангажирано с географски карти и кроене на планове. Възможно е все пак да отделя и по някоя минута, за да се посмее, когато му докладват за поредната безсмислена декларация или санкция от страна на западните лидери (последната – забрана за участие в „Евровизия“). Преди време един доста различен от сегашните такъв беше казал, че руснаците ще ядат пушки. Три десетилетия след падането на Желязната завеса и „края на историята“ обаче пушките ги ядем ние. В моя край казват, че това, което човек сам си стори, цяло село не може да му го направи. Е, това си го направихме сами. И се случва. На няма и 500 километра от нас.


Споделете:
Default image
Никола Бушняков
Възпитаник на Нов български университет, специалности “Публична администрация” и “Европейско управление”. Специализирал “IT мениджмънт” във Флорида, САЩ. Ръководител на екип във водеща международна технологична компания.