fbpx

Този Кемал не е Ататюрк

През последните няколко години най-големият опонент на турския президент Реджеп Тайип Ердоган не бе опозицията в страната, а инфлацията. През октомври месец миналата година тя достигна рекордните стойности от малко над 85%. И въпреки че обезценяването на турската лира и отслабването на покупателната способност също ще бъдат фактор на задаващите се избори за президент и Меджлис в Турция през месец май, в случая те няма да играят водещата ролята, която имаха досега. Този път Ердоган ще трябва да се състезава не с числа, а с хора. При това, с тези хора от формациите, които вече го победиха на местния вот през 2019-та година, когато опозицията спечели Истанбул и Анкара. И ако тогава тя взе короната на Ердоган, сега опозицията гледа и към главата на турския президент. За първи път, откакто съществува АКП, която през последните 22 години послужи на Ердоган като средство за установяването на електорален авторитаризъм с ислямистки конотации в страната, президентската партия може да загуби най-важните избори в държавата – парламентарните и президентските.

Давайки си сметка за това, турският президент започна да прави всичко това, което зависеше от него, за да разбие тази опозиция. Така например, в опит да подкани отделни партии да я напуснат, явявайки се отделно на изборите, парламентарната бариера за влизане в Меджлиса бе смъкната от 10% на 7%. Междувременно един от лидерите на опозиционния блок, Мерал Акшенер, която е председател на Добрата партия, бе ухажвана от турския президент, предлагащ й различни позиции в бъдещата администрация. Но ако опозицията на Ердоган се оказа устойчива на подобна стратегия, включваща в себе си и тоягата, и моркова, то тя започна да прави грешки, когато се оказа, че инициативата е в нейните ръце.

Така например, в рамките на три дни спомената Мерал Акшенер първоначално се оттегли от опозиционния блок (наричан “масата на шестимата” покрай реципрочния брой събиращи се председатели на партии), а след това се завърна обратно в него. Но междувременно Акшенер вече бе казала поне две неудобни неща. Едното бе, че налаганият за кандидат за президент Кемал Кълъчдароглу, който е председател на Народно-републиканската партия (НРП), е неизбираем. Другото бе, че коалиционният формат – “масата на шестимата” – е станал заложник на себе си, отдалечавайки се от предпочитанията на хората, свидетелство за което било желанието на партийните опозиционери да наложат кандидатурата на Кълъчдароглу. Добре знаем, че ако три дни не могат да спечелят една кампания, то те са повече от достатъчни, за да бъде загубена такава. И ако наистина е твърде рано да се правят такива равносметки спрямо задаващите се избори в Турция, то със сигурност опозиционният блок не спечели нищо, но по-скоро загуби от тази краткосрочна динамика в средите си. Понеже с резките си движения Мерал Акшенер предостави достатъчно поводи за атаки по кандидатурата на председателя на НРП, които политическата и медийна машина на Ердоган тепърва ще експлоатира.

Всъщност в споменатите съображения на Мерал Акшенер има резон, ако погледнем социологията. Изправен срещу Ердоган, Кемал Кълъчдароглу изостава електорално, макар и с малко, в рамките на статистическата грешка. Това би била добра стартова база за опозицията, но само при положение, че не притежаваше по-добри варианти. А всъщност тя има точно такива. Кметът на Истанбул Екрем Имамоглу и неговият колега в Анкара Мансур Яваш, например, побеждават турския президент в директен сблъсък с разлика между 5% и 10% (разбира се, това са числа, които по-скоро ще бележат началото на кампанията, а не нейния изход). Още повече, че критичната оценка на Мерал Акшенер спрямо перспективите на Кемал Кълъчдароглу да бъде избран за държавен глава не е новост: още миналата година тя бе предложила на лидерите на формациите от опозиционния блок никой от тях да не се кандидатира за президент, а да се заложи на консенсусен кандидат (като Имамоглу или Яваш).

Основният проблем на Кемал Кълъчдароглу обаче дори не е електорален – било, че се представя по-слабо от алтернативните кандидати на НРП, било, че е с изравнени стойности с тези на Ердоган. Базовото неудобство на кандидатурата на председателя на НРП е, че той просто не въодушевява хората, не носи в себе си политическия вирус, който заразява гражданите и ги превръща в избиратели. От 2010-та година, когато Кемал Кълъчдароглу стана председател на НРП, той има неславна поредица от загуби срещу президентската партия АКП. Промяната в това пораженческо статукво за най-голямата опозиционна партия се случи чак на споменатите местни избори преди четири години. Но тогава избирателите не трябваше да гласуват за председателя на НРП, а за други лица от партията като Имамоглу и Яваш. Последните двама имат това, което Кемал Кълъчдароглу не притежава: харизма, в случая на кмета на Истанбул, идеологическа последователност, в случая на кмета на Анкара. Този Кемал определено не е Ататюрк. Но със сигурност е най-желаният за опонент от страна на Реджеп Тайип Ердоган.

Това обаче не означава, че предстоящите избори ще бъдат лесни за действащия държавен глава на югоизточната ни съседка и неговата ислямистка формация. Турската опозиция ще се опита да съхрани широката коалиция, включваща секуларисти, националисти, умерени ислямисти и кюрди, която им спечели Истанбул и Анкара през 2019-та година. И тук може би се корени най-голямото достойнство на Кемал Кълъчдароглу – с търпение и дисциплина, той работи, за да бъде сглобено и съхранено това партньорство. Още повече, че то не представлява документирана и устойчива коалиция, колкото е по-скоро ситуационна такава (кюрдите, например, не участват в “масата на шестимата”, а ако вземат, че се появят, от масата няма да остане нищо; но кюрдите отново могат да не издигат кандидати там, където това би помогнало на опозицията). И със сигурност тя може да рухне във всеки един момент (по оста турски националисти – кюрди или секуларизъм – ислямизъм). Ако политиката е редене на пъзел, не може да му се отрече на Кемал Кълъчдароглу, че той се опитва да сглоби парчета, които дори нямат пасващи си накрайници.

Включването на Екрем Имамоглу и Мансур Яваш като евентуални вицепрезиденти на Кемал Кълъчдароглу, освен че даде формалното алиби на Мерал Акшенер да се завърне в опозиционния блок, всъщност цели да компенсира основните проблеми, с които кандидатът на опозицията ще се сблъсква в процес на кампанията. Кметът на Истанбул може да придаде енергия и харизма, каквито да накарат умерени леви и десни, както и градски кюрди, да подкрепят Кълъчдароглу. Същото може да направи и кметът на Анкара, само че обслужвайки друг идеологически сектор, този на последователните турски националисти.

В мажоритарни избори като президентските накрая обаче значение имат конкретните личности, а не спомагателните инструменти, на които кандидатите са се подпирали в рамките на кампанията. И ако Мерал Акшенер е виновна, че срита курника на турската опозиция, то тя не носи вина за това, че от него не излезе точно петел.

Оригинална публикация

Споделете:
Мартин Табаков
Мартин Табаков

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.