fbpx


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


Дисидентът-полковник, героят от Вердюн, бащата на армията, маршалът на Франция, идолът на дьо Гол, призваният от нацията, щитът на народа, врагът на дьо Гол, позорът на Франция, осъденият, онеправданият, предателят, предаденият, фантомът Петен… Историята на Филип Петен е от шекспиров порядък. Малцина са личностите, за които в такава степен важи клишето, че историята се пише от победителите. Макар и все по-забравена от широката публика, фигурата на маршал Петен не спира да буни духовете и до днес. По подобие на убийството на Луи XVI смъртната присъда, заменена от доживотен затвор, с която Франция удостоява своя дотогавашен държавен глава и герой от Голямата война, посява семената на десетилетия на разделение във френското общество. През 70-те години щом еврейският въпрос излиза на преден план в оценката на периода 1940-1945 г., дебатът е сякаш разрешен и поддръжниците на Маршала се свеждат до едно отдадено, но отлъчено малцинство. И така до 2014 г., когато нашумелият полемист от еврейски произход Ерик Земур наново разпалва страстите с книгата си Френското самоубийство. Есеистът прокарва неудобната теза, че Петен изиграва кардинална роля за спасението на голяма част от френските евреи. Земур, който бе кандидат на президентските избори тази година, не е петенист в смисъла на следвоенния антагонизъм „голисти – петенисти“. Голист по симпатии, Земур дръзва да посочи сложността на историята и на голямата политика, да разобличи манихейската илюзия, в която живее съвременна Франция.

Героят Петен
„Но щом обстоятелствата станат сериозни, щом опасността надвисне, справедливостта тържествува. Тогава сякаш някакъв вид острие изкарва на преден план човека с характер.“ Това са думи на Шарл дьо Гол – тогава все още далеч от генералския ранг, изречени по време на една от трите лекции, които той изнася във Военното училище през 1927 г. по специалната покана на маршал Петен.

По онова време дьо Гол е недолюбван в учебното заведение, откъдето по-рано завършва с оценка позволяваща му обещаваща военна кариера единствено благодарение на намесата на Петен. Макар и брилянтен ум, дьо Гол се държи непокорно и това дразни учителите му. Петен, който познава младежа и му симпатизира още от предвоенния период и който сам дълги години е страдал професионално заради трудния си характер, се намесва и спасява кариерата му. У публиката на споменатата лекция не остава съмнение, че думите на дьо Гол са добре осъзнат комплимент към Маршала, който присъства в залата и с това легитимира изложенията на дьо Гол. Изложения, които често скандализират със своя ревизионистки по отношение на приетата тогава военна стратегия характер. Уважението между двамата е взаимно. Но също и съзнанието, че могат да си бъдат полезни един другиму.

До 1914 г. Филип Петен е отритнат от системата полковник на прага на своето пенсиониране. Роден в едни твърде различни времена, в 1856 г., Петен е консервативен, дълбоко вярващ човек, образован в йезуитско училище. В армията, особено след Закона за отделянето на църквите от държавата от 1905 г., католиците биват разглеждани с нарастващ скептицизъм като монархисти и потенциални конспиратори срещу републиката.

С чепат характер и никога не криещ убежденията си, Петен се противопоставя на господстващата тогава военна доктрина за абсолютното превъзходство на офанзивата. Той настоява, че съвременната офанзива е смислена единствено след подсигуряването на мощна артилерийска защита – теза пренебрегвана, но оказала се правдива през 1914 г., когато стотици хиляди животи са погубени в обречени атаки, без достатъчен артилерийски чадър.

Малко преди войната, Петен се запознава с младия дьо Гол, който постъпва в командвания от него 33-и полк в Арас. Фактът, че характерът и образованието на младежа са подобни, допринася за бащинското отношение на Петен, който припознава себе си в новопостъпилия. Шарл е от благороден произход, баща му, когото той обожава, е реакционер и също тъй го възпитава в дълбок патриотизъм и католицизъм по йезуитски модел. Тук, в малкото градче в северна Франция, започват отношенията между тези двама амбициозни и сложни мъже, отношения, които ще предопределят историята на тяхната обичана родина.

Световната война е безмилостна. След вече две години безспирно и безсмислено клане, Франция е изправена пред опасността да загуби.

Битката при Вердюн е от фундаментално значение за изхода на войната и немците започват обещаващо, завземайки най-важната крепост в региона. Филип Петен е командир на Втора армия, а по-късно и на Централната група, която съставлява 52 дивизии.

Нареждайки категорично да не се отстъпва, прилагайки тактиката си на тежък артилерийски обстрел, основан на специално организирани постоянни доставки на амуниции и въвеждайки новаторската си идея за редовен обмен на фронтовите части, позволявайки по този начин почивка на изтощените войници, Петен се превръща в герой и любимец на армията.

Франция спечелва най-дългата битка в човешката история и през 1917 г. Петен е назначен за главнокомандващ. Важно е да се подчертае, че отношението му към войниците му спечелва име на генерал, щадящ човешкия живот. По време на парада на „Шан-з-Елизе“ по случай победата, Петен преминава начело възседнал бял кон. В 1918 г., заедно с Фош, е удостоен с титлата „маршал на Франция“.

Между войните
Още от 1914 г. дьо Гол е пленен от немците. Това попречва на бленуваната от него блестяща военна кариера. Въпреки това, поради самоотверженото си поведение преди да бъде пленен, дьо Гол е награден с орден, получавайки официални хвалебствия лично от Петен. През следващите години Маршалът превръща дьо Гол в свое протеже, насърчавайки развитието на кариерата му.

Голяма е честта за дьо Гол, когато героят от Вердюн му отправя покана да вземе основно участие в написването на книга, която Петен ще подпише. Младият Шарл е впечатлил Петен със своето красноречие и с убедителността на перото си, но най-вече с дързостта на идеите си. Дьо Гол приема, но бързо на преден план изплуват конфликтите, които пораждат амбициите и на двамата. Петен, след дълги години на пренебрежение, мечтае за още слава и се стреми да стане член на престижната Френска академия.

Дьо Гол, от своя страна, е недоволен, че идеите му ще бъдат подписани от друг. В крайна сметка, Петен става член на Академията без да му е нужна книгата Войникът през вековете, но неразбирателствата между двамата са проличали. Дьо Гол е разочарован от нарасналото самолюбие на Маршала, но дьо Гол сам не крие нескромните си кариерни аспирации.

В 1934 г. Шарл дьо Гол издава Към професионалната армия (превеждана и като За професионалната армия), в която той апелира за създаването на професионална войскова част от около 100 000 души, която да служи като острието на народната армия в случай на война. Трудът е без съмнение от голямо значение, до голяма степен и поради настоятелните аргументи в полза на създаването на танкови бригади.

Този апел не е чут във Франция.

За сметка на това, книгата на дьо Гол е четена от немските генерали и се счита, че тя вдъхновява създаването на нацистките Panzerdivisionen. В историческите дебати след 1945 г. обаче, голистите удобно пропускат факта, че маршал Петен предлага проект за създаване на танкови части, подкрепени от военна авиация (дьо Гол не предвижда значимостта на авиацията) още в 1920 г.

Но орязаните ресурси за армията тогава правят тези планове неосъществими и Петен се вижда принуден да подкрепи единствената възможна стратегия – дефанзивната, стъпваща върху изграждането на печалната линия „Мажино“. Въпреки това, от самото начало Петен се противопоставя на съкращенията в армията, довели до необходимостта от тази защитна линия.

В последствие Петен ще бъде несправедливо винен за неподготвеността на френската армия в 1940 г. Истината е, че голямата отговорност носи политическата класа, доминирана тогава от пацифисти като Аристид Бриан и Леон Блум. Последният дори обвинява дьо Гол в намерения за военен преврат поради идеите в Към професионалната армия.

За кратко, през 1934 г., Петен е министър на отбраната. Като такъв той представя план за създаването на 1260 танка, но скорошното падане на правителството забавя неговото осъществяване. Междувременно популярността му във Франция расте, особено пред нарастващата заплаха от Хитлер и превъоръжаването на нацистка Германия.

Като член на Върховния съвет на войната, Петен подкрепя идеите на дьо Гол за офанзивна стратегия на френската армия и отново настоява за танкови дивизии, подкрепени от авиация. В 1939 г. френското правителство изпраща Маршала като посланик в Мадрид.

Целта е да бъде избегната опасността от отварянето на испански фронт в случай на немско нападение. Смисълът на назначението се крие в това, че Франко дълбоко уважава Петен. Историците днес спорят дали ролята на Петен е била решаваща и дали Франко изобщо е предвиждал подобно нападение. Така или иначе, отношенията между двамата са добри и когато Франция е нападната и армията й сразена за 6 седмици, Петен, тогава на 84 години, е призван от Пол Рейно да се завърне. На прощаване, Франко му казва: „Не отивайте, маршале, ще ви накарат да носите бремето на загубата.“ Петен отговаря:

„Трябва да отида, моята родина е в беда, тя се нуждае от мен, тя ме зове.“

Виши и процесът

В юни 1940 г. Париж е окупиран и ситуацията за Франция е безнадеждна. Правителството се намира в Бордо. След като властта му е предадена от Пол Рейно, Петен отправя своя апел, одобрен от командирството, за примирие към Германия. На 17 юни 1940 г. Маршалът се обръща по радиото към нацията, изричайки думите:

„С присвито сърце днес ви призовавам да преустановите битката.“

Същевременно дьо Гол бяга в Лондон, откъдето ще се обяви за лидер на съпротивата. Тук е мястото да се отбележи, че алтернативата на мирния договор е била капитулацията. При такъв сценарий, правителството е щяло да се премести във френските територии в северна Африка, откъдето да продължи битката, изоставяйки обаче метрополията на милостта на немските управници.

Освен това съображение, военните са считали, че капитулацията би означавала вината за загубата да бъде понесена от армията, докато примирието ясно посочва отговорността на политическата класа. На 10 юли френският парламент гласува с огромно мнозинство пълните права на правителството оглавено от Петен и намиращо се вече в градчето Виши, избрано като нова столица поради отличната си телефонна централа.

Девизът на „режима Виши“, както този период става известен, е

„работа, семейство, родина“,

в противовес на революционното

„свобода, братство, равенство“.

Но нека не задълбаваме тук в безкрайно сложната история на Виши, а да се пренесем в края на войната, откъдето ретроспективно ще се опитаме да направим оценка на действията на Филип Петен като държавен глава в онзи период.

Делото срещу Петен се подготвя в негово отсъствие.

В август 1944 г. немците заявяват на Петен, че той трябва да напусне Виши с тях. Той отказва, но впоследствие е принуден под заплахата, че Виши ще бъде бомбардиран и е отведен от тях в замъка Сигмаринген.

Там той отказва да продължи да изпълнява длъжностите си на държавен глава. На 23 април 1945 г. Маршалът си издейства от немците заминаването си за Швейцария, където му е предложено политическо убежище. Съществува тезата, че дьо Гол се надява Петен да не се завърне във Франция и присъдата му да бъде издадена in absentia.

Това е логично предположение, особено имайки предвид амбицията на дьо Гол за национално помирение – цел, която би била заплашена при евентуално смъртно наказание на Маршала. Петен обаче решава да се върне и да организира защитата си. При влизането в родината си, на 26 април, той е арестуван. Петен назначава трима души за свои адвокати, единият от които, тридесет и четири годишният Жак Изорни, сам ще остане в историята като забележителна личност.

Адвокат на редица комунисти по време на Виши, Изорни защитава „колаборационистите“ след освобождението на Франция.

На въпроса на чия страна е, Изорни отговаря: „на страната на затворниците“.

„Процесът Петен“, както ще остане в историята, започва на 23 юли 1945 г.

Делото е заснето, което свидетелства за монументалната му значимост – това е първото дело за „предателство“ срещу държавен глава.

„Процесът, който започва сега, е един от най-значимите в историята. Ако ние тук съдим един обвиняем, един ден историята ще съди самите съдии“ – с тези думи председателят на трибунала, създаден от генерал дьо Гол, Пол Монжибо, открива първото заседание.

Назначените съдебни заседатели далеч не са безпристрастни, бидейки избрани от следните два списъка: единият, състоящ се от депутатите, които не са гласували за пълните правомощия на Маршала в 1940 г; вторият, от видни личности свързани със съпротивата.

Същото се отнася и за прокурора Морне, който месеци преди началото на делото намеква пред журналисти, че Петен заслужава смъртна присъда за предателство. Още в първия ден Петен заявява, че той отказва да отговаря на въпросите на този съд, считайки се отговорен единствено пред френския народ. Ето и по-голямата част от първите и последните слова на Петен пред трибунала:

„Отзовах се на всеки повик на моя народ, въпреки възрастта и умората ми. В най-драматичните часове на нейната история, Франция отново се обърна към мен. Помолиха ме да дойда. Дойдох. По този начин се превърнах в наследника на една катастрофа, която не бе мое дело. Истински отговорните се скриха зад мен, за да избегнат гнева на народа. Когато призовах за мирен договор, в съгласие с нашите военачалници, извърших една необходимост. Мирният договор спаси Франция и допринесе за победата на Съюзниците, осигурявайки едно свободно Средиземноморие и интегритета на Империята. Властта ми бе дадена легитимно и тя бе призната от всички държави. Ползувах се от тази власт, както от щит, за да защитя френския народ. За него аз пожертвах своята репутация (…) Можете ли да проумеете трудността да се управлява в онези условия на окупация?(…) Историята ще се произнесе по отношение на всичко онова, което ви спестявам тук. Нека тези, които ме обвиняват днес си дадат сметка какво щеше да стане с тях ако мен не ме бе имало(…) За какво щеше да послужи освобождението, ако се освобождаваха руини и гробища?(…) Ала малко значи моят живот за мен, дарих на Франция своята личност. В тази върхова минута моята саможертва не може повече да се поставя под съмнение. Ако ви е нужно да ме осъдите, нека моята присъда бъде последната и нека нито един французин не бива повече съден, задето е служил на своя легитимен ръководител(…) Вие осъждате един невинен, но този невинен ще понесе своето бреме, понеже един маршал никого не моли за милост(…) Присъдата на Господ и на бъдните поколения ще бъде достатъчна за моята съвест.“

Първоначалното обвинение гласи, че Филип Петен е съучастник в заговор срещу републиката. Брилянтната защита обаче бързо опровергава тезата на прокурора, предвещавайки тотално фиаско за целите на трибунала.

В основата си тезата на адвоката Изорни гласи, че Маршалът е призван от нацията в 1940 г., за да я спаси от допълнителни издевателства. Че не Петен организира своето идване на власт и отмяната на републиканската конституция е исторически факт . Както знаем, Петен е призван от дотогавашния министър-председател, Пол Рейно, да поеме поста и да сключи мирен договор с немците.

Още повече, тезата на защитата, че героят от Вердюн се връща, за да бъде щита на нацията се уповава и на факта, че почти цялото френско общество в 1940 г. подкрепя сключването на примирие.

Защитата настоява, че мирният договор е бил неизбежен. Франция е обезкървена след огромните жертви на Първата Световна Война и немската военна машина заплашва да се докаже още по-смъртоносна във Втората.

Съвременната историческа догма не пропуска да отбележи личното презрение на Петен спрямо парламентаризма и политическата класа, внушавайки, че той е имал намерения да си сътрудничи с немците в един своеобразен анти-републикански фронт. Но подобни са и възгледите на дьо Гол отпреди войната.

И двамата винят политиците на 3-тата Република за отглеждането на едно пацифистко, непатриотично поколение, неспособно да се противопостави на нарастващата заплаха от Берлин. И двамата са под влиянието на мислители като Шарл Пеги, автор на Мистика и Политика, където дълбоките и мистични начала са противопоставени на повърхностната съвременна политика. И двамата са, както се изразява Мишел Боабувие , „военни мистици, белязани от тотална преданост към родината си“.

Тук е мястото да вметнем, като наблюдатели от дистанцията на времето, че самата история на Франция е свидетелство, че щом един режим се покаже неспособен да брани страната си, той бива сменен.

Така е с Директорията в 1799 г., така е със загубата на Наполеон в 1815 г., така е и с Втората империя на Наполеон III след Френско-пруската война от 1871 г. Логично е да е така и с 3-тата Република в 1940 г.

Тъй или иначе, обвинението в заговор срещу републиката скоропостижно пропада.

Така бързо се акцентира върху друго обвинение – „сътрудничество с врага“. Тук защитата настоява, че Петен, доколкото е можел, е действал против интересите на Хитлер и в негласен съюз с дьо Гол. Това е тезата, станала известна по-късно, както ще видим, като „мечът и щитът“. Според нея Петен е действал като щита на нацията, докато дьо Гол е бил нейният меч, организирайки съпротивата от Лондон. В защита на Петен се изказват мнозина, сред които и генерал Вейган, уволнен в 1941 г. по настояване на Хитлер, заради силните си анти-германски възгледи.

Влизайки в залата, Вейган дори се покланя пред Маршала. Пледоарията обаче не постига целите си, особено след свидетелствата на Пиер Лавал, служил като министър-председател на Петен, който настоява, че Петен си е сътрудничил с немците . Така, на 15 август 1945 г., трибуналът решава да приключи „едно от най-значимите дела в историята“ по-малко от месец след неговото начало, издавайки смъртната присъда. Поради славното минало и възрастта на Петен (тогава на 89 години ), генерал дьо Гол заменя присъдата му с доживотен затвор. Маршалът е заточен във форта Портале. Малко преди смъртта си е преместен в болнично заведение в Пор-Жоанвил, по заповед на дьо Гол, който казва, че „би било жалко за Франция ако последният й маршал почине в затвора“. На 23 юли 1951 г., на 95 години, издъхва Филип Петeн, маршал на Франция.

Фантомът Петен
Ала кончината на Маршала далеч не поставя точка на неговото влияние и на отгласите от неговата присъда. В годините, които ще последват, огромен брой книги, статии и дебати ще противопоставят привържениците на Петен и неговите врагове. В 1954 г. излиза изключително важният труд на Робер Арон, История на Виши. В него Арон поддържа тезата за „меча и щита“. Срещу нея в 1973 г. ще се изправи книгата на американеца Робърт Пакстон, Франция на Виши. Пакстон се позовава изключително на немските архиви, с което претендира, че доказва колаборационизма на Виши и в частност на Филип Петен. Имайки предвид полтическите нагласи във Франция през 70-те и промените в академичните среди след революцията в 1968 г., не е чудно, че Пакстон печели мнозина привърженици във Франция, но едностранчивото му разглеждане на немските архиви буди сериозни съмнения в обективността на оценката му. Споровете продължават, когато през 1976 г. е излъчен дебат между петенисти, сред които и Жак Изорни, и анти-петенисти, сред които самият Пакстон. Дебатът е впечатляващ. Но френската публика остава най-силно повлияна от една реч, по същество емоционална и не почиваща на реалистична оценка на ситуацията. Речта е на Пиер-Анри Тетжен, който обвинява Петен в допускането на издевателства над евреите, подчертавайки, че при неговото управление французи са се обърнали срещу французи. Макар и да не е трезва оценка на тогавашното положение, пламенният изблик на Тетжен сякаш убеждава задълго французите, че управлението на Петен трябва да бъде твърдо отречено и личността му низвергната. Другата страна настоява, че Петен е бил изправен пред трагически избор. Уви, общественото мнение често се моделира не от сложни и дълбоки аргументи, а от достъпен сантиментализъм. Както се изразява Ницше, понякога „общественото мнение е личен мързел“.

Без съмнение ролята, която Петен и Виши изиграват за спасяването на Франция и за евентуалната победа на съюзниците е силно пренебрегвана. В дебатите, последвали присъдата на Маршала, се изтъкват няколко съществени пункта. Най-напред, по време на войната немците са държали в плен между 1 и 2 милиона французи, които те успешно са използвали, за да шантажират Петен и правителството му. Прибавяйки към това опасността от иманентна инвазия от страна на Вермахта на останалата свободна южна Франция и човешките последици от това, не е трудно за обективния наблюдател да си представи ситуацията, пред която е бил изправен Петен. Естествено е, че той е бил принуден да направи сериозни концесии, но е неотменим фактът, че Петен същевременно съумява да спести на французите безброй кръвопролития.

Тук могат да се приведат немалко трагични избори на Маршала, чиито общ мотив е по-малкото зло. В някакъв смисъл можем да кажем, че ако дьо Гол се бори от Лондон за душата на Франция, то Петен брани нейното тяло. Едното е немислимо без другото. Това е същинският смисъл на тезата за „меча и щита“. Най-видима обаче е заслугата на Петен именно по отношение на евреите. Парадоксално, днес Петен е атакуван най-яростно тъкмо заради ролята му по еврейския въпрос, въпреки че по време на делото срещу него няма и помен от подобно обвинение. Истината е, че по този пункт съдбата на френското еврейство силно напомня това на българското и делото на Цар Борис III . Петен, подобно на Борис, отказва да предаде френските евреи, намиращи се на територията на неокупирана Франция, за сметка на чуждестранните. Днес единствено се изтъква последното, без да се има предвид първото.

Особено ярко доказателство за съпротивата, която Петен оказва на немците по този въпрос е и фактът, че на евреите във Франция на Виши никога не се налага да носят жълти звезди. Без всякакво съмнение, съдбата на многото оцелели френски евреи щеше да е коренно различна, ако цяла Франция бе управлявана от гаулайтер и ако Филип Петен беше последвал стъпките на дьо Гол и бе емигрирал в чужбина. В тази посока са свидетелствата на историци от еврейски произход като Ани Криежел и Франсоа-Жорж Драйфус.

Но споменавайки емиграцията в чужбина, нека отбележим и един друг важен мотив от дебатите, последвали присъдата на Петен. Мнозина настояват, включително и генерал дьо Гол, че щом Съюзниците стъпват в северна Африка (тогава част от Френската империя) в 1942 г., Петен е трябвало да напусне Виши и да продължи битката от там. Известно е, че той се е колебаел и е имал възможността да го направи.

Но и тук, както и по-горе, трябва да бъде ясно казано, че едно такова действие на Маршала щеше непременно да предизвика тежки последици не само за единия милион френски пленници в Германия, но и за цялото френско население. Петен отново решава да жертва репутацията си в името на милиони животи и остава.

Независимо от това, през цялото време той е в скрит контакт с военните на империята в северна Африка и Средиземноморието, конкретно с адмирал Дарлан. Тук се крие и още един основен аргумент на защитниците на Петен. Съществуването на неговото правителство улеснява значително настъплението на Съюзниците, предимно поради това, че немците не стигат до Средиземноморието.

Трудно е сякаш човек да остане безучастен що се отнася до отношението на генерал дьо Гол към някогашния му покровител. След смъртта на Маршала дьо Гол му отдава почит неколкократно, правейки обаче разграничение между Петен от 1914 г. и Петен от 1940 г.

Нека читателят е наясно обаче, че ако дьо Гол бе признал, че Петен е действал съвсем легитимно, подписвайки примирието и по-късно избирайки да остане начело на Франция с цел да предпази френския народ, то той би подписал собствената си присъда. Не само че в такъв случай дьо Гол нямаше да има основание да поиска властта, но за него щеше да важи смъртната присъда, издадена му по силата на военните закони, като на неподчинил се на нарежданията на своя висшестоящ в 1940 г. Нека тогава, без да се съмняваме тук в собственото величие на Шарл дьо Гол, всеки да отсъди за себе си дали личната амбиция на дьо Гол не е оказала влияние върху присъдата на Петен и върху петното, което до ден днешен стои върху неговото име.

Завършвайки, необходимост сама по себе си трудна за преглъщане; знаейки, че твърде много важни подробности остават неизказани и твърде много възли неразвързани в тази вълнуваща и пронизана от сложността на живия живот история, изпитвам естествената нужда да обърна поне малко още внимание на впечатлението, което остави у мен, докато подготвях този материал, Жак Изорни. Както бе споменато, Изорни е бил защитник и на комунисти, и на колаборационисти, а по-късно в своята кариера и на ред други онеправдани. Но какво удивление предизвиква у нас, съвременните хора, откритието че един адвокат, комуто в онази съдбовна 1945-а година тепърва предстояла дълга – и по всичко изглеждало – блестяща кариера, е поел доброволно на своите плещи част от кръста на Филип Петен, безвъзмездно отдавайки се до края на дните си на задачата да очисти неговото име и да съхрани паметта му. Той сам казва, в интервю от 1975 г., че делото Петен е „основният елемент“ на живота му.

Изорни свидетелства за завета, който той дава на Петен малко преди неговата смърт, обещавайки му да не прекрати своята борба, докато истината не възтържествува.

Така и се случва. Жак Изорни умира на 8 май 1995 г. В петдесетте години между присъдата на Петен и кончината си, Изорни нито за миг не предава паметта на Маршала и никога не прощава на дьо Гол.

Със своя класически френски, чието ниво е недостижимо от нашите съвременници, с рядко бистрия си ум, но преди всичко със своята абсолютна безкористност и отдаденост, (колко по-недостижими са те днес!) Жак Изорни посвещава живота си на истината за Филип Петен.

Че една личност е могла да окаже такова влияние на една друга, сама издигаща се на труднодостъпни висоти, е струва ми се най-неоспоримото доказателство за това кой е маршал Петен.

Нека думите на Изорни сами завършат този текст:

„Истината, тя покълва, изплува дори от тишината, която днес обгръща аферата Петен… Но аз ще спечеля. Понеже присъдата на маршал Петен е една от най-големите несправедливости на всички времена.“


Тази статия е част от Годишникъ2022. Можете да закупите изданието и да разгледате всички статии тук

Най-новото издание – #Годишникъ2023 можете да закупите след 26.01.2024 тук.


Източници и препоръчителна литература:
Histoire de Vichy, Robert Aron, 1954
Histoire de Vichy, François-Georges Dreyfus, 1990
Les Dossiers de l’Écran : Pétain, дебатът от 1976
Интервю на Жак Изорни от 1975
Пледоарията на Жак Изорни от делото Петен, 1945
Pétain : Trahison ou sacrifice ?, Michel Boisbouvier, 2008
Pétain – De Gaulle : Une autre vision de l’histoire, Michel Le Pargneux, 2019
Le Suicide Français, Eric Zemmour, 2014
Vichy France: Old Guard and New Order, Robert Paxton, 1972
Vers l’armée de métier, Charles de Gaulle, 1934
Radio Courtoisie – в Youtube радиото има публикувани многобройни записи по темата Петен
Un autre regard sur de Gaulle, Robert Odic

Споделете:
Константин Туманов
Константин Туманов

Завършил Националната природо-математическа гимназия "Алад. Л. Чакалов" с профил биология и химия, но се насочва към философията. През 2015 г. печели лауреатско място на Международната олимпиада по философия в Естония, след успешно преминаване на национален кръг. В момента е втора година студент в Кингс колидж Лондон със специалност "Философия, политика и икономика".